Ренета ТрифоноваСветла Несторова-Асенова
Фейсбук постоянно ме пита какво мисля, а аз напоследък мълча. Не казвам какво мисля дори вкъщи, та камо ли публично. Само че мълчанието започва да ме прави съучастник. Аз съм редовен посетител на малък софийски храм. Много сплотена енория с двама свещеници, няколко олтарници, две клисарки, две „свещарки“, две певици и куп досадни ентусиасти около тях на клира, към които причислявам и себе си. Куп енориаши, които обичам.
Причастявам се често, не защото причастието е „безопасно“, а защото вярвам, че е спасително в един свят, в който дали отвсякъде те дебне спасение или осъждане е доста сложен въпрос.
Сега обаче имам други въпроси – не богословски.
Свещарките ни са на възраст, едната от певиците – също, едната клисарка – също. Другата беше с белодробни проблеми. Някои имат хронични здравословни такива. Знам, защото си споделяме, близки сме. Те се тревожат за мен, аз за тях. Всичките са вярващи и съвестни. Не са се оплакали, нито дума.
Искам да попитам, ако някоя от тях пострада, озове се на респиратор в болницата с двустранна бронхопневмония или не дай Боже… Тогава? Това не са бройки, нито подвизи, това са хора, които обичам.
Нашите свещеници и олтарници са млади. Пази Боже те да пострадат! Но ако да – имат деца – кой ще е виновен? А свещеници на възраст в София – дал Господ. С по няколко деца. Само казвам, не се заяждам, както се изразяват в интернет.
Нямам никакви богословски въпроси. Никакви. Нито за причастието (в неделя взех, Слава Богу), нито за силата на вярата, да ме прости небезизвестния Дядо. За хората питам, които работят почти без пари, с вяра, надежда и любов. И които аз обичам. Знам имената на децата и внуците им и им се обаждам, когато ми е трудно.
Кой ще е виновен, ако в условията на извънредно положение и карантина загубим тези тихи и скъпи хора? Извинявам се, че така направо питам. Знам, че Господ ги (ни) пази, но с какво право ние Го изкушаваме?
Имам и няколко въпроса от друг характер – за омразата и страха, които събудихме, за агресията срещу свещениците и Църквата, за многото отблъснати хора – няма ли някаква пастирска отговорност? Да, добре, неверници, слабоверци, заблудени, ама не е ли именно към тях нашето послание?
Няма нито един догмат, повтарям, нито един догмат, който налага такова поведение в момента – напротив – историята на Църквата изобилства от примери на разсъдителност, милост и пастирска грижа. Практиката на Църквата в момента дава такива примери ежедневно – на служба „без народ“, на домашна молитва, на причащаване със запасни дарове, на промяна на практики. Има начини. Иска се само милост.
Аз знам защо хората ходят в храма – там се диша във време, в което въздухът не стига. И това е най-важната човешка потребност. Но затова има пастири, за да вземат мъдри решения, да отсъдят и насочат стадото. И да го опазят.
