
Какво всъщност е вярата? Вярата е най-вече доверие. Човек по природа в началото на съществуването си, още от най-ранна детска възраст, притежава вяра. Детето вярва, че майка му и баща му винаги ще са до него, грижейки се с любов. То вярва, че каквото и да стори, родителите винаги ще му простят. Майката винаги утешава детето си с думите: „Не бой се, всичко е наред. Няма от какво да се страхуваш!“, когато то е уплашено и тъжно. Уверените думи на майката успокояват детето, позволявайки му да й се довери, поради което му дава надежда в бъдещите дни, изпълнени с добри и щастливи мигове. Вярата вдъхва надежда. Човекът вярва не само на родителите си, но и на лекарите, които ги лекуват. Пациентът не знае дали лекарствата и терапията, които лекарят предлага ще му помогнат, защото не може предварително да провери ефикастността им, но той му се доверява и вярва, че лекарят ще му помогне въпреки всичко. Вярваме също и на информацията, предоставена ни по вечерните новини, както и на учителите, които обучават нашите деца.
Често, когато има две противоположни мнения, човек предпочита да приеме за истина второто, макар да не е ясно кое от двете е достоверното, без значение дали става въпрос за наука или аргумент, защото „вярваме, че това, което желаем, е истина“, отбелязва Юлий Цезар в „Гражданската война“. Не бихме живели истински, ако нямахме поне малко вяра, че един ден светът ще бъде едно по-добро място, както и ако нямахме вяра в себе си, че ще успеем в дадено нещо или в хората около нас. Животът без вяра би бил много по-различен и ужасен, изпълнен с празнота, лишен от съдържание и смисъл. Без вяра, без доверие ние не бихме могли да съществуваме. Владимир Градев в XIII глава на „Това не е религия“ казва: „Вярата произтича, с други думи, от нова взаимно желание, чувство, съгласие, от онова спонтанно „не знам какво“, което бихме могли да наречем приятелство, обич, любов“. Не би съществувало приятелство без вяра, не би съществувал брак без вяра, както и общество без вяра. Вярата е риск, който отваря вратата на доверието, надявайки се с любов и надежда на другия отвъд нея.
Трябва да се отбележи, че в основата на всичко е вярата. Без нея не би могло да има икономика, политика и религия. Думата „вяра“ идва от индоевропейския корен за избор вар. Следователно вярата освен доверие е и избор. Вярата ни дава избор по какъв път да поемем в живота, независимо колко труден може да е той, заради което има до известна степен и риск. Човек се страхува от неизвестното, непознатото нам. Заради това той винаги е скептичен към новото, не само защото няма достатъчна информация, но и от вътрешен страх към евентуалния риск, който би могъл да бъде наличен. Поради страха ни към непознатото, ние сме свикнали да „превръщаме вярата в нещо сигурно и установено“, отбелязва проф. Владиимир Градев.
Вярата е тясно свързана с желанието, тя не винаги е неизменна, поради което е релативна. Случва се понякога на някой изпълнител преди участие да се усъмни, да започне да губи вяра в себе си, казвайки: „Ще се проваля днес, няма да мога да довърша изпълнението си“. Опитът обаче му казва следното: „Няма от какво да се притесняваш, никога не си се провалял, а хората винаги са те аплодирали“. Когато изпълнителят е на сцената пред събралата се публика, от съмнението вече няма и следа, поради което той вече е уверен, усмихнат и спокоен. Тук трябва да се запитаме дали вярата му се е променила, дори и малко?
