Християнство.бг
Д-р Михаил Епщайн // Public Orthodoxy
„Всяка власт е от Бога“ – формула, върху която векове наред се е крепяло руското политическо раболепие. При Иван Грозни и при Петър, при крепостното право и при съветския строй, при Путин и патриарх Кирил – една и съща препратка към Посланието на апостол Павел до римляните (13:1) служи като оправдание на покорството пред всяко зло, облечено в държавна сила. Целта на настоящото есе е да покаже, че това раболепие не е просто лош навик и не е само плод на невежество или страх, а че отчасти е породено от езика – от структурата на руската дума „власть“, която слива в едно онова, което в гръцкия оригинал на Новия Завет, в латинския превод и в много от по-късните европейски преводи е разграничено: факта на притежаването на сила и правото тя да бъде упражнявана.
Ето как звучи този стих в най-значимите руски преводи:
Църковнославянски: „Всяка душа да се покорява на властимащите: защото няма власт освен от Бога; а съществуващите власти са установени от Бога.“
Синодален превод (1876): „Всяка душа да бъде покорна на висшите власти, защото няма власт не от Бога; а съществуващите власти са установени от Бога.“
Под редакцията на М. П. и М. М. Кулакови (Институт за превод на Библията, 2015): „Всеки човек трябва да се подчинява на управляващата власт, защото няма власт, която да не е установена от Бога. Всички съществуващи власти са установени от Бога.“
А. С. Десницки[1]: „Всеки човек нека се подчинява на съществуващите власти. Няма власт освен от Бога: съществуващите власти са установени от Бога.“
Четири превода – църковнославянският, синодалният, съвременният под редакцията на М. П. и М. М. Кулакови и най-новият филологически превод на А. С. Десницки – и във всички едно и също слово: власт. От църковнославянската Библия до най-новите преводи гръцкото ἐξουσία (exousia) последователно се предава с тази единствена дума. Защо? И какво стои зад нея в оригинала? Нека започнем отдалеч – от лексикалната структура на руския език.
Идеологема: оценка, вградена в думата
В статията „Идеология и език (изграждане на модел и осмисляне на дискурса)“ („Вопроси езикознания“, 1991, № 6)[2] описах структурата на идеологемата – дума, в чието лексикално значение предметният (референтният) и оценъчният компонент се явяват слети, неразделими. Думата „пособник“ означава „помощник“, но едновременно с това изразява отрицателна оценка: помощ в лошо дело. Думата „сподвижник“ обозначава близка роля – деен участник в общо дело – но изразява положителна оценка: съдействие в благородно дело. Неутралната дума „помощник“ стои между тях, без да налага нито осъждане, нито одобрение. Идеологемата е свито съждение: тя не просто назовава предмета, но и нещо твърди за него, при това твърдението не е изведено от контекста, а е заключено в самата дума, в нейната конотация, в оценъчния компонент на лексикалното ѝ значение. Затова то не може да бъде оспорено, без да бъде подложено на анализ, без да бъдат разграничени неговите лексикални компоненти.
Известно е, че руският език е синтетичен по своя граматичен строй: лексикалните и граматичните значения се съединяват вътре в една дума. Но може да се говори и за друг, вече не граматичен, а лексико-прагматичен синтетизъм на руския език: предметното значение на думата често се сраства с оценката на обозначавания предмет.
Такива думи-хибриди, съединяващи семантика и прагматика в ядрото на лексемата, в руския език са необичайно много – по предварителни изчисления те съставляват около една пета от целия речников фонд. Както беше показано при сравнението на руския и френския език върху материал на В. Г. Гак, на една стилистично неутрална френска дума нерядко съответстват няколко руски думи с различна оценъчна окраска: entente – „согласие“ (+) / „соглашение“ (0) / „сговор“ (–); fameux – „знаменитый“ (+) / „известный“ (0) / „пресловутый“ (–). Руският език вбира оценката в думата; френският по-често я предоставя на контекста. Подобен „синтетизъм“ – срастването на предметното значение на думата с нейната прагматична функция, обединяването им в рамките на прякото, основното значение на лексикалната единица – представлява изключително интересна и все още малко изследвана особеност на лексикалната система на руския език.
