Маргарита Генчева
Началото
Беше малко преди абитуриентския бал. Годината – 2022. Написах стихотворение за злото на войната и Възкресение Христово. Когато не можеш да изразиш възмущението си по друг начин, прибягваш до стихове. Прочетох си стихотворението на награждаването. Гледах ги право в очите. Почти предизвикателно. Дори тези, които бяха надянали маска на безразличие. Стихотворението беше моят бунт.
Да завършиш с 6.00 на двата държавни зрелостни изпита. После да запишеш специалност в университета само защото е „престижна“. Робуваш на очаквания и оценки.
Идва октомври. Развълнуван си. Нов етап от живота. Университет. Колеги, големи зали с банки. И… много математика. Осъзнаваш бързо, че си влязъл по инерция. Че тия шестици от изпитите не само не греят преподавателите, а тях въобще не ги интересува как си влязъл.
Не минаваш първата година. Късат те на повечето изпити. С мъка вземаш „Дискретни структури“. Всеки ден се превръща в някаква мъка.
Прекъснах. После реших, че от малка съм обичала писането. Че не искам да ставам програмист, че математиката не е моето призвание. А може би просто избягах?
Сайтът
През това време открих „Християнство.бг“. Поканиха ме да пиша. Бог чрез писането ме спаси да не полудея. Болеше ме почти физически, че обществото ни, изглежда, озверя. Разделих се с приятели. Отвориха се пукнатини.
Основни теми на моите публицистични текстове станаха войната, национализмът в църквата, идеологиите. Защото това ме вълнуваше.
Връзките със старото все повече се късаха. Пристрастих се към социалните мрежи. Към онлайн общуването. Създадох си медиен образ, зад който да се скрия. Спорих за затварянето на Руската църква в София по Вайбър с една бивша вече приятелка от детството. Скарахме се. Взаимно се блокирахме. Сега между нас има мълчание.
Преживявания чрез писането
Лятото на 2023 г. получих невероятен подарък с палатковия лагер в Буховския манастир „Св. Мария Магдалина“. Гледахме „Чудо голямо“, пяхме край лагерния огън. После написах рефлексивен репортаж. Той остана и най-четеният текст, който съм създавала.
Пристрастих се към това да задавам въпроси. В интервюто намерих начин да си говоря с хора, да ги срещам. И то обикновено хора, с които не можеш да се срещнеш всеки ден: хора като Калин Янакиев и епископ Мелетий. Намерих си оправдание да бъда на места, които не са широко отворени за аудиторията. Като среща с десетина дипломати в български манастир. Или да вляза зад оградата на семинарията например.
Журналистика?
Решението дойде от самосебе си. Ще запиша журналистика. Не знам какво ще бъде, не знам какво ще става, но предпочитам да уча това, което обичам, а не това, което ще ми даде високоплатена професия.
А болката от разделенията все повече ме раздираше отвътре.
Повратна точка
Отидох на представяне на книга на отец Сава. Разбира се, го отразих.
Там се срещнах се с един непретенциозен на вид, но много слънчев отец.
Питах го какво мисли за това, че в днешно време идеологиите разделят хората и енориите.
— Идеологиите винаги са ония, които ни разделят, а Бог е винаги Този, който ни обединява.
Това е, казах си аз. Като че ли нещо се обърна в мен. Защо ли трябва да е сложно, когато има толкова простичък отговор за единството на църквата? Христос ни събира в любовта си. А човешките идеологии разделят, те разединяват.
Лятото на 2024 ми донесе много. Бог ме срещна с невероятни хора. Показа ми, че смисълът на християнството е животът в радост. Е, последното е задача за живот, но е окуражаващо да знаеш, че съществува.
Имах шанс да се докосна отново до топлината на енорийския живот, която през пандемията просто изгубих.
Какво следва?
Не знам какво предстои. Да, свива ти се сърцето от страх да не изгубиш дома, който си намерил. Но нима битието ни е обезпечено? Важното е да се доверим. На Христос. Защото Той определено няма да ни остави.
Всяка ситуация, всеки радостен миг, всяко цветенце, слънчевият лъч, тихият полъх на вятъра шепти едно и също: Радвай се! Християнството е радост. Бог дава радост.
Ако ни е страх да се зарадваме, да се отпуснем в Божията прегръдка, значи сме повярвали на една лъжа.
