
Събитията от последната година поставиха много християни пред проблем, за който е възможно да не са се замисляли преди (или най-малкото не са го усещали така остро). Този проблем е богооставеността или „тъмната нощ на душата“, както я е наричал св. Йоан Кръстни.
В своя пик тя може да се усеща като омъртвяване на сърцето. Когато нямаш сили нито да се радваш, нито да състрадаваш. Когато ти стават безразлични всички, които обичаш. Понякога и самият ти. Молитвата става формалност. Нямаш нито желание, нито сили да се молиш. И там, където по-рано си усещал Бога, сега чувстваш само пустота.
Тези усещания и чувства могат да се различават. Говоря от личен опит и описвам това, което някога и аз съм чувствал.
В някаква степен това преживява всеки християнин. Даже понякога, колкото по-ярък и наситен е бил неговият живот в Христа, толкова по-тъмна е завесата, спуснала се между него и Бога.
В православието тази тема се засяга рядко, въпреки че през този етап от духовния живот преминава всеки християнин, независимо от конфесионалната принадлежност. Затова за много православни сблъсъкът с това явление предизвиква шок. Стигащ в някои случаи до напускането на Църквата и изгубването на вярата. Междувременно, няма нито един човек, посветил живота си на Бога, който не би описал времето на мъчителните изпитания, мрачната нощ на душата. Пророк Илия на планината Синай след великата победа на вярата в Господа над идолопоклонството пада в угнетително състояние и започва да се жалва на Бога за това, че е останал един. С чувство за богооставеност са изпълнени и псалмите на цар Давид.
Дори и във Второ послание до коринтяни на св. апостол Павел виждаме намек за това състояние на „духовна смърт“.
„Всеки човек наистина търсещ спасение, е нужно да премине през опита на богооставеността. Умерената степен на това изпитание може да ни съпътства дълги години във втория етап на духовния живот на християнина, т.е. когато по промисъл той претърпява отслабване и дори отдалечаване на първата благодат. В това неизбежно отслабване има дълбок смисъл: да се даде на човека да прояви свободата и верността си към Бога“, пише архим. Софроний (Сахаров). Хората рядко обичат да разказват за подобен опит. Нужно е не малко мъжество, за да си признаеш, че Бог те е напуснал. Предполагам, между другото, че в мнозинството от случаите става въпрос не за реално отстъпване на Бога от човека, а за усещанията, които изпитваме.
Нали Господ е казал: Ще забрави ли жена кърмачето си, не ще пожали ли сина на утробата си? Но, ако би и забравила тя, Аз няма да те забравя (Ис. 49:15), Аз Съм с вас през всички дни до свършека на света (Мат. 28:20) и няма да те оставя и няма да те напусна (Евр. 13:5). Въпреки това, нито тези думи, нито спомените от случилия се преди опит на Богообщението, не могат да заменят чувството за живото присъствие на Бога. Не могат да те подкрепят, когато словата на твоите молитви отиват сякаш в нищото.
Преподобния Алън Боесал – свещеник, проповядващ в Южна Африка, хвърлили в тъмница. Три седмици той пребивавал в самотата на затворничеството, непрестанно молейки Бога на колене да го спаси. По-късно той разказвал: „Това беше най-тежкото време в моя живот. Стоях на колене. Вече не можех и да се моля с думи, сълзите престанаха“. Този опит е познат на много християни, сблъскали се с произвола и насилието: те са се молили, плакали са, чакали са избавление, но така и не са получавали отговор от Бога.
„Всичко вътре в мен е студено като лед“, „небесата са се затворили“, „няма вяра“, „не мога да се моля“, „тъмно, студена и пуста реалност“, „такава тъмнина, каквато и да опишеш е невъзможно“, „самота“, „сухост“, „постоянна тъга по Бога“, „болка, раздираща сърцето“, „ум, сърце, всичко е сляпо“ – това са цитати от писмата на св. Тереза (Калкутска). След яркия мистически опит, който я е довел до Църквата, тя внезапно за почти четиридесет години се е потопила в тъмнината. Именно през това време тя излиза от манастира и започва да помага на хората, създавайки болници и хосписи.
