Ренета Трифонова
О. Спиридон Скутис
Виждаме колко любов и солидарност има като цяло между членовете на клубове, отбори, събирания и пр., но за съжаление не виждаме често такова нещо в Църквата. Ще отидем в енорията си и може да не познаваме този, който стои до нас. Ако трябва да помогнем с нещо, ще кажем: „Аз не искам да се занимавам, искам само да идвам да се черкувам и да се причастявам. Нищо повече“. Много често даваме грозна оценка, ако някой се причастява често или ако някой дойде за пръв път, или дойде след дълго време на отсъствие.
Често пъти се питаме защо младите не идват на църква, но не се питаме, ако някое дете дойде, какво ще открие в енорията? Ще намери ли прегръдка? Ще намери ли действителна любов? Ще намери ли семейство, от което да стане част и което да има за свой баща – Христос, или ще намери клюкарстване и наставления?
Младежът ще отиде в своя футболен клуб, ще сподели там болката си на своите приятели, и всички ще му кажат: „Братле, тук сме с тебе, каквото и притеснение да имаш, ние сме с тебе“. Ще намери ли същото в Църквата?
Ако всеки член на тялото, напр. ръка, крак и пр., започне да прави каквото си иска, ще имаме ли единство? Не, разбира се, ще имаме осакатяване.
Познавах деца, които бяха много близки приятели в рок-банди, футболни клубове, рокери и наистина се удивлявах на приятелството, което имаха. Такива отношения рядко намираш в църковните среди.
Сред енорийските членове често владее „сделката“, а не връзката и любовта без граници. „Ще ти направя, ще ми дадеш…“
Колко човеци ни казват, че не искат да идват в енорията, а да ходят в някоя отдалечена църквица, тъй като в енорийския храм се съблазняват от поведението и искат да запазят своя мир. Защо обаче?
Много често енорията прилича на едно семейство, чиито членове са се скарали и просто се търпят един другиго в едно конкретно пространство. Има и енории-диаманти, които са образ на рая и чувстваш, че се намираш у дома си… Добре е да последваме такива примери.
В енориите често пъти има съблазни и караници между хората, които имат църковни послушания, дори и със свещениците, които служат заедно пред светата Трапеза. Колцина човеци вярват, че чрез своето служение имат запазено вип-място в рая и говорят при това некрасиви неща за свещеника.
Преди да стана свещеник попитах моя духовник защо свещениците не са приятели помежду си, а той ми отговори: „Когато станеш свещеник, ще го разбереш…“. В крайна сметка го разбрах…
Спомням си, че старецът Гавриил Цафос от „Свети Андрей“ на улица „Никозия“ казваше никой да не става и да не си тръгва, когато беседата свърши, ако не се е обърнал да се запознае с човека до себе си. Колко красиво!
Няма да ходя на църква, само за да изпълня индивидуалния си религиозен дълг, а ще ходя, за да срещна своите братя! Да срещна хората, с които седим един до друг на трапезата, заедно с Христос! С братята ми, с които се причастяваме от една и съща лъжица! И със свещеника – нашия отец, който ще ни закриля и ще ни доведе до Господните обятия!
Колко пъти отиваме в храма и щом влезе някой, когото не понасяме или с когото сме се скарали, казваме: „Ох! Пак тая! Какво търси тук вътре!“
Колко пъти изпадаме в изкушението – особено в малки провинциални енории – да свърнем главата си по време на богослужението, когато чуем, че някой влиза, за да видим кой е и ни идват съответните помисли? Колко пъти също се занимаваме със семейството на свещеника и с това какво ще пазарува за вкъщи или дали ще ходи на море?
Спомням си случая с един свещеник, когото бяха обвинили защо карал колело с децата си!
В повечето провинциални енории жителите са разделени на „църковни хора“ и на „нецърковни хора“. Ако някой от „нецърковните“ направи „грешката“ да започне да се черкува, тези „вътрешните“, ще го гледат с половин око в стил: „Ти сега ни разваляш рахатлъка!!!“ А иначе с удивление четем словата на разбойника в молитвата преди свето Причастие.
За съжаление имаме една суеверна затвореност, на която придаваме сотирологично значение. Тъй като правя едно или друго в Църквата, ще се спася и не е нужно да правя нищо друго. Христос ни дарува свобода, отваря ни, не ни пленява.
Защо се случва всичко това и кое в крайна сметка е решението и изцерението?…
Решение има, когато разберем, че Православието не е религия или паганистична секта, а е Христовото откровение, действителна връзка с Христа чрез светите Тайнства и чрез Тайнството на връзката с ближния и с цялото творение. Православието е път на изцерение, Църквата като Тяло Христово и ние като болни членове, които искат здраве и изцерение. Това здраве преминава и през ближния. Христос и образът на ближния не са две различни неща. Христос да се превърне в нашия живот, а не просто в една негова част. Църквата да се превърне в целия ни живот – от „Добро утро“, което казваме на магазинера, от прегръдката към жената и децата си, от усмивката, която подарявам на бензинджията или бакалина. Христос не е само вътре, но е навсякъде.
Едно голямо зло в духовния ни живот е, че не оставяме Христа да действа или по-скоро му казваме къде трябва да действа и къде не! Много пъти Му казваме: „Стой в ъгъла! Нямаш работа сега! Говоря и ще решавам аз!“. Как ще открием пътя на спасението, когато превръщаме Христос в „марионетка на живота си“ и в един идол, който искаме да се подчини на егоизма ни… Нека най-накрая оставим това и нека да допуснем Христос да нарисува пътя на спасението в живота ни.
Влезте в Църквата – били млади или стари. Нека „не ни е бъз“, както казват младите! Нека да тичаме, за да се превърнем в едно, да помогнем, да прегърнем, да простим и да станем Негови деца. Да заживеем енорийската прегръдка!!!
Ще успеем! Прегръдката е там, на Кръста и ни очаква…
Ще откажем ли?
Източник: Ioannis Papachronis