Християнство.бг
Покровителстват ли светците медицината и търговията? Как да се отнасяме към учението, че светиите са покровители на моряците или работниците в търговията и т.н.?
Най-напред ще отбележа, че не възприемам като заблуждение обръщението към светците с молба те да се молят на Бога за нас и заедно с нас. Христос казва: „Бог не е Бог на мъртвите, а на живите, защото за Него всички са живи“ (Лк. 20:38). Ако аз моля своите приятели и познати, които сега живеят, да се помолят за мен на Бога, то защо да не мога да помоля за това онези християни, които вече стоят пред Божия престол?
В същото време отците на Църквата учат, че душата, достигнала Царството Небесно, вече не мисли за нищо земно, съзерцавайки Бога и напълно потапяйки се в Неговото присъствие. Затова аз не разбирам съвсем как светците могат да се отклоняват от това блажено съзерцание, за да слушат нашите молитви. И още повече – защо трябва да си спомнят професията, която са имали по време на своя земен живот, и по някакъв особен начин да покровителстват лекари, животновъди или войници.
Моето неразбиране обаче не отменя факта, че обръщение към светците с молба за молитва се среща вече в раннохристиянските паметници. Например, гробниците на мъчениците от II и III век имат надписи „petite nobis“, т.е. „молете се за нас“: „Атик, спи в мир, бъди в безопасност и моли усърдно за нашите грехове“ – гласи надпис, намерен край базиликата „Санта Сабина“.
В катакомбите на свети Себастиан в Рим (кр. на I – нач. на II в.) може да се види молба за молитва, обърната към първовърховните апостоли: „PAVLE ET PETRE PETITE PRO VICTORE“. Подобни молитви се срещат и в катакомбите на свети папа Каликст (III в.).
В Египет е намерена молитва, датираща от края на II – началото на III век: „С Твоята милост, о Майко Божия, не отхвърляй нашите молитви в нашата скръб, но ни избави от беди, о единствена благословена и чиста“.
Молитви към светците се срещат почти във всички древни литургии – на апостол Яков, на Йоан Златоуст, Кирил Александрийски, Василий Велики и т.н. За това, че душите на починалите светци „се молят заедно с онези, които искрено се молят“, пише в средата на III век Ориген.
С молитва към св. Киприан Картагенски и св. Атанасий Велики се обръща Григорий Назианзин (IV в.). А неговият син Григорий Нисийски (IV в.) моли наскоро починалия св. Ефрем Сирин: „Ти [Ефрем], който стоиш при Божествения олтар и служиш заедно с ангелите на Животворящата и Пресвета Троица, помни всички нас, измоли за нас опрощение на греховете и достигане на вечното царство“.
„Милостиви съучастници на нашите грижи“, „съработници на нашата молитва“ и „най-силни ходатаи“ нарича светците Василий Велики. Амвросий Медиолански (IV в.) обяснява, че мъчениците „умили своите грехове с кръвта си, могат да ходатайстват за прошка на нашите грехове, защото Божиите мъченици са съдии и пазители на нашия живот и нашите дела“.
Затова аз нямам никакви съмнения в това, че светците могат да бъдат молитвеници и застъпници за нас пред Бога. Силно се съмнявам обаче, че всеки от тях има своя тясна „професионална специализация“.
* * *
По същия начин, както имаме множество свидетелства, че християните от древната Църква са се обръщали с молитви към светците, така няма никакви основания да твърдим, че те са ги назначавали за покровители на някакви професии или за застъпници само в строго определени житейски ситуации.
Но подобна практика намираме в гръцката и римската митология, където синовете на Зевс – Кастор и Полидевк – се смятали за покровители на моряци и пътешественици; Атина взимала под своя закрила занаятчиите и войниците, а Аполон се грижел за лекарите, преселниците, прорицателите и „служителите на музите“.
