Атанас Ваташки
Поради влиянието на Голямата депресия краят на 20-те и началото на 30-те години на миналия век е много труден период за българската икономика[1]. Настъпва сериозно увеличение на бюджетния дефицит и на безработицата, спад в селскостопанското и промишленото производство, както и масово задлъжняване на населението. Тези проблеми, в съчетание с лоши земеделски реколти, държавните задължения и последиците от Чирпанското земетресение (1928 г.) утежняват още повече положението.
Най-трудните години от кризата в България (1931 – 1934) съвпадат с управлението на политическата коалиция „Народен блок“. Дошлото на власт през 1931 г. правителство включва две от трите най-влиятелни партии по това време – БЗНС „Врабча 1“ и Демократическата партия, заедно с три по-малки групи. Най-голяма тежест като депутати в Народното събрание имат земеделците, но в самия кабинет с най- важните министерства са демократите.[2]
Протоколите на Светия Синод от този период показват, че синодалните членове[3] са наясно с мащабите и последствията от Голямата депресия. Епархийските архиереи признават, че страната и Църквата са в „крайно затруднено финансово положение“ и че „народът е твърде обеднял“. Въпреки трудностите, Синодът не спира да върши социално-милосърдна дейност – той помага на отделни граждани, обърнали се към него с молба за това, на бедни ученици и студенти в духовните училища, на болни свещеници и техни роднини, за различни благотворителни организации и каузи. Личи си обаче, че тази му дейност е сериозно затруднена, тъй като влошеното общо състояние на страната води до намаление на приходите и на Църквата. Поради това редица молби за парично подпомагане[4] или дори за индиректна помощ – събиране на дарения в църквите, се отхвърлят с довода, че няма да дадат резултат поради финансовата криза. Отказвани са също така молби за издаване на литература от бележити автори, свързани с Църквата,[5] както и задгранични командировки на църковни служители с цел специализации.[6] Тежкото положение дори ражда схващането сред някои митрополити, че поради невъзможност да бъдат издържани,[7] някои по-малки епархии трябва да бъдат закрити (Ловчанска),[8] а други изобщо да не бъдат откривани (Кюстендилска).[9]
Положението е кризисно и изисква вземането на противокризисни решения от страна на държавната власт. Под ръководството на влиятелния министър на финансите Стефан Стефанов[10] (Демократическа партия) разходите в почти всяка област са силно ограничени. Чувствително намалени са както заплатите, така и пенсиите, а данъците и таксите са повишени. Мнозина държавни служители са съкратени, намалени са и текущите разходи. Икономиите не подминават даже заплатите на министрите и издръжката на Двореца. В крайна сметка реформите, които са приети, подпомагат излизането от кризата. Но те имат голяма социална цена, предизвиквайки недоволство, и намаляват популярността на правителството.
През 1932 г. недостигът в хазната достига внушителните 15% . В тази връзка проектобюджетът за следващата финансова година (1932–1933) е направен така, че разходите да не надвишават приходите. Размерът му е с над 400 млн. лева по-малък от този от предходната година.[11] Целта му е страната да не фалира. Или съгласно интересния образ който използва финансовия министър Стефанов: да спасим покрива, под който живеем.[12] Една от планираните промени е свиване на бюджетните разходи за висшето образование и най-вече за единствения по това време държавен университет[13] – Софийския университет „Св. Климент Охридски“.[14] Като част от мерките е планирано чувствително съкращаване на преподавателите (с 29%), намаляване на броя на катедрите, както и закриването на единствения у нас Богословски факултет.[15] Мерките засягат всичките седем научни звена на университета. Обсъждането на бюджета тече през май-юни, а промените е планирано да влязат в сила от 15 септември. За сметка на съвсем скромния очакван резултат за хазната (едва осем милиона на фона на почти 6 млрд. лева разходи[16]), промените заплашват самото функциониране на университетската институция. Дебатът, който започва, обаче не е просто за пари: той е за университетската автономия, за значението на висшето богословско образование, както и за бъдещето на страната изобщо.
