Въведение в „Пътища на руското богословие“

Християнство.бг започва един ескпериментален проект – преводни текстове от книгата на големия учен и богослов прот. Георги Флоровски „Пътища на руското богословие“. Този основен, капитален труд все още не е преведен, макар да е достъпен на много места онлайн и да може да се чете на руски език. За мнозина от младите хора обаче, този език е неразбираем и сложен.

В контекста на съвременните събития, свързани с неизменните идеологии, от които произлизат нови доктрини, стремящи се да подменят християнското богословие, ще бъде полезно за християните да проследят тези лъкатушещи и променливи пътища на руското богословие – как те са влияели върху процесите в Руската православна църква и руското богословие от Кръщението на Русия, до началото на ХХ век.

Възможно е преводните текстове да имат несъвършенства, както всяко човешко дело, но за нас по-важно е те да достигнат до българските читатели, а за християните е също толкова важно да разберат защо е било така необходимо според о. Флоровски „връщането към богословието на Светите отци“. Преводните текстове са по изданието „Пути русского богословия“, Москва, Институт русской цивилизации, 2009 г.

Предисловие от Владимир Лоски

Видният руски философ, учен и религиозен мислител Георги Василиевич Флоровски (28.08.1893–11.8.1979) се ражда в Елисаветград (дн. гр. Кропивницки в Украйна, бел. ред.) в семейството на свещенослужител. Неговият баща е ректор на Духовната семинария. Флоровски постъпва в Одеския университет на историко-филологическия факултет, занимавал се е също така с история на философията и естествените науки (неговата експериментална работа по физиологията на слюнкоотделянето е била одобрена от И. П. Павлов и публикувана в Записките на Академията на науките през 1917 г.). През 1918–1919 г., завършвайки университета и полагайки магистърски изпит по философия, той е приет за частен доцент¹ на катедрата по философия.

През януари 1920 г. емигрира заедно с родителите си в България, където участва в създаването на Руската религиозно-философска общност. През 1923 г. в Прага защитава дисертация по история на философията на Херцен. През 1926 г., е повикан от професора на катедрата по Патрология на Парижкия богословски институт „Св. Сергий“. През 1932 г. приема свещенство. Началото на Втората световна война го намира в Югославия, откъдето той едва след войната успява да се върне в Париж, където възобновява преподавателската си дейност. През 1948 г. Флоровски отива в САЩ, където преподава, а след това става декан на семинарията „Св. Владимир“ в Ню Йорк. През 1956 г. е поканен за професор по История на Източната църква в Харвардския университет, а след това преподава в Принстън².

От всички руски богослови1 о. Георги е най-верният на православното учение. Той се стреми точно да се придържа към Свещ. Писание и патристичната традиция. Той отхвърля учението за Бога като всеединство: като сътворява света, Бог сътворява реалност, която се отличава от него. Флоровски определено е враждебен към софилогията на о. Павел Флоренски и о. Сергий Булгаков; той смята, че литургичните текстове и православната иконография не потвърждават техните теории.

Сътворението на човека като свободна деятелна личност е кеносис на божествената воля, който произтича от любовта на Бога към творението. Душата и тялото на човека сами по себе си представляват двете страни на едното живо същество. В резултат от първородния грях връзката между душата и тялото става непродължителна; човекът става смъртен. Смъртта не е просто отделяне на душата от тялото, но смъртта на човека като такъв, тъй като „душата без тялото е призрак. Смъртта на човека се превръща в космическа катастрофа, тъй като в умиращия природата губи своето безсмъртно средоточие и сама, като такава умира в човека“ („Смъртта на кръста“).

Победата над смъртта е била постигната от Христос. Когато в съгласие със Своята човешка воля Той умрял на кръста, Неговата душа се отделила от тялото, но Неговата Божественост останала неразделна от Неговата душа и от Неговото тяло, твърди отец Георги, опирайки се върху авторитета на св. Йоан Дамаскин. Вследствие на това, Неговото тяло след смъртта не е подложено на разложението и е възкресено от Него. Неговото слизане в ада означава не слизане в самите дълбочини на преизподнята, а в Хадес – жилището на старозаветните светии; такъв смисъл имат думите „разруши оковите на смъртта“. Благодарение на Христос, Който възстановява единството на душата и тялото, нашата смърт вече не е смърт, а „сън“, както казва св. Йоан Златоуст.

О. Георги подчертава историческия характер на християнския светоглед в противоположност на гръцкия, придавайки на това голямо значение. За гърците всичко временно се отнася към низшата сфера на битието; във времето не съществува творческо начало, а само цикли на периодични повтаряния на всичко минало. Съгласно християнския възглед, времето не е кръговрат, а линия, която има начало, край и цел. Историческият процес, който се явява единственият по рода си във времето, се състои от творчески актове, които определят съдбата на човешката личност.

Като отрича прераждането, отец Георги твърди, че всеобщото възкресение не е всеобщо спасение. Един живот на земята е достатъчен, за да направи човек своя избор и да прояви или някакъв стремеж към доброто, или някакво своеволно твърдоглавие, което да заслужава осъждане и вечни мъки.

