Ако същността на молитвата е общуване на човека с Бога, каквото общуване съществува между хората, то между човека и Бога трябва да има истинско и дълбоко разбирателство и родство.
Христос казва в Евангелието: Не всеки, който ми казва „Господи, Господи!“ ще влезе в Царството Небесно, а само този, който върши волята на Моя Отец… Това значи, че не е достатъчно само да се молим, а освен молитвените думи трябва да живеем така, че животът ни да бъде израз на нашата молитва, а делата ни да бъдат опрадание на молитвата. Някои от древните писатели съветват: не затваряй молитвата си само в думите, направи целия си живот служение на Бога и на хората … И тогава, ако се молим на фона на такъв живот, нашата молитва ще изразява истината; иначе тя ще бъде чиста лъжа, ще изказва несъществуващи в нас чувства и мисли, които сме взели от някого, защото ни се струва, че така трябва да се говори с Бога. А на Бога просто му трябва правдата: правдата на нашия ум, на нашето сърце и непременно правдата на живота ни.
И каква полза има, ако молитвеното ни обръщение не е правдиво? Правдивостта започва в момента, когато застанали пред Бога, се попитаме: кой съм аз пред лицето на Този, с Когото сега ще разговарям? Наистина ли искам да се срещна лично с Него, тегли ли ме към Него сърцето ми? Открит ли е умът ми? Какво общо има между мене и Този, към Когото се обръщам?… Ако установим, че няма нищо общо между нас или че общото е твърде малко, то и молитвата ни непременно ще бъде или неистинска, или слаба, безсилна, няма да изразява нашата същност. Аз винаги настоявам на това, защото то е много важна черта на молитвата: трябва да бъдем правдиви докрай.
Тогава изниква въпросът: с какви думи да се молим. Защо например в църква се молят все с чужди думи, т.е. с думите на светиите, думи, които се предават през столетията от поколения в поколения? Може ли с такива думи да се молим правдиво? Да, можем! Но за да бъде такава молитва правдива, трябва заедно с хората, които са се молили столетия преди нас от цялата си дума, целия си ум, цялата си сила, с целия порив на душата си, и ние да споделим този опит в познанието на Бога – опита на нечий човешки живот, от който са се родили тези молитви. Светците не са сядали специално да измислят молитви; молитвите са избликвали от тях по необходимост; от радост, от скръб, от покаяние, от мъката на оставеността или просто защото и те са били хора като нас и опасностите, пред които са се озовавали, са предизвикали тези молитви да избликнат от душите им. Ако и не пожелаем да се молим с техните думи, трябва да се приобщим към техните чувства и към техния опит.
Как да стане това? Можем ли да се пренесем столетия назад? Не, не можем; но има някъде в нас един основен човешки опит, който ни свързва с тях: ние сме хора, каквито са били и те, ние търсим Бога, Този Същия, Когото са търсили те и Когото са намерили; борбата, която бушува вътре в нас, е същата, каквато е и борбата, раздирала техните души.
Ето така можем да се научим от тях на молитва, по подобен начин, както и в съвършено други области разширяваме познанието си, задълбочаваме го, приобщаваме се към опита, който иначе би бил недостижим за нас, когато слушаме музикални изпълнения на велики майстори, когато гледаме картини на велики художници. Те са живели същия живот, който и ние живеем; само че са го възприемали с чувствителност и дълбочина, които за нас не винаги са достъпни; чрез техните произведения ние се приобщаваме към познание, което иначе не бихме имали.
Ето защо трябва да съединим живота и молитвата, да ги слеем в едно, за да може животът ни да дава храна на молитвата, като в същото време стане израз на нейната правдивост.
В миналата беседа говорих за това, че поради липсата на дълбок личен религиозен опит можем да се молим с молитви, които са излезли от душата на светци. Но веднага изниква въпросът как да се приобщим не към думите – това не е трудно, а към опита, който се съдържа в техните молитви. Вече дадох пример как можем да направим това – така както слушаме велики музикални произведения. Във всяко отношение те превъзхождат нашия опит. Не само в чисто музикално отношение, разбира се; но тяхното възприятие на света, дълбочината на тяхната чувствителност, способността да изразят възприятието чрез звук, хармония или да внесат дисхармония, която не разрушава смисъла и стила, а обратно – подчертава го и прави картината на живота и опита реални – ето тези качества можем да възприемам от тях. Често на нас те ни липсват, често не възприемаме живота така, както те. Но по подобен начин можем да се приобщим към молитвата на светците.