В първоначалния проектобюджет на Министерството на народното просвещение не са предвидени съкращения в университета. Просветният министър Константин Муравиев[17] (БЗНС) споделя, че включването им става с решение на Министерски съвет по-късно. На този държавен орган принадлежи и решението за закриване на Богословския факултет.[18] Мерките са обосновани с политиката на правителството за финансови икономии,[19] която министърът също подкрепя.[20] Може да се предположи, че те са по инициатива на министъра на финансите С. Стефанов,[21] но главната отговорност за решението пада върху премиера Н. Мушанов (Демократическа партия).
Съкращенията в Софийския университет довеждат до свикване на неговото управително тяло – Академичния съвет. Той заседава два пъти: на 7 и 9 май. На втората дата се провеждат заседания и на факултетните съвети. С единодушие е прието изложение по повод промените. На 11 май университетска делегация, съставена от ректора Богдан Филов и всички декани, го връчва на председателя на Народното събрание, министър-председателя, министрите на финансите и просветата.
В текста на изложението[22] се съдържат няколко по-важни пункта.
1. Въпросът за бюджета на университета не бива да се разглежда единствено от финансова гледна точка, но и с оглед на съществуващото законодателство и традиции в образованието. Например, според Закона за народното просвещение откриването и закриването на научни звена се прави след вземане предвид на мнението на Академичния съвет – което в случая не е направено. Според същия закон уволнението на преподаватели се прави от Академичния съвет, а не с решение на изпълнителната власт. Правителството по-рано дава обещание, че няма да прави промени в бюджета на университета без съгласието на Съвета, но не го спазва впоследствие. По този начин е нарушено функционирането на университета – поради което и автономията му, която също е защитена от Закона.
2. Академичният съвет съзнава тежкото финансово положение на страната, поради което предлага своя бюджет с пестеливост, нехарактерна за други държавни ведомства.
3. Закриването на Богословския факултет е наречено „посягане върху целостта на Университета“. Погледнато в исторически план, богословските факултети са първите научни звена на университетите. В нашата страна такъв е открит едва наскоро (1923 г.). Съществуването му е в съгласие с Търновската конституция, според която православието е официалната религия; то отговаря на културните и нравствени нужди на българския народ и е необходимо с оглед на моралната криза. Такива факултети има във всички съседни православни страни. А функционирането му е оценено като по-евтино, отколкото на едно гимназиално училище.
Деканското ръководство на Богословския факултет, ръководено тогава от проф. Ив. Марковски,[23] също изразява своя протест относно закриването на институцията чрез изложение до правителството и обществото.[24] В него са посочени редица доводи срещу такова действие. Ето някои от тях:
1. Българската държава и Българската православна църква през цялата си история са неразделно свързани. Като израз на тази свързаност е решението да се открие Богословският факултет. Съществуването му удовлетворява една духовна нужда на православния български народ.
2. Висшето богословско образование е признато за необходимо във всички цивилизовани страни. В Европа има множество богословски факултети. Такива са открити и във всички съседни православни държави – Гърция, Югославия и Румъния.
3. Годишната издръжка на Богословския факултет е много ниска – едва около 1,2 млн. лева, което представлява 1/58 от бюджета на целия университет. Определени обстоятелства ограничават сумата за издръжката му. На първо място сградата е собственост на Светия Синод. Някои от лекциите по задължителните дисциплини се провеждат в други факултети, поради което не се налага назначаването на допълнителни преподаватели. Разходите за персонал са най- ниски в сравнение с другите факултети – към онзи момент там работят едва десет редовни и трима хонорувани преподаватели. И последно, много по- евтино е кадрите за бъдещо служение да бъдат подготвяни в страната, отколкото институцията да се закрие и те да се изпращат в чужбина.