Може да си представим колко би бил поразен Антоний Велики (III–IV в.), ако се беше видял изобразен на средновековна фреска, където той седи на трон, към него се протягат инвалиди на патерици, под краката му гори огън, наблизо се е свила свиня, а над главата му висят отсечени ръце и крака. Така нагледно е представена неговата „молитвена специализация“: животновъдство и изцеление от „антоновия огън“ – отравяне от алкалоиди на ръжена плесен и гангрена (виж ксилографията, бел. ред.).
Към животновъдството го „приписали“ заради легендата за дивия глиган, който уж станал негов верен спътник по време на отшелничеството му в пустинята. Иконата „Антоний с прасенце“ (както я наричат в народния говор) и до днес понякога се окачва на портите на обори и свинарници в Европа.
Св. Антоний започва да се смята за спасител от „антоновия огън“ още по-случайно. До XVIII век в Европа върлували тежки епидемии на ерготизъм (отравяне от алкалоиди на ръжена плесен при употреба на храна от заразено зърно). Така например през 1418 г. в Париж заради него загинали около 50 хиляди души. Сред другото болестта предизвиквала гангрена, при която крайниците изглеждали почернели – сякаш изгорени от огън.
И ето че през 1070 г. от Константинопол в енорийската църква в село Ла-Мот-о-Боа (в Южна Франция) донесли мощите на Антоний Велики. Към тях веднага се стекли болни от „огнена гангрена“ (тогава имало немалко такива). Мнозина от тях оздравявали.
Един от излекуваните (благородник) създал братство от миряни за грижа за жертвите на ерготизма. След век и половина братството се превърнало в орден на свети Антоний, или антонити. Те приготвяли билкови отвари и мехлеми и ампутирали крайници, заразени от гангрена. Освен това веднъж в годината на Възнесение давали на болните вино, в което били добавени билкови настойки и малки частици от мощите на светеца. Смятало се, че „светото винце“ (saint vinage), благодарение на допира с мощите, придобива целебна сила.
Така ерготизмът (а заедно с него и всяка гангрена) получил названието „антонов огън“, а великият отшелник започнал да се „специализира“ в неговото лечение.
По подобно случайно стечение на обстоятелствата получили своята „специализация“ и много други светци. Достатъчен бил често някакъв дребен епизод от житието или случайно изпусната фраза.
Например един от великите руски светци – „игумен на руската земя“ – преподобният Сергий Радонежки се превърнал в „покровител на слабите ученици“ само защото в младостта си успял да се научи да чете и пише единствено благодарение на Божествено чудо. И вече не било важно какви духовни подвизи е извършил по-късно, какви чудеса ставали по неговите молитви – на него започнали да се молят най-вече преди началото на учебната година и по време на изпити.
Мъченик Флориан, командир на римската армия в Бавария, бил заловен заради изповядването на Христа. По време на мъченията смело казал на своите мъчители: „Аз не се боя от вашите изтезания, заповядайте да запалят силен огън, и с името на моя Бог аз ще вляза в него без вреда“. И няма значение, че в крайна сметка не го изгорили, а го удавили – в Католическата църква той завинаги станал покровител на пожарникарите. В католическата част на Германската империя селяните задължително кръщавали един от синовете си Флориан, за да осигурят покровителството на светеца при пожар.
До днес в Австрия и Германия пожарните служби използват неговото име (Флориан) като универсален сигнал за връзка. През 1935 г. статуя на Флориан била поставена пред главната пожарна част във Виена, а по време на Втората световна война била преместена в музея на пожарните бригади.
В немския език влязло забавното изразяване „Sankt-Florians-Prinzip“ (флориански принцип). То обиграва ироничната молитва към светеца: „O heiliger Sankt Florian, verschon’ mein Haus, zünd’ and’re an“ („О, свети Флориане, моля те, пощади моя дом, подпали съседския“).
* * *
И все пак аз не бих казал, че назначаването на светците за покровители на професии или състояния (брак, бременност, бездетност, младост, девичество, майчинство и т.н.) е учение на Църквата.