Като подкрепя всички свои важни богословски твърдения, позовавайки се на източните Отци на Църквата, отец Георги заявява, че неговата цел е създаването на „неопатрестичен синтез“.

В своите статии „Проблемите на християнското обединение“ той се обявява срещу „теорията на църковните разклонения“³ като казва, че не съществуват „клони с равни права“, но допуска, че „болните клони не изсъхват веднага“. За Римокатолическата църква, той заявява, че в нея „няма достатъчно твърд и ясен израз на съзнанието, че дори след възнесението Си Христос действително и непосредствено, макар и невидимо, пребивава в земната историческа Църква и я управлява. Оттук е необходимостта и възможността на идеята за наместник на Христос, който в известен смисъл Го заменя в историята“. За християнското обединение „фактическата съвместна работа е по-важна, отколкото директното обръщане към въпроса за обединението. В това отношение сътрудничеството в богословските изследвания и обмени на знанията, несъмнено, представляват сами по себе си действителният акт на единението, доколкото това се явява израз на солидарността и стремежа към християнската истина“.

О. Георги прави голяма услуга за развитието на руското богословие със своя забележителен труд „Пътища на руското богословие“. В началото на своята книга той поставя важния въпрос за причините на „късното и закъсняло пробуждане на руската мисъл“. Това е удивителен факт, защото руснаците са надарен народ. Руските икони, например, „свидетелстват за дълбочината, сложността и тънкостта на древното руско духовно съзнание и за творческата сила на руския дух“. За да отговори на този въпрос, о. Георги изследва религиозния живот на руския народ в продължение на цялата негова история, а също и на неговото богословие. Той описва този живот като ожесточена борба отначало с външните, а след това, в ново време с вътрешните препятствия.

В първа глава – „Кризата на руския византинизъм“ – той живо разказва за борбата на „двете истини“ – на Йосиф Волоколамски и Нил Сорски. А така вълнуващ е неговият разказ за такива моменти в духовния живот на нацията, като „срещата със Запада“ през XVI-тото столетие, „противоречията на XVII-тото столетие“, двете злини (староверците и реформите на Никон), влиянието на реформите на Петър Велики върху живота на Църквата и значението на движението на масоните през XVIII век.

Даденото от него описание на събитията на руския религиозен живот от времето на Александър I хвърля достатъчно ярка светлина върху даденото положение на нещата. Той пише за дългата полувековна борба за превода на Свещеното Писание от църковнославянски на руски език, за делото на митрополитите Филарет Московски, Филарет Киевски и Филарет Черниговски, за славянофилите, нихилизма, за делата на „историческата школа“ във втората половина на XIX в., за делото на К. П. Победоносцев, прокурора на Св. Синод, за учението на Владимир С. Соловьов, за религиозните и философски дейности на неговите многочислени последователи, за спора относно догматическото развитие и, накрая, за трактовката на религиозните теми в произведенията на поетите „декаденти“ и „символисти“ в началото на ХХ век.

О. Георги привежда няколко забележителни факти, отнасящи се към юношеството на Писарев, Добролюбов и други хора, които показват, че интелигентните руснаци, дори когато те стигат до отричането на Църквата и историческата религия, в по-голямата си част са дълбоко религиозни по темперамент. В своите страстни търсения на новите пътища, водещи към пълнотата на истината, руският народ често се оказва на края на пропастта. Така например, Мережковски започнал да се страхува, че той падне в „ереста на Астартизма, която взима предвид не светото единство на духа и плътта, а тяхното кощунствено смесване и оскверняване на духа от плътта“.

О. Георги съобщава много сведения за ценните дейности, които никога не са видели светлина или са били задълго задържани заради силния надзор на държавата и Синода. Например, „прекрасната книга на М. Д. Муретов против Ренан била задържана с цензура, защото авторът ѝ започнал да излага лъжеучение, което се готвел да критикува. Това не било признато от благоразумните. Публиката продължила тайно да чете Ренан, а насочената срещу него книга на Муретов била задържана за приблизително 15 години. Тоест, създало се впечатлението, че забраните произтичали от неспособността към самозащита. Освен това, твърде често се правели опити да се защити това, което не би могло да бъде защитено, а това подривало доверието. Народът загубил ентусиазма си, когато призванието на учителя се подменило с длъжността на надзирател“.

Книгата на о. Георги съдържа много остри и ценни бележки за изключителни хора, събития и тенденции на религиозния живот. Невинаги е възможно да се съгласим с тях; често те са твърде сурови: например, когато авторът критикува мнозина в липсата на разбиране на смисъла на историята или на църковния живот. Неговите разсъждения обаче винаги са интересни и привличат вниманието на читателя. Книгата съдържа широка библиография с обем 54 страници.

В края на книгата о. Георги поставя въпроса: защо в историята на руската култура е имало толкова много периоди, когато нейното развитие е прекъсвало, толкова много случаи на отхвърляне на старото, и страстно приемане на новото, толкова много разочарования и мъки. Между другото, за него руската „универсална отзивчивост“ е „фатален и съмнителен дар“.