Подобен опит преживява и св. Тереза Авилска: тя е била почти неспособна да се моли в продължение на двадесет години, но се е измъкнала от тази страшна пустиня и е станала велика подвижница на молитвата. Благочестивият английски поет на 18 в. Уилям Купър в младостта си е изпитал такъв подем в молитвата, че му се е струвало, че още малко и ще умре от радост. После обаче е писал, че се чувства „изгнаник, който трябва да пребивава далеч то Бога, и разстоянието между Запада и Изтока е съвсем близко в сравнение с тази отдалеченост“.
Периода на богооставеност, по свидетелството на архим. Софроний (Сахаров), е преживял и неговият духовен отец, старецът Силуан. Той е описал това състояние с думите: „Да се умолѝ Бога е невъзможно“. И го е сравнявал с пребиваване в ада. При това старецът е утвърждавал, че само то му е помогнало да се научи на смирение. Преп. Максим Изповедник е разграничавал четири вида богооставеност: „домостроителна“ (както е било с Иисус на Кръста), втора – „заради изпитанието“ (Йов и Йосиф), трета – „заради отеческото назидание“ (св. апостол Павел ) и четвърта – „от отчаяние“ (Юда).
Най-често се сблъскваме именно с втория вид. Това е неизбежен момент от нашето духовно израстване. Още една стъпка по пътя към Бога, която сме длъжни да преодолеем. Също като детенцето в ръцете на родителите, ние свикваме, че Господ винаги ни защитава и съхранява, предугаждайки всяко наше желание: „И на ангелите си ще заповяда да те пазят по всички твои пътища: на ръцете си ще те понесат да не препънеш някак ногата си“.
И изведнъж Бог отстъпва. Ние зовем, но не чуваме отговор. Обгръща ни ужас: всичко ни се струва тъмно, мрачно и безнадеждно.
Всъщност, именно в този момент Бог повече от всякога е близко до нас. Но да се разбере това може само в ретроспекция, когато отново намерил Бога и огледал се назад, виждаш, че Той и за минута не се е отдалечавал от тебе. Това е добре видимо и в историята с Йов: Бог присъства в неговите страдания повече, отколкото през целия му живот. Йов обаче е могъл да разбере това само в момента на „връщане на Бога“.
Говорейки за опита от богооставеността на стареца Силуан, архим. Софроний потвърждава, че „снизхождането в ада е било подготовка за душата да възприеме Христос, явил му се с велика сила“. Светлината на Божеството го е озарила и благодатта на Светия Дух целия го е преизпълнила, включително и тялото; нетварният живот го е прегърнал, и допуснатото Свише „отчаяние – изтощение“ се е преобърнало в „смирение Христово, което е неописуемо“.
За това говори и християнският писател Хенри Блекаби: „На Божието мълчание може да се реагира по два начина. Или се депресирате и започвате да обвинявате и да осъждате себе си, или разбирате, че Бог ви приготвя така, за да Го познаете по-дълбоко. Тези два подхода се различават така, както денят от нощта“. Размишлявайки над това, Дитрих Бонхьофер си задава въпроса: „Възможно ли е Бог сам да ни дава часове на духовно охлаждане и укори на съвестта, за да се научим наново да очакваме и да намираме откровение в Неговите слова?“.
В сърцевината си, към това води и мистическият опит на св. Йоан Кръстни. Именно от Голготския мрак се ражда светлината на Възкресението. „Смъртта може да означава живот тогава, когато живот наричат това, което всъщност е смърт“. Той утвърждава: между нас и Бога се намират три завеси (завесата на чувствата, завесата на духа, завесата на живота), като с всяка от тях преминаваме през тъмна нощ. Завесата на чувствата – това е истинктът ни за удоволствия, заради който не забелязваме другите хора. Например, детето, водейки се от инстинкта, че е гладно, не забелязва майката, нейните трудности, умора и преживявания. Друг пример могат да са сексуалните желания: те често са такива, че удовлетворяването им не позволява да се види личността на партньора. В „тъмната нощ на чувствата“ се изгубва връзката между удоволствието и мотивацията ни.