4. Значението на Богословския факултет за развитието у нас на всяко направление от богословската наука е високо. Изключително необходимо е за Българската православна църква свещеническите кадри да са с висше образование. Припомнено е, че към онзи момент от 2400 свещеници едва около 20 имат такова. Чрез висшето богословско образование не само че се укрепява пастирската дейност в храмовете, но и се противодейства по-успешно на антирелигиозната пропаганда, идваща от комунистите, която „разклаща устоите на българската държава“.
Освен официалното ръководство на институцията, позиция изразяват и студентите, обучаващи се в нея. Те приемат резолюция, с която искат запазването му. Доводите им са: 1. Закриването означава прекратяване на вече започналото им обучение, като така го обезсмисля. 2. Лишава Църквата от интелектуални сили, необходими в настоящото време.[25]
Светият Синод чрез своя наместник- председател Неофит Видински също се противопоставя на закриването на Богословския факултет. Това предложение оставя впечатление в българското общество, че е направено под влиянието на атеистичния болшевизъм. Чрез закриването на факултета Църквата се лишава от подготвени кадри, които да му се противопоставят. Изтъкнато е, че тази институция носи ползи, многократно надвишаващи скромната сума, която ще бъде спестена на държавната хазна. Дядо Неофит добавя: „Всеки народ, комуто липсват нравствено-религиозни богатства, е осъден на твърде мимолетно съществуване. Душевните сили, моралните ценности, благородството на сърцето – ето здравата основа за дълговечността и благоденствието на всеки народ. А тия духовни сили и морални ценности могат да се създават чрез верата и църквата и чрез духовно просветните институти“.[26]
Всички български митрополити се обявяват против планираното закриване. Например митр. Иларион Сливенски пише: „Закрива се светилникът, чрез който се пръскаше светлината на Христовото учение. Отново ще се появи тъмнината, носейки незабавна гибел за държава и народ“. Статии срещу това действие се появяват в някои от най-тиражните български вестници по онова време. Изпратени са протестни телеграми от почти всяко кътче на България. Позиция за запазването на Богословския факултет заемат и някои националистически организации. Например, Всебългарският съюз „Отец Паисий“ нарича закриването му силен удар по родната Църква, „от чийто просветен клир са излезли нашите първи просветители и будители“. А водачът на „Българска родна защита“ в Шумен коментира, че закриването му е жесток удар върху Църквата. Призивът му е: „Не посягайте на народната ни Църква, която е огнище на величието на българския народ“.[27]
Особено важна подкрепа за запазването на Богословския факултет дава и държавният глава цар Борис III. В разговор с митрополит Неофит той определя тогавашното време като болно, а кризата, която изживява страната – не само като материална, но и като духовна. Негово Величество споделя, че за него е много важно издигането на Църквата, оценява значението на Богословския факултет и ще подпомага неговото развитие в бъдеще.[28] Така от държавния връх е изразено отрицателно становище за политиката на управляващите по този въпрос, заедно с деликатното, но и ясно послание, че съществуването на Богословския факултет трябва да продължи!