Именно този механизъм – сливането на референта и оценката – лежеше в основата на съветската идеология, която, както се опитах да покажа, беше не толкова система от идеи, колкото система от лексеми – идеологеми, покриващи основните понятийни опозиции. За едно и също нещо може да се каже „интернационализъм“ – и това е прекрасно, или „космополитизъм“ – и това е престъпно. „Идейност“ е необходима, а „идеализъм“ е враждебен. „Миролюбие“ се поощрява, „примиренчество“ се осъжда. Да живее „патриотизмът“ и долу „национализмът“! Да наречеш нечий договор „сговор“ означава вече да го осъдиш, без да приведеш нито един довод. Оценката е вградена в лексемата и ѝ придава идеологическа непререкаемост. Но тогава, през 1991 година, не предполагах, че същият механизъм действа и в сферата на теологията – по-точно там, където теологията се превръща в идеология: в тълкуването на новозаветното учение за властта.
Думата „власт“: сила и право в една лексема
В думата „власт“ този синтетичен механизъм приема особена форма. Тук с предметното значение се съединява вече не просто оценъчен, а нормативен компонент: фактът на притежаването на сила се оказва свързан с предполагаемото право тя да бъде упражнявана. Получава се сливане на съществуващото и дължимото, на фактическото господство и неговото правно или нравствено оправдание.
Думата „власт“ е семантичен възел, който лесно се превръща в идеологема. В нея се съединяват способността да се разпореждаш и да принуждаваш, от една страна, и правомощието да се разпореждаш и принуждаваш – от друга. Именно тази двойственост я прави опасна в богословски контекст.
Разбира се, руският език познава изразите „престъпна власт“, „власт на тъмнината“ – думата не винаги автоматично оправдава онова, което назовава. Но да наречеш господстващата сила „власт“ означава да я обозначиш с дума, в която се долавя оттенък на правомощие. Именно тук започва лексикалната подмяна: силата получава името на правото.
Това става очевидно при сравнението с други езици. Гръцкият – езикът на Новия Завет – разполага с цял спектър от разграничения: ἐξουσία (exousia) – власт като правомощие, юрисдикция, право да действаш; дума, която постоянно балансира между факта на властта и въпроса за нейната правомерност; δύναμις (dynamis) – мощ, фактическа способност, сила; κράτος (kratos) – господство, държавна власт; βία (bia) – насилие, груба сила. Всяка от тези думи заема определено място по скалата от правото до произвола, от нормата до факта.
Латинският, езикът на Вулгатата, е също толкова диференциран: potestas – служебно правомощие, законна власт (оттук patria potestas, potestas magistratus); potentia – фактическа мощ, способност за действие; auctoritas – морален авторитет, призната компетентност; imperium – командна власт, право да се отдават заповеди; vis, violentia – гола сила, насилие. Когато Йероним превежда Рим. 13:1, той избира potestas – дума от нормативния регистър: non est enim potestas nisi a Deo. Не potentia (мощ), не vis (сила), а именно potestas – правомощие. Разграничението е запазено.
Английският език разграничава power (сила, фактическа власт, способност) и authority (авторитет, правомощие, признато право). Ранният превод – Библията на крал Яков (1611) – използва power: „there is no power but of God“. Но още RSV (1946), а след това NIV, NRSV, ESV преминават към authority: „there is no authority except from God“. Смяната на превода отразява осъзнаването на проблема: power допуска дескриптивно, фактологично прочитане (всяка сила е от Бога); authority измества смисъла от фактическата сила към нормативното измерение на властта: правомощието, признатото право, юрисдикцията. Френският Louis Segond (1880) избира autorité: „il n’y a point d’autorité qui ne vienne de Dieu“. Немският Лутер – Obrigkeit (началство, магистратура, институционална власт): „Denn es ist keine Obrigkeit außer von Gott“. В редица европейски традиции преводачите по един или друг начин разделят силата и правомощието – докато руската традиция устойчиво се връща към една-единствена дума: „власт“.
