Християнство.бг
Свещ. Джонатан Тобиас // Public Orthodoxy
Много, твърде много християнски лидери днес поставят на първо място въпроса за границите. Проповеди, изявления и публикации в социалните мрежи се фиксират върху имиграцията, националната сигурност и демографската тревожност. Тази фиксация не е просто погрешно насочена. Тя е морален non sequitur – такъв, който тихо се превръща в самообвинение, когато бъде поставен до реалностите, които същите тези лидери или омаловажават, или отказват да назоват: жестоки, а понякога и престъпни практики на прилагане на закона от страна на държавата и документираната поквара на елитното сексуално хищничество, отново разкрита в досиетата „Епстийн“.
Мога да разбера – макар и да не оправдавам – защо един политик би се обърне към моралния компромис заради власт, достъп или богатство. Политиката не е известна със светостта си. Но когато проповедници и свещеници правят същото, се случва нещо по-сериозно. Това не е благоразумие. Това е отстъпничество, прикрито зад опорни точки.
Нека бъда ясен: могат да бъдат изтъквани аргументи в полза на националните граници. Те могат да се позовават на социологията, геополитиката, икономическия капацитет и дори на подбрани пасажи от Стария завет. Някои от тези аргументи може да съдържат частични истини. Но те не могат да бъдат давани като християнски аргументи по начина, по който се правят сега. Най-авторитетният текст за християнина не е Левит без Христос, нито Ездра без Петдесетница. Това е Евангелието. А Евангелието не ни позволява да поставяме на пълво място границите, докато говорим шепнешком за жестокостта или я игнорираме.
За Христос няма граници. Това не е метафора. Това е скандалът на Боговъплъщението. Словото преминава през крайната граница между Бога и човечеството, и след това прекарва служението Си, преминавайки през всяка граница, предназначена да държи „грешните“ хора навън: прокажени, самаряни, блудници, митари, бедни, нечисти, чужденци. Евангелието не само препоръчва милостта; то произнася съд над онези, които я отказват.
Което ни води до досиетата „Епстийн“.
Ако християнските лидери желаят да говорят убедително за морален ред, тук е мястото, откъдето трябва да започнат. Не с абстракции за суверенитета, а с осъждане на систематичната експлоатация на уязвимите от могъщи мъже, които дълго време са предполагали – и не без основание – че никога няма да им бъде потърсена отговорност. Писанието има име за това поведение. То в него няма нищо „сложно“. То е нечестие. И Иисус запазва най-суровите Си предупреждения не за онези, които пресичат граници, а за онези, които нараняват малките, прикрити зад външното благоприличие.
Много от онези, които говорят открито за имиграционната политика, обаче се въздържат от отговор в това отношение – особено когато корупцията засяга политическите им съюзници. Документираните връзки между Епщайн и членове на политическия и финансов елит не са клюки, а морален тест. И твърде много християни са се провалили, когато Доналд Тръмп е бил централната фигура – оправдавайки, отхвърляйки или релативизирайки поведение, което, ако беше от враг, те биха осъдили шумно от амвона.
Тази селективна морална визия разкрива по-дълбок проблем. Свидетели сме не на това как християнството влияе върху политиката, а как християнството е повлияно от национализма.
Най-сложната версия на този подход е представена в работата на Йорам Хазони, чийто проект за „библейски национализъм“ е получил значителна подкрепа сред християнските консерватори. Аргументите на Хазони са интелектуално обосновани и тази обоснованост заслужава признание. Но те заслужават и критика – особено от християните.
Визията на Хазони се основава предимно на еврейската Библия, която разглежда древния Израил като нормативен политически модел, а не като богословско изключение в историята на спасението. Това може да е логично от неговата гледна точка. Но християнството не е продължение на израелската държава с други средства. То провъзгласява, че израелският Месия е бил разпнат и възкръснал, основавайки царство, което не се обезпечава чрез граници, кръвни линии или принудителна власт.
Църквата не е нация. Тя е Тяло. Петдесетница не освещава етнонационалното затваряне – тя го разршава. Да мобилизираме Христос със задна дата за националистически проект – независимо колко „библейски“ може да е той – означава да сведем Евангелието до нещо управляемо, териториално ограничено и в крайна сметка неузнаваемо..
Ето защо настоящата фиксация върху границите е толкова показателна. Тя позволява на християнските лидери да говорят за ред, без да се изправят срещу жестокостта; за закон, без покаяние; за страх, без любов. Тя заменя взискателната нравствена яснота на Евангелието с по-безопасния език на политическия дебат. И го прави именно във време, когато яснотата е най-необходима.
Защо тогава толкова много проповедници, свещеници и дори епископи започват с границите и националната сигурност, вместо с осъждане на жестокостта, корупцията и злоупотребите?
Защото границите изискват по-малко от нас, отколкото Христос.
Евангелието изисква от нас да разпознаем Божия образ в чужденеца и да изобличим онези, които експлоатират уязвимите, дори когато – или особено когато – те притежават власт, богатство и политическо влияние. Национализмът, напротив, ни позволява удобно да подреждаме греховете по степен и да оправдаваме действията си в името на реда.
Но християнството не позволява тази подмяна. Ние ставаме това, което оправдаваме. Заприличваме на тези, които оправдаваме.
Дойде време да изберем кого ще следваме. Бъдете верни на Евангелието, особено вие, православните християни, които твърдите, че сте най-верни на Свещ. Предание – в противен случай все повече ще заприличавате на този, когото следвате, а не на Иисус. Историята, богословието и Свещ. Писание са единодушни в едно: всичко, до което се докосне Антихристът, умира.
Свещеник Джонатан Тобиас е писател и професор по теология в семинария, живеещ в Северна Каролина. Той преподава курсове по православна духовност и тайнствено богословие, пише за църковното учение и нравствените изисквания на Евангелието в обществения живот. Работи и като екскурзовод на исторически места, доброволец е в проекти за възстановяване на обществени градини и хорист. Творчеството му е последователно повлияно от тайнствен мироглед и динамично взаимодействие с фрагментирани църковни общности.