Ключова за бъдещето на факултета се оказва датата 14 май. Проведени са срещи между наместник-председателя на Светия Синод митрополит Неофит и водещи лица от изпълнителната власт – премиерът Н. Мушанов, финансовият С. Стефанов и просветният К. Муравиев. Тогава е постигнато съгласие, че Богословският факултет трябва да се запази.[29]
В рамките на същия ден, след обещанието за положително разрешаване на проблема, Синодът се събира на извънредно заседание, на което е оформена официалната му позиция.[30] От негово име митрополит Неофит обявява: „Духовната академия се построи в памет на учредяването на Българската екзархия, с цел да служи за висше богословско училище и разсадник на родна богословска наука. Ние по никакъв начин не можем да се съгласим да се закрие богословския факултет“.[31]
Влошеното финансово-икономическо състояние на страната извеждат през 1932 г. на преден план въпросът за необходимостта от реформи в публичните финанси. Приемането на такива безспорно е необходимо, но някои са недообмислени и прекомерни. Те „вместо вежди да изпишат, изваждат очи“. Предвидените икономии във висшето образование носят съвсем нищожен финансов резултат, почти без значение за цялостното състояние на страната, но същевременно нанасят сериозна щета на образователния процес в университета. Измежду различните засегнати факултети е и предложеното за закриване най-малко университетско звено, поело голямата задача да се грижи за създаването на богословска просвета. Опитът за заличаването му демонстрира още по-ясно необходимостта от запазването му. Демократичната държава, царската институция и статутът на православието в Търновската конституция допринасят за създаването на средата, в която доводите в негова защита ще се чуят – фактори, които отсъстват при закриването му от комунистите през 1950 г. Провелият се дебат дава възможност да се види, че за по- малко от десет години Богословският факултет се е утвърдил в общественото съзнание като уважавана и необходима институция. През 1932 г. той спечелва първата по-сериозна битка за своето съществуване и доказва, че той, както и самата богословска наука у нас, са изключително необходими на Църквата и на страната ни.
* Статията е публикувана за първи път в научния сборник „Мисъл, слово, текст“, т. 29 (34) нова серия, 2025
[1] По-подробно вж. Иванов, М. Депресията по света и в България (1929 – 1934) – В: История на България, т. IX. История на България 1918 – 1944. С., 2012, с. 77 – 95.
[2] За управлението на Народния блок вж. Грънчаров, С., Стателова, Е. История на България в три тома. История на Нова България 1878 – 1944. С., 1999, с. 475 – 517.
[3] До 1937 г. Светият Синод е съставен от четирима митрополити, избирани от останалите владици за четиригодишно служение.
[4] ЦДА, 791К, оп. 1, а.е. 48, с. 37, 38; 82 – 83, 259-260, 350, 403.
[5] Например научният труд „История на Българската църква“ (т. II) от Димитър Цухлев (ЦДА, 791К, оп. 1, а.е. 48, с. 261, 401), който и в наши дни, доколкото ми е известно, стои неиздаден. Светият Синод не отхвърля молбата на автора изобщо, а казва, че поради финансовата криза това не може да стане в момента. Той не е публикуван, въпреки че е подарен на Светия Синод, т.е. не се дължи хонорар на автора. Би било полезно за нашата църковно-историческа наука, ако днес, макар и след толкова години, Светият Синод изпълни последната воля на дарителя и издаде неговия труд.
[6] ЦДА, 791К, оп. 1, а.е. 48, с. 400.
[7] Съгласно Търновската конституция, православието е държавна религия в Царство България и разходите на Българската православна църква, включително издръжката на епархиите, се покриват освен чрез собствени приходи, и чрез дотации от страна на държавата.
[8] Според Екзархийския устав Ловчанската епархия трябва да бъде закрита след смъртта на екзарх Йосиф (1915), който е бил неин митрополит. С оглед усилията на Църквата и ловешкото население и по споразумение с държавата, това не е направено. До 1937 г. обаче тя няма титулярен митрополит и се управлява от наместници.
[9] ЦДА, 791К, оп. 1., а.е. 49, л. 51 – 52.
[10] Константин Муравиев, бъдещ български министър-председател, а през 1931 г. и министър на народното просвещение, разказва, че С. Стефанов „за нещастие беше облечен с големи права, поради голямата стопанска криза, която бушуваше тогава… Министърът на финансите непрекъснато искаше съкращения и икономии. Това засягаше и Министерството на просветата, чийто бюджет трябваше също до покаже намаление в разхода си“ (Муравиев, К. Събития и хора. С., 1992, с. 135, 157).
[11] Срв. Държавен вестник, бр. 7 – 09.04.1931, с. 2, както и бр. 71 – 01.07.1932, с. 1442.