Няма човек без някаква форма на вяра. Както няма човек, който да вярва във всичко, така и няма човек, който в абсолютно нищо да не вярва. Повечето атеисти (разбира се, винаги има изключения) обичат да твърдят, че те не вярват в нищо, само защото нямат вяра в Бога. Обаче, както е известно на хората, запознати с физиката, атеизмът не е доказан научно. Те твърдят, още от зараждането на диалектическия материализъм, още преди да има вселена е съществувала вечно протоматерия, от която на чисто случаен принцип е била приведена в битие цялата вселена, заедно с милиардите галактики и звезди. Тъй като материалистичните възгледи не са доказани научно, то те стоят в сферата на спекулацията, от което следва, че вярата в Бога е също толкова разумна и рационална, колкото и вярата във вечносъществуващата материя, от която възниква всичко, базирано на случаен принцип. Следователно до доказване на противното, материалистичната концепция остава в сферата на вярата. Затова разликата между религиозно вярващия и невярващия е, че единият вярва в Бога, а другият – във вечната материя.
Вярата в Бога не е наивна и сляпа. Ние вярваме заради авторитета на Самия Бог, Който ни се открива и ни води в истината, защото Бог е Истина. Вярата не противоречи на разума, защото е Божия воля тя да бъде придружена от външните доказателства на Божественото Откровение. Нашата вяра е сигурна, защото се основава на Свещ. Писание и Свещ. Предание, които не подлежат на заблуда. Църквата е ръководена от Светия Дух, който ни открива всичко, затова вярващият човек може да има вяра в нея. Не вярата в Църквата е суетна, а тази, която няма критерий за истинност. Богооткровените истини могат на пръв поглед да изглеждат трудни за разбиране за човешкия разум и опит, но същото се отнася и за всяко друго нещо. На много хора им е трудно да разберат как гравитацията или планетите работят, дори и като им се обясни, но това по никакъв начин не означава, че те не са истинни и действително съществуващи. Затова западният светец Тома Аквински казва в своята „Сума на теологията“ следното: „Сигурността, която дава Божествената светлина, е по-голяма от тази, която дава светлината на естествения разум“.
Вярата в Бога надхвърля разума, но между нея и разума не може да има истинско несъгласие, защото Бог, който ни е дал вяра, е вложил в душата ни и разум. Следователно Бог не може да отрича Самия Себе си, нито пък е възможно Истината да отрича истината. Затова научните изследвания не могат да противоречат на вярата. Вярата в Бога има за цел да върви към разумното разсъждение, защото изисква разумното си проясняване. Следователно вярата търси разбиране.
Вярата не е само приемане на догми и учения. Тя води и до онова, без което сърцето не може. И тук се крие рискът на вярата, защото тя не е защитена от съмнението. Вярата е като лодка в бурни води, блъскана от огромни вълни. Затова Христос казва: „Защото истина ви казвам: Ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: Премести се оттука там, и тя ще се премести; и нищо няма да ви бъде невъзможно.“ (Мат. 17:20). Силна е тази вяра, която е лишена и от капка съмнение.
Човек върви през целия си живот, следвайки най-различни пътища, едни непроходими, други завършващи в ями, а трети блокирани от тръни и камъни. Именно тези пътища водят към страстите и съжденията на разума, с които човек се опитва да запълни празнината в душата си, но безуспешно. Поради това, понеже не се задоволява по тези пътища, човек започва да търси пътя към Бога, за да не е вече изгубен, а намерен, както се казва: „Скитах се като изгубена овца; потърси слугата Си, защото не забравих твоите заповеди“ (Пс. 118:176). Бог оставя знаци в света, но не определя пътя, по който търсещият да върви.
Вярата е лично приобщаване на човека към Бога. Но вярата в Иисус Христос, нашият Господ, е възможна само чрез благодатта и помощта на Светия Дух. Единни с Бога можем да бъдем тогава, когато му се доверим с цялата си душа и с цялото си сърце. Без любов обаче, не бихме могли да се доверим на Бога. Вярата е следствие от любовта ни към Този, Който „толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Иоан. 3:16), а именно Господ Иисус Христос, чрез Когото възкръсваме за вечен живот, единни с Бога чрез вярата ни в Него.
Никола Владимиров е на 21 години, студент в СУ „Климент Охридски“, специалност „Културология“. Тук можете да прочетете и други негови авторски материали.
Източник: Вяра и Дело, брой 3 (23), година VI, юни 2020 г.
На страницата на Вяра и Дело можете да изтеглите и останалите броеве.