Бих могъл да изясня това с друг пример. Случва се да оставим детето някъде в ъгъла на гостната, докато възрастните разговарят. То слуша; отначало слуша речта на възрастните, тя му се струва непонятна, нелепа: какво толкова говорят за неща, които са му съвършено непознати! После изведнъж някой започва да говори – и то разбира всичко: този човек разказва нещо и чрез разказа му до детето достига разбирането за живота именно на този човек; то слуша, разбира нещо и с цялата си душа откликва: да, точно така е, съвсем вярно е… После разговорът отново става „възрастен“, детето престава да разбира. Възрастните говорят неща, които то никак не може да възприеме, защото те не само надхвърлят, но и са в разрез с неговия опит.
Така става и с нас когато се зачетем или се вслушаме в молитвите на светците. Те са като възрастните, ние сме като децата. Техният опит понякога далеч надхвърля нашия. Но ако започнем да слушаме внимателно, с интерес, като се стараем не да се приспособим, а да разберем достъпното за нас и да реагираме на него, то нашата молитва ще става все по-задълбочена, по-ясна и правдива. Отвреме навреме, когато се отзоваваме на молитвите на светците и казваме „Амин!“ – това значи: „Да, да, истина е! С цялата си душа съм съгласен с това!“. Понякога молитвата на светеца става непонятна за нас, тогава можем да кажем: Господи – не разбирам! Как е възможно?… Другаде изразът „аз самият съм най-големият грешник на земята“, излизащ от устата на човек, за който знаем, че е свят, ни се струва съвършено нелеп и ние казваме:“Господи, това не може да бъде, това дори за себе си не мога да го кажа, аз не се чувствам грешник!…“ Ето тогава нашата молитва ще бъде правдива, тогава можем да пристъпим към молитвите на светците, без да се стараем да се приобщим към тях изкуствено, да даваме вид, че техните думи са и мои собствени, а да ги употребим така, че за себе си да кажем истината, а от светеца да научим повече истини, отколкото сме знаели досега. Тогава нашето съзнание ще се разшири, ще започнем да разбираме повече от преди, ще разбираме и това, което има у хора с по-богат опит от нашия, също както става, когато слушаме прекрасна музика или гледаме картина на велик майстор.
В следващата беседа ще кажа нещо повече за това, а сега помислете за молитвите, които вие знаете, и се приобщете към тях, към техните думи, към техния опит, опитайте се да разпознаете хората, които са ги писали.
В миналата беседа говорих за това как можем да се приобщим към опита на светците, осмисляйки молитвите, които те са съставили от дълбочината на своя опит: опит в познанието на Бога, на живота с Него, както и от своя богат човешки опит. Сравних това приобщаване с поведението на дете, което слуша разговора на възрастни, включва се в част от този разговор, не разбира друга част от него. Но детето не само слуша; в един момент то може да се обърне към някого от говорещите и да поиска да му се обясни нещо.