В сакрално-политическата употреба руската „власт“ лесно покрива целия този спектър: и potestas, и potentia, и auctoritas, и дори – в определени контексти – vis. Църковнославянското „несть бо власть аще не от Бога“ и синодалното „нет власти не от Бога“ заличават различието между правомощие и сила. Фразата, която в оригинала говори не за гола сила, а за ἐξουσία (exousia) – власт като правомощие, – не освещава всеки status quo, а поставя всяка власт в пространството на божествения ред и съд. Руското „власт“ замъглява именно това различие: „от Бога“ започва да се чете не като поръчение и отчетност, а като благословение и неприкосновеност.
Сливането се циментира и от етимологията – но не по начина, по който може да изглежда на пръв поглед. Думата „власт“ етимологично е свързана с владението: волост, владеть, область, обладать. Това е коренът на собствеността и територията. Но редом с него действа друга, не по-малко важна руска редица: править – право – правый – правда – праведный – оправдание. Онзи, който прави, е прав. Да припомним, че „правда“ в руската история е означавала не само истина и справедливост, но и закон: „Руска Правда“ е наречен най-древният сборник от закони на Ярослав Мъдри – право, правда и управление се срещат в един и същ корен. В езиковия ореол, ако не и в строгата етимология, правлението започва да се доближава до правотата. В резултат цялата област на управлението се оказва обградена от семантичния ореол на правотата. „Властта“ тегли към владението, „управлението“ – към правдата. Заедно те образуват почти идеална езикова машина за легитимация: дори ако вършиш зло, ти все пак „управляваш“, а следователно си „прав“. За да наречеш властта неправедна, трябва да преодолееш съпротивлението на самия език.
Правомощие, а не сила: гръцкият оригинал и неговите тълкуватели
Да се върнем към апостол Павел. В гръцкия оригинал на Рим. 13:1 е казано: οὐ γὰρ ἔστιν ἐξουσία εἰ μὴ ὑπὸ θεοῦ (ou gar estin exousia ei mē hypo theou) – „няма правомощие, ако не е от Бога“. Думата ἐξουσία (от ἔξεστι, exesti – „позволено е“, „разрешено е“) означава не гола сила, а властова възможност за действие, право, правомощие, юрисдикция – призната или присвоена компетентност. Преводът „правомощие“ разкрива главния за Рим. 13 нормативен аспект на думата, макар да не изчерпва цялата ѝ многозначност. Тази дума може да обозначава и законна, и демонично узурпирана власт (както в Еф. 6:12), но принципно се различава от βία – прякото насилие – и от δύναμις – голата мощ. Не всяка сила е ἐξουσία.
По-нататък Павел уточнява съдържанието на това правомощие: началникът е „Божий служител за твое добро“ (εἰς τὸ ἀγαθόν, eis to agathon); той е „отмъстител за наказание на онзи, който върши зло“. Контекстът на Рим. 13:3–4 позволява – и от гледна точка на християнската етика изисква – 13:1 да се чете не като сляпо освещаване на всяка сила, която е победила, а като определение на правомерната власт: тя е от Бога, доколкото служи на доброто и ограничава злото. Тиранинът не престава да бъде носител на власт в емпиричен смисъл; но престава да бъде неин правомерен изпълнител. Неговата ἐξουσία се превръща от служение в злоупотреба, от поръчение – в узурпация. Той не е лишен от власт като факт; лишен е от нейното оправдание.
Важно е, че подобно прочитане не е съвременна либерална проекция. Още Йоан Златоуст, тълкувайки Рим. 13:1 (Беседа 23 върху Посланието към римляните), специално уточнява: Павел говори не за всеки началник поотделно, а за самия принцип на началството, за реда като противоположност на анархичното объркване. С други думи, Бог установява не нравствената неприкосновеност на всеки управник, а самата възможност за правомерен ред. Това патристично уточнение разрушава главния механизъм на клерикалната злоупотреба: от това, че властта като ред е от Бога, не следва, че всеки носител на власт е лично поставен от Бога – и още по-малко следва, че всяко негово действие има божествена санкция. Този извод съответства и на семантичния диапазон на оригинала: глаголът τάσσω (tassō) във втората част на стиха (τεταγμέναι εἰσίν, tetagmenai eisin – „са установени“, „са подредени“) може да означава и „подреждам в ред“, „поставям на мястото му“ (от същия корен са тактика, синтаксис), и „назначавам“, „установявам“: граматиката допуска предложеното прочитане, макар сама по себе си да не го доказва. Не е задължително да става дума за персонално назначаване на всеки управник „с указ свише“; по-скоро – за това, че социалното битие не е оставено на хаоса, а е въведено в ред, за който властта носи отговорност. Нека направим уточнение заради историческата точност: самият Златоуст, верен на византийската традиция, не прави от това разграничение изводи за правото на съпротива – същата беседа завършва с настойчив призив към покорство; при него разграничението между принципа на властта и нейните носители служи за защита на смисъла на стиха, а не за оправдание на протеста.