Твърде впечатлителният ум поражда „синкретизъм“ вместо стремеж към синтез. Той обвинява руския национален характер, неустойчивост и непостоянство в любовта, в тенденция към „забавена мисъл на фатален кръстопът“ при отсъствието на решимостта на отговорния избор. Раздвоеността на любовта, смята той, често довежда руската душа до трагедията на демоничното обсебване. Изходът от тези бедствия трябва да се търси в духовната дисциплина – и в частност за богословската мисъл – в завръщането към стила и метода на Отците на Църквата.

О. Георги учи, че е започнала нова ера в историята на християнския свят, че тя се характеризира с огромното разпространение на безбожния бунт и борба срещу Бога. Един от пътищата на победата над този бунт се състои в това, да излекува умовете на хората от обсебването на силите на злото с помощта на развитието на богословието, задачата на което е да изработи цялостна система на християнската мисъл.

Въведение от прот. Георги Флоровски

Тази книга е планирана като исторически синтез, като опит по история на руската мисъл. Синтезът е предшестван от години на анализ, много години на бавно четене и размисли, още от отдавнашните младежки дни. И отминалата съдба на руското богословие е била за мен винаги история на създалата се съвременност, в която е трябвало да намеря самия себе си. С това не се нарушава историческото безпристрастие. Безпристрастието не е безучастие, не е равнодушие, не е отказ от оценяване. Историята е тълкуване на събитията, на скритите техни значения и смисъл. Историкът никога не трябва да забравя, че той изучава и описва творческата трагедия на човешката история. Не трябва, и не може. История без предпоставки никога няма и не ще има.

Изучаването на руското минало ме доведе до затвърждаване на убеждението, че православният богослов в наши дни може да намери за себе си вярно мерило и жив източник за съзидателно вдъхновение само в светоотеческото предание. Аз съм уверен, че интелектуалното отделяне от патристиката и византинизма е станало главната причина за всички преврати и духовни неуспехи в руското развитие. В тази книга се разказва за историята на тези неуспехи. И всички истински постижения винаги са били свързани с творческото завръщане към светоотеческите източници. В историческата перспектива, с особена очевидност се открива, че този тесен път на отеческото богословие е единственият верен път. Но това завръщане към отците трябва да бъде не само научно, не само историческо, но духовно и молитвено завръщане, живо и творческо възстановяване на себе си в църковността, в пълнотата на Свещеното Предание.

На нас ни е дадено да живеем в епохата на богословското пробуждане, отекващо вече в разделения християнски свят. С толкова по-голямо внимание се налага сега да преразгледаме и да си припомним всички уроци и завети на миналото, които понякога са жестоки, а понякога са вдъхновяващи. Но истинското пробуждане започва само тогава, когато и в миналото, и в настоящето се чуват не само отговори, но и въпроси. И неизтощимата сила на отеческото предание в богословието повече от всичко се определя от това, че за Светите отци богословието е било дело на живот, на духовен подвиг, на изповядване на вярата, на творческо разрешаване на задачите на живота. С този творчески дух завинаги са оживени тези древни книги. И само чрез завръщането към отците може да се възстанови в нашето църковно общество тази здрава, богословска чувствителност, без която няма да настъпи търсеното православно възраждане.

Сред църковните служения в наше време, богословското изповедничество придобива особена важност като въцърковяване на мисълта и волята, като живо влизане в разума на истината. Vos exemplaria graeca nocturna versate manu, versate diurnal⁴

В отеческата интерпретация Православието отново се открива като побеждаваща сила, като сила, прераждаща и затвърждаваща живота, и не просто като тих пристан за уморените и разочаровани души; не само като край, но и като начало – начало на подвига и творчеството, като „нова твар“.

Завършвайки тази книга, аз с благодарност си спомням всички тези, които ми помогнаха в моята работа с пример или със съвет, с книги и със справки, с възражения, със съчувствие или с упрек. С благодарност си спомням за тези библиотеки или книжарници, с чието гостоприемство се ползвах през дългите години на моите трудове. Длъжен съм да назова тук едно име, което е скъпо за мен – името на покойния П. И. Новгородцев – като образец на вярност, който никога няма да умре в паметта на моето сърце. На него аз съм задължен повече, отколкото може да се изрази това с думи. „Законът на истината, беше на устата му“ (Малахия 2:6).

2 (15).IX.1936

Следва

————

Превод: Виктор Дора

1
Частен доцент (на немски: Privatdozent , от латински privatim docens – „ частно преподаване“) е длъжност във висше училище в Германия и редица други европейски страни, чиято образователна система е по немски модел, включително и в предреволюционна Русия (бел. ред.).
2
През 1954-1965 о. Флоровски оглавява катедрата по История на Източната църква в Богословския факултет на Харвардския университет и преподава в православното богословско училище „Св. Кръст“ в Бруклин (бел. ред.).
3
Теория на клоновете (бел. ред.).
4
Тълкувайте гръцките примери и денем, и нощем (бел. прев.).