Така трябва да постъпваме и по отношение на светците, чиито молитви употребяваме. Ако действително, както вярваме, Бог не е Бог на мъртви, а на живи (Мат. 22:32), ако всички са живи за Него, ако светците, които са съставили на земята тези молитви, продължават да живеят във вечността, те могат и сега да ни бъдат близки. И ето, пристъпваме към молитвата на някой светец, както са в молитвениците: молитва на св. Йоан Златоуст, на св. Василий Велики, на преп. Марк Подвижник. Защо преди това да не се обърнем с думите: „Св. Йоане, св. Василий, св. Марк, ще се моля с твоите думи, ще се опитам с цялата си душа да се докосна до крайчеца на твоя опит, моля те, помогни ми!…“
С какво може да ни помогне светецът? Първо, може да се помоли за нас: „Господи, благослови го, просвети го и го вразуми, дай му да разбере това, което досега му е било непонятно…“ Второ, по някакъв тайнствен начин – и това е опитно известно, изпитано от мнозина – той може да открехне тайната на душата си и да направи разбираемо за нас това, което иначе би останало непонятно. И най-сетне, той може сякаш на ръце да поднесе нашата слаба молитва пред лицето Божие и да каже: молитвата му е като детско бърборене, но виж с каква искреност се моли, колко честно, с какво желание да разбере, да се приобщи към Тебе! Господи, благослови го!…
Ако постъпваме именно така, ако се замисляме върху думите не в момента на моленето, а когато имаме свободно за обмисляне време; ако, както казва преп. Теофан Затворник, ние се вчувстваме в тази молитва, тоест опитаме се да уловим нейния дълбок музикален звук, настроението й, да разберем какво стои отвъд думите, какви чувства (а следователно и такъв жизнен опит), то щом застанем пред Бога с тази молитва, всеки пък ще бъдем малко по-богати, малко по-близки с този светец, той ще ни стане като роден, ще бъде наш познат, наш близък. Тогава неговите думи ще оживеят в живи слова и ще започнат да преобразуват, да преустройват душата ни, а следователно и нашия живот.
В предходните беседи говорих за възможността да се молим с думите на светците. Но случва се да пожелаем да се помолим и със своите собствени, макар и грешни думи. Нали понякога човек иска да пее със своя собствен глас, иска да изрази себе си.
Това е много важно. Ние трябва да се научим да говорим на Живия Бог с езика на живия човек. Но пред Бога трябва да пребиваваме единствено в правда и истина, отношението ни към Него трябва да бъде правдиво и истинно. Пристъпвайки към молитва, трябва да сме наясно в какво състояние заставаме пред Него и открито и честно да Му кажем: Господи, измъчих се от тъга по Тебе! Целият ден мина в мятане насам-натам, сега намерих време да остана с Тебе… Или може да се се случи да кажем: Господи, какъв позорен ден! Как недостойно се държах! Изплаших се, избягах от отговорност, излъгах, бях нечестен, опозорих се, а с това и Тебе опозорих. Господи, прости ми!… Понякога започваме да се молим, като знаем, че с душата си желаем срещата с Бога, но или сме налегнати от мисли и чувства, които никак не се вместват в тази среща с Бога, или пък сме уморени физически и не изпитваме никакви чувства и желания. Ако ни попитат: какво чувстваш сега? – ще кажем: нищо, освен болки в тялото, умора и празна душа… Понякога пък се прокрадва мисъл: я да се помоля набързичко, че да си почета книгата или да си завърша разговора, или да продължа да си размишлявам…
Всичко това трябва да се каже пред Бога, за да бъдат отношенията ни честни и истински, да няма лицемерие да не си даваме вид, че „да, Господи, единственото, което желая, е среща с Тебе“, когато всъщност душата ни е заета с нещо друго.
И ако имаме мъжеството, честността така да стоим пред Бога, молитвата ни и по-нататък ще бъде правдива. Бихме могли да изразим своята радост, че най-сетне, накрая идва някакъв проблясък, че мога да пребивавам с Бога както с приятеля си, както със съпругата си… Понякога срамувайки се, бихме могли да кажем: Господи, знам, че Ти си мой Бог и не искам да застана пред Тебе, защото се срамувам… А някога бихме застанали и казали: Господи, денят беше позорен, унизителен, аз се оказах недостоен да се нарека човек, да не говорим – християнин… Прости ми! Дай ми да се покая. Разтърси душата ми до дъно, за да се опомни, да се очисти, никога да не се повтаря това…
Ако се молим по такъв начин, молитвата ни може да стане жива, защото ще тръгне от живата струя на нашата душа. Нека пристъпим към това! Нека опитаме да се молим на Бога с истина, тогава ще ни се даде да се молим и с дух.
Радиобеседи по религиозната програма на руската служба на БиБиСи. 1980-1981 г.
Превод: Венета Дякова
Източник: Митрополит Антоний Сурожски „Молитвата и животът“, София, Омофор, 2005г.