Ренета Трифонова
Архим. Никанор, игумен на Църногорската св. обител
Днес, на 14 ноември, Православната църква празнува паметта на св. Григорий Палама. Отслужихме св. литургия с мои братя в Христа в село Мелисохори до Солун, митрополия Лангада, с радост и съпричастност към трудовете на преподобния Солунски архиепископ. Гледайки хората в храма и причастявайки се с тях от една чаша, мисля, че този текст от страницата на „Клуб на ревнителите за литургично възраждане“ най-добре може да предаде празника и е особено подходящ за днешния ден.
„Борбата срещу „модернизма” в богослужението обикновено е плод на банално невежество – непознаване на историята на богослужението, а също и на донякъде болно въображение. Всъщност цялото богослужение от началото до края си е чист модернизъм: то съдържа неща, които някога не са съществували, и абсолютно всичко в него някога се е появило за първи път. Нужни са само време, обичай, навик – и всичко, което можем да си представим, след няколко десетилетия ще се превърне в „предание на отците, осветено от древността“.
Представата за „модернизъм” е плод на законническо и митично-приказно отношение към богослужението. Формира се съзнателна или несъзнателна представа, че богослужебният обряд в сегашния му вид е някак си спуснат от небето от Бога като свещен закон на ритуала, който трябва да бъде изпълнен, и от това изцяло зависи „духовната ефективност“ на богослужението и самото спасение на човека. Това е легалистичен ритуализъм, или иначе казано, законническо обредоверие, което принципно не е новозаветно, а е по-скоро старозаветно и всъщност до голяма степен чисто езическо. Това обрядоверие често се фокусира върху Типикона като някаква магическа „свещена книга“ на култа и ритуала (всъщност в него изобщо не става дума за това).
Важно е, че всъщност никой не може да представи такъв „истински“ закон за богослужението: всички се позовават само на обичая, на това, че „така се е приело“. Тоест нивото на активност на мисълта, размишлението, се приближава към нула. Ясно е, че ако даден обряд не отговаря на представата за „закона“, то това се възприема като посегателство върху ефективността на обряда и самото спасение (говори се за „унищожаване на Църквата“, „разрушаване на Православието” и така нататък).
Всичко това е дълбоко вкоренено в болезнения духовен примитивизъм на вярването. Ако формата на обряда се възприема като спасение, то това е магизъм: „правилните“ ритуални действия и думи, в които по принцип няма вложен особен смисъл за разбиране, сами по себе си осигуряват спасение. Много е просто, няма нужда от нищо друго. Най-лошото е, че такава „простота” на спасението катастрофално изкривява образа на човека, а следователно и на Бога. Тук християнството, както всяка друга религиозна и мировъззренческа система, поставена в подобна ситуация, се опростява почти до нулата, до степен на самоунищожение. Всичко се изгражда стриктно според „координатната система“ на дълбоко падналия човек.
Какво означава всичко това? Че няма значение какъв вид богослужение имаме, какви форми, думи и обряди възприемаме? Съвсем не!
Това означава само, че всичко в богослужението трябва да се преценява единствено от съда на смисъла и духа, през призмата на реалната духовна нужда и полза за Църквата, за да бъде тя все пак достойна да носи името Христово – т.е. критерий за преценка трябва да бъде всичко това, което помага за истинското възрастване на вярващия в общението му с Бога и в служението Нему, за възстановяването на Божия образ и подобие в човека, за неговото реално преображение!“