Западната богословска традиция, работила с диференцирания латински език, отива по този път още по-далеч. При Тома Аквински могат да се разграничат най-малко три аспекта на властта: самият принцип на реда, който е от Бога; начинът на придобиване (modus acquirendi), който може да бъде греховен – чрез насилие или узурпация; и употребата (usus), която може да бъде несправедлива, тиранична. Ако властта е узурпирана или употребена за зло, тя не губи факта на своето съществуване и не губи отчетността си пред Бога, а губи характера на справедлива potestas – правомерно служение на общото благо. Показателно е, че именно разграничеността на латинския речник – potestas (правомощие), за разлика от potentia (мощ) – улеснява западната мисъл да легализира съпротивата срещу тиранията вътре в самата теология. Руският лексикален синтетизъм – думата „власт“, обхващаща и potestas, и potentia – замъглява това разграничение, улеснявайки абсолютисткото прочитане.
Капанът на превода
В руския превод – „няма власт не от Бога“ – различието между правомощието и узурпацията изчезва в непрозрачната маса на думата „власт“. Думата-идеологема, носеща в себе си вградена легитимация, затруднява критичното прочитане: ако „власт“ – това вече е нещо правомерно и оправдано (а такова е прагматичното съдържание на тази дума), то, разбира се, „всяка власт е от Бога“ е тавтология: правомерното е правомерно. Въпросът дали дадена сила е законна власт или незаконна узурпация се обезсилва от самата дума още преди да бъде зададен. Езикът отговаря, преди мисълта да е успяла да попита.
Капанът се потвърждава и от обратното. Руският език разполага с думи като „полномочие“ (мандат), „правомочие“ (правна компетентност), „авторитет“ (власт), „юрисдикция“, но нито една от тях не се е превърнала в естествен сакрален еквивалент на ἐξουσία. „Пълномощие“ – твърде бюрократично; „авторитет“ – твърде латинизирано и чуждо на библейския регистър; „право на власт“ – перифраза, която не се вписва в ритъма на свещения текст. Затова преводът отново и отново се връща към думата „власт“ – най-широката и най-двусмислената. Именно затова изходът не е в подобряването на превода, а в осъзнаването на неговите граници: руският читател трябва да знае, че „власт“ в този стих не е онова, което изглежда; че зад нея стои гръцкото ἐξουσία, означаващо правомощие, юрисдикция, право да действаш – а не голият факт на господството.
Показателно е, че най-големият съвременен руски библеист А. С. Десницки в неотдавнашната си книга „Първите християни“[3] специално уточнява: при Павел става дума не просто за държавния апарат и не за абстрактния „принцип“ на властта (което по-скоро би се предало с думата ἀρχή, archē), а за ἐξουσία – правомощие, право и способност да действаш. Десницки привежда редица новозаветни контексти, в които ἐξουσία очевидно означава не политическа власт, а право (Мат. 21:23), правомощие (Йоан 19:11), способност (Деян. 8:19), свободен избор (1 Кор. 7:37). Въпреки това в собствения си превод на Новия Завет[4] той е принуден да предаде ἐξουσία в Рим. 13:1 с думата „власт“ – защото руският библейски регистър не предлага също толкова кратък и естествен вариант.
Десницки придружава тази дума с бележка: „Става дума за принципа на властта, а не за конкретните ѝ носители. Гръцката дума ἐξουσία означава не само политическа, но и всяка друга власт като способност да се извършва нещо в този свят (срв. Рим. 9:21), а нея дава единствено Бог. Така могат да бъдат наричани и ангелските сили (срв. Еф. 1:21).“ С други думи, преводачът, който осъзнава непълнотата на това съответствие, не може да замени думата „власт“ – но смята за необходимо да обясни с какво тя се различава от оригинала. Разривът между екзегетическото знание и преводаческата практика потвърждава: капанът се крие не в невежеството на преводачите, а в структурата на самия руски библейски език.