„Сухият сезон“ в усещанията ни отучва от търсенето на удоволствия, възвишени чувства в молитвата и прагматичността в отношенията с другите. Ако се научим да се молим на Бога и да служим на другите, без да търсим удоволствия и наслаждения, ние се приближаваме към Бога. Йоан Кръстни съветва, без да обръщаме внимание на сухостта, да усилим молитвата и да намерим служение, което да е посилно за нас и с което Божията светлина да свети чрез нас. Да бъдем към себе си взискателни и дори подозрителни, постоянно да се питаме за мотивите си. Да не търсим похвали и одобрение. Да не се огорчаваме заради това, че „за вас не са си спомнили“, не са ви оценили. Да заобичаме да чакаме и да търпим. Накратко, да продължаваме да живеем в молитвата, любовта и служението, без да обръщаме внимание на хладността на чувствата.
Всъщност точно такъв е бил пътят на майка Тереза (Калкутска). Четиридесет години тя е служила на хората и Бога, без никаква вътрешна удовлетвореност от това. Впрочем, чак толкова дълъг период на „сухост“ е по-скоро изключение, отколкото правило.
Преодоляването на „завесата на духа“ се състои в очистване на нашата воля, разум и памет. Учим се да живеем по вярата, както Авраам, без да разбираме винаги къде отиваме, но доверявайки се на Словото Божие. Ние се оказваме като че ли в пълна тъмнина, където нищо не зависи от нашите достойнства, разбирания, чувства и въображение. Животът изгубва своята определеност. Ние сме принудени „да придобием вяра“ – да се доверим „не на самите себе си, а на Бога, който възкресява мъртвите“. Преставаме да гледаме на интелекта чрез готови образи, които сами сме си създали. „Желанието да притежаваш“ се сменя от умението да цениш окръжаващите и техните възгледи. Разбирайки, че светът е сложен, осъзнавайки, че не можем да контролираме всичко около себе си и така сами да обезпечим своята безопасност, ние се учим да се надяваме на Бога и да се отдаваме в Неговите ръце.
Трета се явява „завесата на живота“ – илюзията, че нашият живот има смисъл извън контекста на вечността и Бога. Преодолявайки я, осъзнаваме колко чуплив е животът ни, колко той не е „самодостстъчен“. Той придобива пълнота само след съединяването му с Бога. Както казва и св. апостол Павел: „Защото за мен животът е Христос, а смъртта – придобивка“ (Фил. 1:21).
Търпението, продължаването на служението и молитвата и очакването на срещата – навярно тъкмо до това можем да сведем съветите на хората, преживели „тъмната нощ на душата“.
Филип Янси отбелязва, че в периода на духовна сухост могат да оживеят други сфери на живота: „Аз се отнасям внимателно с приятелите ми и си общувам по-близко с тях, по-добре усвоявам мислите от прочетените книги, по-дълбоко възприемам природата“. Той започва да търси Бога не само в молитвата, но и във всеки момент от живота си.
„Живият Бог общува с мен по цял ден: Той пребивава вътре и около мен и говори с мен със спокоен и не висок глас. Той се обръща към мен с различни способи, дори такива, които не винаги мога да разпозная. Тереза Авилска е казвала, че Господ никога не мълчи – ние сме тези, които сме оглушали. Моята задача е да остана бдителен – като часовой на поста си, стараейки се да уловя в нощната тишина всеки, дори най-тихият звук, и да видя първите признаци на утринната заря“.
Периодът на духовна сухост трябва да се възприема като време на очакване. Да очакваме не означава да си губим времето: чакайки, ние предвкусваме онази Среща, която скоро трябва да се случи.
–––
Превод: Маргарита Генчева