[12] Срв. Зора, бр. 3855 – 12 май 1932 г., с. 1 – 2.
[13] Съществуват и други висши държавни училища по това време (като Музикалната и Художествената академии), но те не са университети.
[14] Повече за този труден етап от историята на Софийския университет вж. Арнаудов, М. История на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. С., 2008, с. 525 – 558.
[15] Това не е първи опит за закриване на висшата богословска школа. През 1929 г., пак в контекста на финансови затруднения, е предложено отделянето на факултета от университета и обособяването му като духовна академия. Тази идея и тогава среща решителния отпор на академичния съвет (Арнаудов, М. Пос. съч., с. 525 – 526)
[16] Срв. Зора, бр. 3853 – 9 май 1932, с. 1; бр. 3854 – 11 май, с. 2; бр. 3855 – 12 май, с. 5.
[17] В своите спомени К. Муравиев описва своето отношение към образованието и политиката, която води като министър. Бъдещият министър-председател произхожда от род на свещеници и учители. Това възпитава у него съзнание за изключителната важност на образованието, както и уважение към учителите. Той свързва просветата с образите на св. св. Кирил и Методий, св. Климент Охридски, св. Наум Преславски и техните ученици. Фокусът в неговата политика пада върху прогимназиалното образование, за сметка на висшето (Муравиев, К. Пос. съч., с. 128, 131 – 133, 139 – 140).
[18] Срв. Мир, бр. 9554 – 16 май, с. 3.
[19] В тази връзка партийният орган на Демократическата партия, вестник „Знаме“, заявява: „При тая тежка криза, прекрасно можем без Богословски факултет, дори и без ветеринарен“ (Срв. Знаме, бр. 104 – 12 май 1932, с. 1).
[20] Срв. Знаме, бр. 101 – 9 май 1932, с. 6; бр. 110 – 19 май 1932, с. 3.
[21] Насоки за това дава К. Муравиев, който споделя, че финансовият министър иска от него съкращения в просветното министерство, но той не приема те да засягат училищата (Срв. Муравиев, К. Пос. съч., с. 157). Вероятно това насочва правителството към сферата на висшето образование.
[22] Изложението е публикувано в: Арнаудов, М. Пос. съч., с. 530 – 534.
[23] Срв. Цанков, С. Богословският факултет у нас (1923 – 1933) – В: ГСУ, 1933/1934. С., 1934, с. 57.
[24] Срв. Църковен вестник, бр. 20 – 14 май 1932, с. 222-223.
[25] Срв. Зора, бр. 3856 – 13 май, с. 5.
[26] Целият текст на писмото вж. в: Цанков, С. Пос. съч., с. 48 – 50.
[27] Църковен вестник, бр. 22 – 28 май, 1932, с. 245 – 247; Цанков, С. Пос. съч., с. 52.
[28] Срв. Църковен вестник, бр. 25 – 18 юни 1932, с. 290.
[29] Срв. Зора, бр. 3858 – 15 май, с. 6.
[30] За това заседание липсват сведения в Централния държавен архив. Възможно е, предвид извънредния му характер, за него да не са водени протоколи. В протоколите от редовните заседания на Светия Синод през 1932 г., както и в тези от заседанията на Архиерейското събрание през същата, темата напълно отсъства (ЦДА, 791К, оп. 1., а.е. 48 и 49). Това не е толкова озадачаващо, колкото може да изглежда. Първите сведения за планираните съкращения в университета се появяват във време, в което Синодът не заседава (редовни заседания няма между 23.04 – 06.06.). А при започването на редовните синодални заседания вече е било дадено обещание от изпълнителната власт за положително разрешаване на проблема. Затова синодалните архиереи не се връщат отново към него. Това показва, че у тях не остава трайно огорчение, както и че смятат проблема за приключен.
[31] Зора, бр. 3858 – 15 май, с. 6.