Демонология на политическото в Новия Завет
Междувременно Новият Завет като цяло – извън изолираното прочитане на Рим. 13 – съдържа разгърната демонология на политическото, която пряко опровергава сливането на властта с богоустановеността. Сатана в пустинята показва на Иисус „всички царства на света и тяхната слава“ и казва: „На Тебе ще дам власт над всички тия царства, защото тя ми е предадена, и аз я давам, комуто искам“ (Лука 4:5–6). Иисус не влиза в спор относно правото на Сатана да предявява тази претенция; самият евангелски епизод показва, че политическата власт може да бъде предложена на Христос като демонично изкушение. Новият Завет не позволява автоматично да се отъждествява властта над царствата с богоустановена праведност. Иисус три пъти нарича Сатана „княза на този свят“ (Йоан 12:31; 14:30; 16:11). Самият Павел го нарича „бога на този век“ (2 Кор. 4:4). В Посланието към ефесяните (6:12) християнинът е призван да се бори „против властите (ἐξουσίαι, exousiai), против светоуправниците на тъмнината“. В Откровението (13:2) змеят-Сатана предава на звяра „престола си и голяма власт“. Една и съща дума ἐξουσία в Рим. 13 обозначава властта като установен ред, а в Еф. 6:12 – демоничните „власти“, духовните структури на господство, с които трябва да се борим. Гръцкият, благодарение на наличието на спектър от думи за власт (ἐξουσία / δύναμις / κράτος / βία), позволява да се усети изборът на Павел в Рим. 13 и парадоксът в Еф. 6:12; руските преводи, които отново и отново предават всички тези употреби с една и съща дума „власт“, заличават и избора, и парадокса.
Същата амбивалентност разкрива разговорът на Иисус с Пилат (Йоан 19:10–11), към който още ще се върнем: ἐξουσία може да бъде дадена „свише“ – и да бъде употребена престъпно.
„От Бога“: отговорност, а не индулгенция
Демистификацията на теологемата „всяка власт е от Бога“ – а по същество на клерикалната идеологема – изисква именно онзи похват, който лежи в основата на всеки критичен анализ на идеологията: разцепването на слятата дума на съставните ѝ части. Както демистификацията на съветския език изискваше да се разделят „съратник“ и „съучастник“, „идейност“ и „идеализъм“ – да се разкрие неутралният референт, скрит под оценъчната обвивка, – така и демистификацията на формулата за „властта от Бога“ изисква да се раздели в думата „власт“ онова, което е слято в нея: силата и правото върху силата, фактът на управлението и оправданието на управлението.
Може да изглежда, че конструкцията εἰ μή (ei mē) в Рим. 13:1 позволява ограничено тълкуване: „няма правомощие, освен от Бога“, тоест само богоустановената власт е истинска власт. Но, както справедливо посочва А. С. Десницки, граматиката и контекстът не подкрепят подобно тълкуване: εἰ μή тук има утвърдителен смисъл („няма X, ако не е Y“ = „всеки X е Y“). По-нататъшният контекст потвърждава това: „който се противи на властта, противи се на Божията наредба“ (Рим. 13:2). Павел, изглежда, действително твърди, че всяка реално съществуваща власт е от Бога. Ограничителното тълкуване обаче има своята богословска история: в традициите на християнската съпротива, преди всичко в протестантските, формулата неведнъж е била тълкувана именно така – онова, което не е от Бога, не е власт; тиранията, която принуждава към грях, метафизически се лишава от самото име ἐξουσία. Граматиката на оригинала прави подобно тълкуване пресилено, но неговата устойчивост е показателна: това е опит в рамките на един-единствен стих да се извърши онова разграничение между правомощие и сила, което руската дума „власт“ почти не позволява да бъде осмислено. Предлаганото тук прочитане обаче не се нуждае от тази пресиленост: въпросът се решава не от граматиката на стиха, а от смисъла на думите „от Бога“.
