Маргарита Генчева
„Верен член на светата ни българска православна църква“, „Светото православие“ и още розови сладникави слова чух на 24 април на кръглата маса в НДК, дискутираща религиозното образование.
Ще оставя настрана, че не видях постигане на консенсус между участниците; че дискусията продължи над 4 часа, а имаше твърде малко съществени изказвания; ще оставя настрана, че всеки – от патриарха през учителите до министъра на образованието изглежда има различни очаквания и представи за този предмет (нека го наречем „Х“, нали „добродетели и религия“ било работно заглавие, а бившият лидер на „Атака“ направо си предложи да бъде сменено името на предмета на „Вероучение“).
Отврати ме идеологията, маскирана като християнство. За да не ме разберете погрешно, ще направя предварително няколко важни уточнения.
1) Определям се като православен християнин.
2) Не съм твърдо „за“ или твърдо „против“ въвеждане на такъв предмет в редовната учебната програма. За да имам позиция, трябва да имам някаква идея въобще какъв ще е този предмет, а както ми се стори, и самите идейни организатори не са много наясно за същината му.
3) Хубаво е да се възпитават добродетели в учениците. Това обаче а) става чрез личен пример б) не е християнство.
Добродетелите, драги защитници и противници на задължителното религиозно обучение, не могат да се отделят от религията. В случая ще говоря като човек, опитващ се да живее като християнин.
Не можем да отделим добродетелите от християнството. Добродетелите в християнството не са някакъв стоицизъм, който прави хората по-скоро безразлични, а са резултати от живота в Христос.
Християнството не е религия и не може да бъде проповядвано. Християнството може да бъде живяно, защото е общение между две личности – човека и Богочовека Христос.
Много ми хареса в интервюто, което проведох с Елена Дюлгерова, начинът, по който тя описа преподаването. „Говорим за добродетелите и неизменно стигаме до живота на светиите“. То е естествено да обясним на децата какво е милосърдие и кротост, и да дадем примера на св. Йоан Рилски. Двете не могат да се отделят.
Добрият пример не е някаква абстракция, а е конкретно въплътен в личности, които църквата почита като светци.
И точно тук аз имам въпроси, които бих задала на всички участници в дебата вчера:
1) Как ще съвместим преподаването на добродетели със светския характер на образованието? Дали Българската православна църква в лицето на своите епископи ще е удовлетворена да бъде въведен предмет, който ще е „надконфесионална етика“? Това ли иска тя?
Бих попитала още:
2) Мисията на църквата за катехизация дали е задача на училището в един секуларен свят? Как всъщност си представяме ролята на училището в съвремието, това ми се иска да чуя и да разбера?
На дискусията вчера неведнъж бяха споменати „общочовешките ценности“. Откъде идват и какви са тези общочовешки ценности? Защото ако отворим Евангелието в частта за проповедта на планината, ще ги видим изброени от Христос.
Освен това не е ли признак на западната схоластика отделянето на ценностите от Христос? Да, ние ще създадем Хартата за правата на човека, ще препишем от Христовите заповеди, но Него няма да споменаваме, за да не ни се разсърдят атеистите.
Това ли иска БПЦ от една такава дисциплина? Ако не иска това, другият вариант би бил катехизация и вероучение. Но в Закона за образованието „налагането на религиозни доктрини“ е забранено. Как ще бъдат съвместени законът в светското училище и желанието ни да катехизираме в християнството децата ?
Имаме ли друг вариант? Какво мислите за развиването на по-голяма дейност към енорийските училища? Дали Църквата има достатъчно ресурси да заплати на учители, които редовно да преподават във всички храмове към дадена епархия на заплата? Това са въпроси, които задавам, защото вече окончателно се обърках – кой към какво се стреми и кой какво иска от предмета „Х“ (както в началото го нарекох, защото дори за името няма консенсус сред дебатиращите).
Мен като християнин ме притеснява обаче идеологизацията, която усещам в последните години в църковните среди. Защото идеологията принизява и ограничава християнството до политическа доктрина, която трябва да бъде следвана. И това е проблем.
Една от основните радетелки за въвеждането на редовен предмет „Х“ в българското училище, се изказа напълно идеологически от трибуната, която ѝ беше предоставена. Извинете, но „верен член на светата Българска православна църква“ ми звучи по абсолютно същия начин като „верен член на ЦК на БКП“! Ако това е християнството, явно с вас вярваме в различни неща.
Негово светейшество спомена, че този предмет няма да бъде индоктринация. Добре, това ми хареса! Но за да няма индоктринация, не трябва да има идеологизация. А за да няма идеологизация, самите преподаватели трябва да знаят, че християнството не е идеология или политика!
Скъпи хора, не искам да се конфронтирам с никого от вас! Мен обаче кръглата маса онзи ден ме обърка още повече, вместо да въведе някаква яснота относно съдържанието на предполагаемия предмет, който нарекох „Х“.
Макар някой от участниците да спомена, че трябва да си говорим честно и открито, аз не видях честен и открит дебат. Имаше напрежение, но то беше в стил фейсбук тролене.
Имаше сладникави елейни слова, имаше и някои хубави изказвания. Не се даде трибуна обаче на повече учители, които да говорят, а на политици и идеолози.
За да имаме успех, трябва да си говорим открито и без недомлъвки, ако наистина сме загрижени за бъдещето на нашите деца.