Почитането на мъченици и светци наистина възникнало достатъчно рано. В същото време развитието на „култа към светите покровители“ е по-скоро явление от по-късно време (след X век), когато в християнството, разпространяващо се из Европа, започнали да проникват народни, полуезически представи.
Потребността от чудо – особено от чудо на изцелението – създала този феномен на „свети покровители“ и „свети реликви“, който достига своя разцвет в Средновековието.
Католическият свещеник и доктор по богословие Еразъм Ротердамски през 1509 г. иронизирал над обичая да се свързва светец и неговия образ с дадена житейска ситуация: „Тук трябва да се споменат и онези, които са внушили на себе си глупавото, но приятно убеждение, че щом човек погледне статуята или иконата на Полифем-Христофор – смърт не го заплашва в този ден; или че ако прочете пред статуята на света Варвара някаква молитва, ще се върне жив и здрав от бойното поле; или че ако в определени дни запали свещички на свети Еразъм, скоро ще стане богат“.
И все пак „небесното покровителство“ най-много се затвърдило именно в католицизма, където има подходящ светец вероятно за всеки случай в живота. А покровителя (на младежта, на интернет и т.н.) официално назначава папата.
В православието до неотдавна „светото покровителство“ е имало по-малко официален характер. Кой да помага при зъбобол или кой при херния – това по-често се казвало на щанда при свещопродавачите, отколкото от църковната катедра. Едва в последните десетилетия патриарх Кирил започна официално да назначава светци за покровители на различни държавни служби.
И научихме, че може да се назначи Йосиф Волоцки за небесен покровител на бизнесмените, а след десет години да се прехвърли към специалистите по материално-техническо осигуряване на армията; Николай Чудотворец ще отговаря за железниците, а пророк Илия ще се моли за въздушно-космическите и въздушно-десантните войски. Дмитрий Донски покровителства военната полиция, а Пантелеймон Целител покровителства Министерството на здравеопазването.
Но и тази практика не може да се нарече учение на Православната църква. Освен това тези паралели изглеждат толкова изкуствени, че тя дори не се закрепи в народното съзнание.
* * *
Християнската святост е твърде универсална, за да се побира в тесните рамки на „небесно покровителство“, каквато и форма – официозна или народно-езическа – да приема то.
Както Църквата става Вселенска, приемайки чрез Светия Дух благодатта и светостта на нашия Господ Иисус Христос, така и всеки християнин („призван за светец“), ставайки част от Тялото Христово, излиза извън пределите на земните професии, интереси и дела.
Колкото по-близо е той до Бога, толкова по-силно, по-високо, по-ясно звучи в него дъхът на Вечността и Безкрайността. Толкова по-явно той чувства своето единство с цялата Вселена, а не само с нейна малка част. С цялото творение, с всеки човек, някога живял и живеещ – тук на Земята и в Царството Божие.
Няма нито рамки, нито граници за молитвата, която Светият Дух възнася от нашето сърце към Бога Отца. Той „ни подкрепя в нашите немощи“ и „Сам Духът ходатайства за нас с неизказани въздишки“ (Рим. 8:26). Тази молитва е твърде огромна, за да я разменяме на дребно.
И същото чувство на християнско всеединство, което ни помага да се съединяваме в молитвата на Духа със светците на Земната и Небесната Църква, не ни позволява да ограничаваме тяхната молитва (включително с условна „специализация“), да я лишаваме от универсалност.
Ние все се опитваме да ги вкараме в рамките на тяхната биография или житие. А те отдавна вече са излезли извън пределите. Там, където миналото няма значение. Където „всичко е ново“ и самите те са „създадени наново“ (2 Кор. 5:17). Където те са познали и са познати (1 Кор. 12:13). Където няма никаква преграда между тях и безкрайния, всеприсъстващ Бог. Където те пребивават в Него, и Той в тях.
–––––––––––––––––––––––
Източник: Иоанн Бурдин
Заглавието е на редакцията.