Прочетено в светлината на целия Нов Завет, това твърдение означава не че всяка власт е благословена, а че всяка власт е отговорна. „От Бога“ – това не е индулгенция, а мярка за отговорност. Нека си припомним разговора на Исус с Пилат. Пилат казва: „Не знаеш ли, че имам власт да Те разпна и власт имам да Те пусна?“ Исус отговаря: „Ти не би имал никаква власт над Мене, ако не ти беше дадено свише“ (Йоан 19:10–11)[5]. Ἐξουσία на Пилат е дадена „свише“ – но тази даденост не оправдава престъпната ѝ употреба и не снема вината: властта, получена свише, не е индулгенция за употребата ѝ за зло. Тя може да бъде дадена – и едновременно с това да бъде осъдена за начина, по който действа. Властта от Бога означава, че Бог ще потърси сметка за нея: „от всекиго, комуто е дадено много, много и ще се изисква“ (Лука 12:48).
Проблемът на руския превод при това не се отстранява, а се изостря. Думата „власт“, сливаща правомощие и сила, не позволява да се разграничат двата смисъла на „от Бога“: дадена като поръчение (и подлежаща на съд) – или дадена като благословение (и неподлежаща на критика). Абсолютисткото тълкуване паразитира именно върху това сливане.
Фактът на властта не служи като собствено оправдание. Насилието не се превръща в право чрез победа. И тежестта на доказването не пада върху субекта, който трябва да оправдае своето неподчинение, а върху управника, който трябва да докаже, че неговата власт е служение, а не узурпация. А доказателството не е ритуал, не е помазание, не е благословение от патриарх, а – по думите на Христос – „плодове“: справедливост, милосърдие, защита на слабите. Няма плодове – няма оправдание. Има сила, има принуда, има, ако се изразим с езика на Августин, magna latrocinia – държави без справедливост, като големи разбойнически шайки. Ἐξουσία остава като факт – и изчезва като право: правомощието се изражда в гола βία – насилие.
Право на неподчинение
Но ако властта е дадена като поръчение и поръчението е нарушено – следва ли от това право на съпротива? Или отчетността пред Бога означава, че само Бог може да съди управника, а на човека остава единствено да търпи? Новият Завет не оставя без отговор първия и главен въпрос – за правото и задължението на неподчинение, когато земната власт изисква онова, което е противно на Бога. В Деяния на апостолите (5:29) Петър и апостолите формулират принцип, който не може да бъде заобиколен: „Подобава да се покоряваме повече на Бога, отколкото на човеците“ (πειθαρχεῖν δεῖ θεῷ μᾶλλον ἢ ἀνθρώποις, peitharchein dei theō mallon ē anthrōpois). Това не е препоръка – това е императив (δεῖ, dei – „трябва“, „необходимо е“). Когато земната власт заповядва онова, което е противно на Бога, християнинът е длъжен да не се подчинява; подчинението на злото е грях, а не добродетел. Павел не е бил апостол на покорството: той е писал за властта като „Божий служител“ от опита на човек, когото тази власт е преследвала и, според църковното предание, в крайна сметка е убила.
Тук отново се разкрива лексикалният капан – този път не толкова на превода, колкото на неговата рецепция. В Рим. 13:1 Павел употребява глагола ὑποτάσσω (hypotassō) – „подчинявам се на реда“, „заемам своето място в обществената структура“: вътрешната форма на думата (ὑπό – „под“ и τάσσω – „подреждам“) запазва представата за едно подредено цяло. В Деян. 5:29 стои друг глагол – πειθαρχέω (peitharcheō, от πείθομαι – „слушам се“, „доверявам се“ и ἀρχή – „власт“, „началство“) – „подчинявам се на носителя на властта“, „изпълнявам разпореждане“. Различието между двата глагола не бива да се абсолютизира: главният смисъл на апостолската формула е установяването на граница пред всяко земно подчинение; когато изискванията на хората противоречат на Божията воля, Бог остава върховен авторитет. И все пак различието е значимо: да признаваш реда в обществено цяло (hypotassesthai) не е същото като да изпълняваш всяко разпореждане (peitharchein). Показателно е, че Синодалният превод все още запазва тази граница: „да бъде покорна“ в Рим. 13:1 – но „трябва да се покоряваме“ в Деян. 5:29. Църковната риторика и всекидневната рецепция обаче сливат двата глагола в едно недиференцирано „подчинение на властта“, превръщайки признаването на обществения ред в изискване за тотално подчинение.
