Колко пъти съм виждал това: вярваща майка или свекърва и невярваща дъщеря и снаха. Синовете и зетьовете не ги споменавам, защото думата е за вярващите баби и техните внуци, когато родителите им са невярващи. У нас жените повече се занимават с децата и заради тях именно стават конфликти.
– Ах, отче, не разрешават внукът да се кръсти!
– Ах, отче, не разрешават внукът да се причастява!
– Отче, не разрешават да водя внука на служба!
– Опитах се да готвя постно на внучката, а те ми се скараха.
Аз самият съм наблюдавал как бабата тича из апартамента след невярващата си дъщеря, която носи на ръце двугодишното си дете и се опитва да избяга от пръските светена вода. Най-накрая се заключи в банята с детето, но победоносно избяга от поръсването със светена вода. Бабата заплака и каза:-
– Бесове … Това са бесове…
Това, разбира се, го пиша не за нецърковните или напуснали Църквата наши възрастни деца, а за нас – бабите и дядовците.
Няма да давам рецепти, а както винаги ще се опитам да поразсъждавам.
Мога да пиша от моя няколко десетилетен опит в нецърковна среда, когато в цялото многочислено семейство само аз съм бил вярващ. Това пиша от личния си опит. Колкото по-малко декларираме своята църковност във вид на обреди, постове, молитви, правила, църковни служби, толкова повече изглеждаме християни. Всеки път, когато заявяваме:
– Не, това няма да ям.
– Не, на вашия рожден ден няма да дойда, защото има бдение.
– Не, на вилата няма да дойда, в неделя има литургия.
– Аз на почивка с внука ще ида само ако там има православен храм.
– Този автомобил/ квартира/вила трябва задължително да се освети!
– Защо не се молите преди хранене?
– Аз искам Ванко задължително да го кръстите!
– Пийни си поне глътка светена вода. Не искаш? Поне дай да ти сложа в кафето/храната и т.н.
– Не позволявам така да кръстите внучката, това име е неправославно!
– Не, не може да ходите на почивка и аз да гледам внука, аз отивам на поклонническо пътуване.
Всеки път, след подобни заявления, ние не изглеждаме добре. Поне на мен така ми се струва.
Това, разбира се, е външната страна, но в семейните отношения това е най-важното. И всъщност, какво значи „външна“? Духът създава формата. Често ние изглеждаме такива, каквито всъщност сме.
За себе си отдавна съм решил. Аз ще бъда тих православен. Ако трябва да ям непостно по време на пост, ще ям. Ако трябва да пропусна служба поради семейни планове, ще пропусна.
Ако не искат да ходят на служба, няма и дума да им кажа и сам, тихичко в друг ден от седмицата, ще ида така, че да бъде на всички удобно. В моето гръмогласно „Аз съм православен!“ има толкова много от това: „Погледнете ме колко съм православен!“ Ето това, фарисейското „Не съм като тези хора!“, е просто като перла у мен, няма как да се скрие.
– Аз това не ям.
– Аз съм утре на служба.
– Това няма да правя.
В това винаги има много звучен, гръмогласен укор към всички останали:
„Вие не сте като мен!“
Може вие да правите така, а аз пък правя ето така. Знаете ли, може да говоря банални неща, но и аз самият не живея така. По делата ще ни съдят хората около нас. По делата, не по постовете, обредите, количествата богослужения и т.н. И още по-важно – Бог съди по делата. Помните ли притчата за страшния съд? Няма нито дума за постове и богослужения, а за това дали си постъпвал човешки.
Господ дикректно ни казва:
– Не по това ще познаят, че сте мои ученици – как сте постили, молили, ходили на богослужения и сте поучавали своите близки, а по това дали сте имали любов помежду си. Това е важното.
Светим ли с любов, и то не с дълбоко скрита, а очевидна любов, разберете, че хората около нас разбират за отношението ни към тях от проявената любов. За любовта на апостола помните ли?
„Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее, не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина; всичко извинява, на всичко вярва, на всичко се надява, всичко претърпява.“ (1 Кор. 13:4-7).
Моето декларативно православие е било винаги ужасно далече от любовта такава, каквато я вижда апостолът. Затова съм решил за себе си, че ще бъда тих християнин. Колкото по-тих, толкова по-добре. И за мен, и за всички.
Сега да напиша за дядовците и внуците.
Още не съм дядо, но гледайки другите баби и дядовци, реших: Внуците не са мои. Като внуци са мои, но не ми принадлежат.
В един момент за децата си разбрах, че не са мои. Когато Митко навърши седем години, го заведох на първа изповед. Той отиде до свещеника и аз с него, не си тръгвам. Свещникът ми каза:
– Хайде, иди да се разходиш!
– А аз не разбирам, как така, та това е моят син. Къде да ходя?
– Иди, иди! Ние тук сами ще останем.
Тогава осъзнах една напълно нова мисъл. Моят син, освен че е мой, е и Божий син. Той има свой живот в Бога, личен, без мен. Той е дете на Бога. На мен са ми го дарили да му се порадвам, да го гушкам, да го поцелувам, но той си има съвършено собствен живот и непосредствени отношения с Бога. Това беше огромно откритие за мен.
Не, със сигурност съм скучен и досаден татко. Често тоталитарен – с по-големия повече, а с Ванко – по-малко. И двамата ще ви разкажат най-малко сто истории за моя тоталитаризъм, но това прозрение, че те са Божии, особено по отношение към свободата, която се опитвах да им давам по църковните въпроси, винаги беше с мен.
И с внуците ще бъде така. Те ще са на моите деца, даже не и на тях. Те са ни дадени да им се порадваме, но и те са Божии.
Ако разрешат да ги кръстим, ще ги кръстим. Ако не разрешат – какво да се прави! Ще пораснат и сами ще решат. Ето и известният наш богослов професор Осипов е за кръщението в осъзната възраст. И синът ми Ваня така казва:
– Жалко, че не изчакахте да порасна и сам да реша дали да се кръстя.
Не, не разбира се, аз ще попитам дали искат да кръстят детето като бебе. Нека обаче да бъде така както те решат. Господ им е дал детето, нека сами решават. Така и с причастието. На мен ще ми се иска да се причастява детето всяка неделя. Аз самият се причастявам по свое желание. Ако те разрешават, ще го водя да се причастява. Ако не дават, какво да се прави!
Важното е да не им дотягам с тези въпроси. Ще попитам, ще предложа, а каквото стане.
Как на практика ще се получи, не зная, но как ми се иска да постъпвам така, че да има мир. За себе си изведох тази формула, много е проста. Както казва авва Доротей, дори да не ти се отдаде да извършиш самото дело, но съхраниш мирния си дух, вече си свършил 6/7 от това дело.
Великолепна аритметика!
Как ми се иска да мога да я прилагам в семейния живот.
Превод: Елисавета Георгиева
Източник: Лична страница на автора