Ренета Трифонова
Ренета Трифонова
На празника на Вяра, Надежда и Любов и майка им София почина отец Петър Цанков. Празник, който бележи като че ли целия му живот. Днес вече е опят и погребан в махала Селището (с. Стоките). В първия момент не можах да намеря веднага тези снимки от едно пътуване в Гърция, не помня дори годината – около 2000 г. Но отец Петър ще го запомня такъв, какъвто е на снимката – като че ли винаги е бил много близо, и всъщност – далеч.
Но защо започнах да пиша този текст? Защото смъртта на отец Петър, който беше и близък, и далечен, ми напомни много остро и болезнено за един голям и отдавнашен проблем у нас в църковните среди – конформизма и църковното слагачество – нещо, което му беше напълно чуждо.
Отец Петър идваше от друг свят, който днес малко познаваме, може да се каже – от друга църква. Защото БПЦ днес не е същата църква, в каквато хора като отец Петър са родени, отраснали и започнали служението си. И това много остро пролича по времето, когато той беше отделен от паството си. Случилото се с него беше първото нещо, което ме потресе и обърка истински.
Аз имах един приятен, идеален образ за Църквата, придобит в Богословския факултет и от различни книжки – тогава, предимно руски и каквото беше издадено на български език. Затова не разбирах защо един митрополит може да се държи така жестоко с един свещеник, въпреки молбите на голямото му паство и въпреки огромната му мисионерска дейност.
Дори не го разбирах от чисто финансова гледна точка – ако владиката не се интересува особено от енорийския живот, хората все пак носеха някакви приходи на храма. Не можех да разбера логиката, не можех и най-страшното да разбера, макар да го преживях по-късно не един път – каква „полза“ носи откъсването на духовния баща от неговите деца? Да оставиш толкова много хора без надежда, да ги обезвериш, за да изстине в тях любовта… без да те интересува какво става в техните души.
Какво ли е станало с тези хора, които бяха с отец Петър? Как преживяха жестокостта на бившия Старозагорски митрополит Галактион към него, как се е стекъл по-нататък живота им? Останаха ли вярващи хора, намериха ли утеха?
Случаят с отец Петър заслужава да се припомни и един друг феномен – братската „любов“. Когато Галактион го махна от храма, където служеше и го раздели с паството му, помислих, че останалите свещеници ще го защитят, ще отидат с него при владиката и ще кажат, че застават зад събрата си, защото това отношение не е справедливо.
Но нищо такова не се случи. Те тихо замълчаха, спотаиха се, а отец Петър остана сам. Като в онази песен на Васко Кръпката за храста и дървото – храстите се понаведоха и се скатаха в сянката на голямото дърво, а то самò стоеше срещу бурята.
Впоследствие разбрах, че отец Петър просто беше различен, а различните винаги дразнят околните. Той беше антисистемен човек – системата в БПЦ не успя да го „улови“. Неговият свят беше друг. Той идваше от време, в което свидетелстването на вярата е ставало чрез най-малките неща и врагът е бил ясен. Време, в което свещениците познаваха и уважаваха тези преди тях и поддържаха добри отношения.
В Църквата това се нарича Предание. Продължи обаче да живее във време, което стана още по-жестоко – уж свободно, но само привидно; време, в което вълкът наметна овча кожа, и в което постепенно се оказа, че Църквата започва от всеки следващ, който не си спомня за предишния си събрат. Време на прекъснато предание, на подмяна на Евангелието с идеологически сказки.
Бурите тепърва предстояха, както и „скатавките“ на храстите под сянката на дърветата.
Заслужава си да се поговори още за храста и дървото, а тази тъжна песен да се слуша често от нашите църковни братя и сестри. Защото всички важни неща в нашия църковен живот минават под тази сянка – на дружното преживяване и скатаване ден след ден. Ние сме майстори на това да опорочим нечия мисия, да окалпазаним някого, да му вземем енорията, да го унищожим. И всичко това – заради „доброто“ на Църквата.
И сега се питам: как ли е преживял моралистите отец Петър? Защото той беше евангелски човек. Събираше, вместо да разпилява, и всяко семенце падаше на своето място. Как ли този свещеник с чиста евангелска вяра е гледал на това, в което се превърна църковният живот – от свидетелство през годините на комунизма, в постепенно формиране на младостарчество и припадалчество – към агресивен опит за институционализиране на морала?
Отец Петър често беше обвиняван, че е протестант, защото познава Свещ. Писание и използва цитати от него много често. Тогава начеваше войната срещу богословието и умните хора у нас – разпространяваше се идеята, че не е необходимо да си учен, важно е да си духовен. че образованите хора са врагове на църквата и на свещенството. Отец Петър беше една от първите жертви, последваха още. Но резултатът от всичко това днес е налице.
Бог да го прости! Той си отиде в покой и няма да види мътните години, които се задават пред нас. Отец Петър „стърчеше“ кротко и с любов, с всичко, което правеше, с целия си живот. Лицето му беше винаги огряно от слънчева усмивка и тиха радост. Дано семената, които той пося, да са изникнали и оформили здрав и хубав плод, защото Христос ни каза, че по плодовете ще ги познаем. Те – гонителите – вече получават своята награда, а Христовата жътва предстои:
„Оставете да растат и двете заедно до жетва; а във време на жетва ще река на жетварите: Съберете първо плевелите, и вържете ги на снопове за изгаряне, а житото приберете в житницата ми“ (Мат. 13:30).
––––––––––––––––––––––––
Виж още:
Писмо до читателите на ‘Двери’ | Лични | Коментари