Евангелският критерий за различаване – „по плодовете им ще ги познаете“ (Мат. 7:16) – се отнася преди всичко до лъжепророците, но още повече е приложим към властта, която претендира да говори и действа „от Бога“. И той е даден на хората, а не е оставен на Божията преценка: не „Бог ще ги познае“, а „вие ще ги познаете“. На човека е дадено правото и задължението да съди за действията на властта по техните резултати. Отговорността пред Бога не изключва човешката преценка – тя я изисква. Освен това самият Павел обвързва подчинението с функцията на властта: началникът е „Божий служител за твое добро“ (Рим. 13:4); той наказва злодеите. Когато началникът сам се превръща в злодей, той престава да изпълнява функцията, заради която му е дадено правомощието. Както отбелязва Десницки, в Рим. 13 може да се види условие: „на властта трябва да се подчиняваме само дотолкова, доколкото тя върши добро, наказва злото и по този начин служи на Бога“.
Тома Аквински довежда тази логика до богословски завършек. В „Summa Theologica“ (II-II, q. 42, a. 2) той директно твърди: тираничното управление е насочено не към общото благо, а към частното благо на управника и затова въстанието срещу него – стига да не причинява на народа още по-голяма вреда – не е бунт (seditio), защото бунтовникът е самият тиранин, който разрушава общото благо. Онзи, който се противопоставя на тиранина, не нарушава реда – той го възстановява. Калвин, като запазва забраната за самоволен бунт на частни лица, прави следващата крачка: „низшите магистрати“, поставени да ограничават тиранията на висшите, не само имат право, но и са длъжни да ѝ се противопоставят; тяхното мълчание се превръща в предателство спрямо поверената им свобода на народа. Барменската декларация от 1934 година отхвърля като лъжливо учение опита църквата да бъде подчинена на държавата и на националсоциалистическата идеология. Онова, което днес в Русия звучи като благочестиво тълкуване на Рим. 13, в Германия през 1930-те години вече е било богословски разпознато като лъжливо учение. Тази традиция получава не само богословско, но и лично, мъченическо свидетелство – в съдбата на фигури като Дитрих Бонхьофер.
Езикът на раболепието и освобождението на мисълта
Руското раболепие към властта, следователно, има лингвистична причина. Думата „власт“ не е идеологема винаги и навсякъде. Тя се превръща в такава именно във формулата „всяка власт е от Бога“, където семантичната ѝ широта се съединява с богословския предикат „от Бога“. Тук широката дума получава сакрален печат – и именно това я прави опасна. Руската формула „всяка власт е от Бога“ извършва три подмени едновременно: силата приема за власт, властта – за право, правото – за Божие установление. И когато тази дума се постави в библейския текст на мястото на гръцкото ἐξουσία, се извършва подмяна, която превръща теологията в идеология, а Свещеното Писание – в инструмент за поробване.
Осъзнаването на това е първата крачка към освобождението. Неслучайно критиката на идеологията винаги започва с критика на езика – с разцепването на думите, които тя е сляла в едно. Клерикалната идеологема „властта от Бога“ се крепи на същата подмяна като съветските идеологеми: думата „власт“ замества разграничението, което всъщност е същността на нравствената задача на вярващия – разграничението между Божието и кесаревото, между правомощието и произвола, между ἐξουσία и βία, authority и violence.
Така анализът на езика се оказва акт не само филологически, но и политически – и, ако щете, богословски. Да разделиш в думата „власт“ силата и правото означава да възстановиш смисъла, заложен в гръцкия оригинал на Писанието и затъмнен от руския превод – да върнеш на вярващия способността за различаване, без която вярата се превръща в идолопоклонство: в поклонение пред кесаря вместо пред Бога.
Всяка власт ли е от Бога? Да, всяка – ако „от Бога“ означава: поставена под Божия съд, дадена като поръчение и подлежаща на отчет. Не, не всяка – ако „от Бога“ означава: свята, неприкосновена и задължителна за поклонение. Руската дума „власт“ не позволява да се различат тези два смисъла. И да наричаш насилието, облечено в пурпур, „власт от Бога“ – не е смирение, а богохулство.
