Маргарита Генчева
В следващите редове ще се върна към любимия ми писател Клайв Стейпълс Луис. „Хрониките на Нарния“ е безспорно една от най-добрите детски приказки на всички времена. А както отбелязва и самият той, една детска приказка не е добра, ако не се чете с удоволствие и от възрастните. „Хрониките на Нарния“ е именно такава приказка. А изпълнените с християнска символика истории, само ѝ придават още по-истинско обаяние.
„Лъвът, вещицата и дрешникът“ е една история за предателството, покаянието и саможертвата. Особено силен е моментът, когато Лъвът се жертва за спасението на цяла Нарния и за едно момче, извършило предателство. И после идва възкресението. Доброто побеждава злата вещица, както е във всички детски приказки, което ги прави именно християнски. Защото и според християнството накрая Доброто ще победи злото и то веднъж завинаги! Това не е просто надежда от страна на вярващите в Господ Иисус Христос, а твърда увереност, че ще се случи! Че се случва! Че още със смъртта и възкресението на Христос, Той вече победи смъртта и ни дари вечен живот.
Една от любимите ми книги от поредицата е „Последната битка“, в която се разказва за последните дни на Нарния и изпитанията, които настъпват, когато съществата там са изгубили почти пълна ориентация кое е добро и кое е зло, както и вярата в истинския Аслан. Някои от събитията поразяващо си приличат с това, което се случва и днес сред православните християни. Например как действия, които нямат нищо общо нито с милостта, нито със справедливостта, нито с най-обикновената човещина, се приемат като благословени от Бога и одобрявани от Него. По повод сегашната война на Русия срещу Украйна, се спекулира със „свещените войни“, които кой знае защо се смесват с християнството в главите на някои хора. И отново ще напомня, че свещените войни нямат нищо общо с Христос и Неговото учение.
Така и в умиращия свят на Нарния животните и съществата сериозно объркват истинския Аслан с измамника, дошъл на неговото място, който е жесток егоист. Този измамник говори, че Таш (олицетворение на злото) и Аслан (създателят на Нарния, въплъщение на доброто и мъдростта) са едно и също! Последният крал на Нарния пък тъжно отбелязва: „Не е ли по-добре да съм мъртъв, отколкото да ме мъчи ужасният страх, че Аслан се е завърнал и той не е онзи Аслан, в когото вярвахме и за когото копнеехме? Все едно слънцето един ден да изгрее и да е черно!“.
Нима не става точно така и днес? Отмъстителният и жесток бог, който трябвало да се защитава с огън и меч, бил същият като Христос, Който умря и възкръсна за нашето спасение??? Това не е само извращение на Евангелските заповеди, а и богохулство. Убедена съм и вярвам, че накрая Господ Иисус Христос, Който е Абсолютното Добро, ще победи! И това не е само обичаен край на приказките, но и краят на собствения ни свят.
Най-величественият епизод от цялата книга, разбира се, е краят – когато всички същества се опитват да се спасят от разрушената Нарния през Вратата към света на Аслан. „Всички същества, които поглеждаха Аслан по този начин, завиваха вдясно от Лъва (неговата лява страна) и потъваха в огромната му черна сянка, която, както вече разбрахте, се бе проточила далеч наляво от вратата. Децата никога повече не видяха нито едно от тези същества. Не знам какво се е случило с тях. Останалите поглеждаха Аслан в очите и го обикваха, макар и обичта на мнозина да бе примесена с голяма доза страх. Всички те прекрачваха прага и се отправяха вдясно от Аслан“.
Тук аналогията с Евангелието и Страшния Христов съд е поразяваща, а мисля, че и Луис е искал именно това да внуши на своите читатели, като силно вярващ християнин. Освен това си заслужава да се отбележи, че главните герои се изненадват да видят спасени някои същества, които според тях изобщо не са заслужавали това спасение. С този епизод също се внушава идеята, че само Бог знае какво е в сърцето на човека и Негова е последната дума дали някой ще се спаси или не. Св. Паисий Светогорец казва, че на Страшния съд ще бъдем много изненадани, защото ще видим в Рая тези, които не сме очаквали, и ще погинат хора, които сме очаквали да бъдат спасени.
Разбира се, това е детска приказка, но Луис има книги, в които говори за Христос и за вярата в Него.
„Отвъд човека“ е сборник с беседи, които той е изнасял по радио BBC по време на Втората световна война, а „Великата раздяла“ е една от най-величествените книги, които съм чела през живота си. Там Луис пак засяга проблема за спасението и вечния живот. А почти всички хора, на които беше дадена възможността да се спасят от ада в Рая, отказаха да го направят. Дори един от героите споделя потресващата си позиция, че предпочита да говори за Христос и да разсъждава за Него, но не и да Го обича и да живее при Него, т.е. спасението на човека не може да дойде против неговата свободна воля, която е дар от Бога.
А какъв е бил самият Клайв Стейпълс Луис? Като младеж той е изгубил вярата в Бога заради смъртта на майка си, но години по-късно тръгва по трудния път, за да стане отново християнин. Той обаче не е обичал да се определя като католик или протестант, а е обичал да говори за християнството като цяло. Да, някои негови възгледи са странни и не бих могла да ги приема, но за поразяващо много неща Луис разсъждава именно като православен християнин. Той е авторът, който ми е давал най-голяма надежда, може би заради тази негова мисъл:
„Вярвам в християнството, както вярвам, че слънцето е изгряло. Не само защото го виждам, но защото чрез него виждам всичко останало“.
