Възнесение Господне

Прот. Александър Шмеман

В самата дума „възнесение“ трепти радост, тя звучи като предизвикателство към така наречените „закони на природата“, които винаги влекат надолу, винаги свалят, винаги заробват според закона на тежестта, притеглянето, падането. А тук, обратно – има лекота, полет, безкрайно възнасяне.

Възнесението Господне се празнува четиридесет дни след Пасха, в четвъртъка на шестата седмица след празника на Христовото Възкресение. В навечерието, в сряда – съгласно църковния типик – се извършва така нареченото Отдание на Пасха, нещо като прощаване с нея. В този ден началото и краят на последованието се служат така, както и на самия празник Пасха. Пеят се радостните стихири: „Да възкръсне Бог и да се разпръснат враговете Му…“, „Този е денят, който Господ сътвори; да се зарадваме и да се развеселим в него…“¹В действителност това не са стихири, а припевите на Пасхалните стихири, заимствани от Псалом 67 и Псалом 117 (бел. прев.)..

Възгласявайки тези стихири, свещеникът кади целия храм с пасхален трисвещник в ръце, а в отговор на всеки стих се разнася радостното „Христос воскресе“. Прощаваме се с Пасха, „отдаваме“ я до следващата година. И би трябвало в душите ни да е тъжно. На мястото на тъгата обаче към нас снизхожда нова радост, радостта от съзерцаването, от празнуването на Възнесението Господне. За самото това събитие в Евангелието е разказано така: давайки на учениците Си последни наставления, Господ „ги изведе вън до Витания и, като дигна ръцете Си, благослови ги. И, както ги благославяше, отдели се от тях и се възнасяше на небето. Те Му се поклониха и се върнаха в Йерусалим с голяма радост…“²Лук. 24:50-52..

„С голяма радост…“ Откъде обаче тази голяма радост, продължаваща и в наши дни, която с такава удивителна светлина пламва на Възнесение? Та нали Христос сякаш си е заминал, нали ги е оставил, нали това е ден на раздяла? А напред е дългият път на проповедта, гоненията, мъченията, съблазните. Цялата история на християнството и на Църквата е пълна с тях. Нали уж е свършила радостта от земното, ежедневно общуване с Христос, нали вече го няма покрова на Неговата сила, на Неговото Божество.

Колко добре обаче е озаглавил една своя проповед на празника Възнесение онзи проповедник, който го е нарекъл „радостта от разлъката“. Защото, разбира се, на този ден Църквата не празнува някакво заминаване на Христос, Който е казал: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“³Мат. 28:20.. Така че цялата радост на християнската вяра е от съзнанието на Неговото присъствие, от Неговите думи, че „дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“⁴Мат. 18:20.. Няма заминаване, а възнасяне на Христос на небето.

Възнесение е празник на откритото за човека небе – на небето като нов и вечен дом и обител, на небето като наша истинска родина. Грехът е отделил земята от небето и ни е превърнал в земни, низки, обърнати към земята и с едната само земя живеещи. Грехът – това е извършеното в душата предателство спрямо небето. И на този точно ден, на празника Възнесение, ние не можем да не се ужасим от това отричане. От него е пронизан целият свят. Човекът с гордост и важност обявява, че е само материя и че целият свят е само материя е че няма нищо друго освен материята. И дори сякаш се радва от това и с жалост и презрение, като за глупаци и невежи, говори за онези, които още вярват в някакво си „небе“. Какво небе, братлета – та и то е същата тази материя и няма, нямало е и няма да има нищо друго освен материя. Ще умрем и ще изчезнем, а междувременно давайте да строим земния рай, забравяйки измислиците на поповете.

Ето го – казано накратко, но абсолютно вярно – върха на нашата култура, на нашата наука, на нашите идеологии. Ето го прогреса на гробището, на хранещите се с мърша червеи. Ще ни попитат обаче: че какво толкова предлагате вие? Що за небе е това, за което вие говорите и на което се бил възнесъл Христос? Та нали там „горе“, на небето, няма нищо от онова, за което вие говорите.

Но нека на този въпрос отговори Йоан Златоуст, този живял преди шестнадесет столетия християнски проповедник. Говорейки за небето, Йоан Златоуст възклицава: „Но защо ми е небето… щом аз самият съм станал небе…!⁵Из Беседа 16, 3 върху Послание до евреи (бел. прев.). Нека отговарят и нашите предци, наричали храма небе на земята. Защото всички отговори се свеждат всъщност до едно: небето – това е нашето истинско призвание; небето – това е последната истина за земята.

Не, не за отвъдпланетното пространство, не за невидимия космос става дума тук. А за онова небе, което ни е върнато от Христос, за небето, което сме изгубили в греха и в гордостта си, в своите – земни и само земни – науки и идеологии, и което ни е открил, дарувал и върнал Христос. Небето е царството на вечния живот, царството на истината, доброто и красотата. Небето – това е пълното одухотворяване на човека, небето – това е Царството Божие, това е победата над смъртта, тържеството на любовта, на знанието, онова абсолютно желание, за което е казано така: „Око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат“⁶1 Кор. 2:9..

Всичко това ни го е открил, всичко това ни го е дарил Христос. И затова небето пронизва нашия живот още тук и сега, правейки самата земя отображение и отблясък на небесната красота. Кой е слязъл от небето на земята, за да ни върне небето? Бог. Кой се е възнесъл от земята на небето? Човекът Иисус. „Бог – казва св. Атанасий Велики – стана човек, за да може човекът да стане Бог“⁷Из Слово за въплъщението, 54 (бел. прев.). Бог слезе на земята, за да можем ние да се възнесем на небето! В това е същността на празника Възнесение! В това са и неговата светлина, и неговата неизказана радост. Ако Христос е на небето и ако ние вярваме в Него и Го обичаме, то и ние сме там с Него. На Неговата трапеза, в Неговото Царство. Ако в Него човекът се възнася, а не пада, то в Него и на мен ми е открито възнесението и аз към него съм призван, и в него ми се откриват целта, смисълът и последната радост в моя живот. Всичко обкръжаващо ни тегли надолу. Аз обаче наблюдавам Божествената плът, която се възнасяна небето, плътта на Христос, възхождащ „при тръба Божия“⁸1 Сол. 4:16., и казвам на себе си и на света: тук е истината за света и за човека, тук е това, към което извечно ни призовава Бог.

Като изпълни промисъла Си за нас

и съедини земното с небесното, възнесе се в слава, Христе Боже наш,

без ни най-малко да се отделяш,

но пребивавайки неотлъчно,

зовейки към обичащите Те:

Аз съм с вас и никой не е против вас…⁹Кондак, гл. 6 на Възнесение Господне (бел. прев.).

–––-

Превод: Борис Маринов

Източник: Протойерей Александър Шмеман, “Неделни проповеди и беседи”, Фондация „Комунитас“, 2014

• 1
  В действителност това не са стихири, а припевите на Пасхалните стихири, заимствани от Псалом 67 и Псалом 117 (бел. прев.).
• 2
  Лук. 24:50-52.
• 3
  Мат. 28:20.
• 4
  Мат. 18:20.
• 5
  Из Беседа 16, 3 върху Послание до евреи (бел. прев.).
• 6
  1 Кор. 2:9.
• 7
  Из Слово за въплъщението, 54 (бел. прев.).
• 8
  1 Сол. 4:16.
• 9
  Кондак, гл. 6 на Възнесение Господне (бел. прев.).