Д-р Михаил Епщайн е почетен професор на името на Самюъл Кандлър Добс по културна теория и руска литература в Университета „Емъри“, където преподава от 1991 до 2023 г. Роден е в Москва през 1950 г., а през 1990 г. се установява в Съединените щати. Между 2012 и 2015 г. ръководи Центъра за иновации в хуманитаристиката към Университета в Дърам. Автор е на повече от петдесет книги на руски и английски език, преведени на двадесет и шест езика.
Религията заема трайно и централно място в неговото творчество. В Religion after Atheism („Религията след атеизма“, Москва, 2013) той защитава тезата, че съветският опит на насилствено налагано безверие не е оставил след себе си духовна празнота, а специфична, минимална форма на вяра, предшестваща нейното конфесионално и институционално оформяне. В Russian Spirituality and the Secularization of Culture („Руската духовност и секуларизацията на културата“, 2011) проследява как свещеното се пренася в литературата, философията и всекидневния език, след като е изтласкано от църквата. Cries in the New Wilderness („Викове в новата пустош“, 2002) разглежда същия въпрос през измислените секти, породени от самия механизъм на съветския атеизъм. Религиозната проблематика присъства и в Ideas Against Ideocracy („Идеи срещу идеокрацията“, 2022), A Philosophy of the Possible („Философия на възможното“, 2019) и Before the End of History? Facets of the Russian Antiworld („Преди края на историята? Аспекти на руския анти-свят“, 2025). В тези книги Епщайн се занимава с апофатическата и парадоксалната теология, с модалното разбиране за божественото като хоризонт на възможното и с онова пространство, в което се пресичат езикът, вярата и властта. В момента работи върху Theologies of Post-Atheism („Теологии на постатеизма“).
Сред отличията му са наградата „Андрей Бели“ (1991), наградата „Либърти“ (Ню Йорк, 2000) и наградата „Алдо и Жан Скаглионе“ на Асоциацията за съвременни езици за най-добра книга в областта на славистиката (2023). През 2020 г. в Москва е публикуван сборникът в негова чест Homo Scriptor. През май 2026 г. Министерството на правосъдието на Руската федерация го обявява за „чуждестранен агент“. Живее в Атланта.
Превод: Ренета Трифонова
[1] Десницкий А. С. Новый Завет: Перевод с древнегреческого». М.: Гранат, 2-е изд., 2026.
[2] Преходът на английския език към това разграничение е бил бавен. Уиклиф (1382 г.), следвайки potestas във Вулгатата, използва „power“ („власт“); същото правят Тиндейл (1526 г.), Женевската Библия (1560 г.) и Версията на крал Джеймс (1611 г.), чийто превод на Римляни 13:1 завещава на езика израза „the powers that be“ — трайно нарицателно за вкоренената власт. С други думи, повече от пет века английските читатели на Римляни 13 са се намирали в един и същ лексикален капан; изходът към „authority“ („авторитет“ / „власт“) става общоприет едва с Ревизираната стандартна версия (1946 г.) и преводите, които я следват.
[3] Десницкий А. С. Первые христиане: Какими они были «на самом деле»? М., 2026. С. 316–325.
[4] Десницкий А. С. Новый Завет: Перевод с древнегреческого. 2-е изд. М.: Гранат, 2026. Онлайн-версия с примечаниями: https://perevod.desnitsky.net/ROM/13 Online version with annotations.
[5] Нестабилността не е характерна само за руския език. В NRSV (New Revised Standard Version), цитирана в цялото това есе, ἐξουσία е предадена като authority („власт/пълномощие“) в Римляни 13:1 и като authorities („власти“) в Ефесяни 6:12, но тук, в Йоан 19:11, като power („сила/власт“) – при това става дума за една и съща гръцка дума, преведена от едни и същи преводачи. И това разминаване се появява именно там, където Пилат притежава пълномощие, дадено „отгоре“, и го използва за престъпни цели – тъкмо в случая, в който разликата между пълномощие и принудителна сила е от най-голямо значение. Дори език, който разполага със средства да обозначи това различие, не винаги го обозначава.
