Християнство.бг
Лалю Метев
Архимандрит Никанор и границите на православния език за човека
В спора около изречението „Човека без Христос няма никакво значение“ архимандрит Никанор не реагира просто на една неудачна проповедническа реплика, а на цял тип богословски речник, който, макар и мотивиран от ревност към Христос, рискува да подмени православната антропология с език на фактическо обезценяване на човека.
Проблемът с фразата „няма никакво значение“
В класическото православно учение човешката личност има онтологична ценност по силата на това, че е сътворена „по образ Божи“ – преди всяка лична вяра, покаяние или кръщение. Образът не се унищожава от греха; той може да бъде потъмнен, изкривен, но остава, и именно поради това остава възможността за покаяние и обожение.
В този контекст твърдението, че човекът „без Христос няма никакво значение“, ако бъде взето в строгия му смисъл, влиза в напрежение с основни антропологични предпоставки на Православието. То прехвърля езика на спасението („без Христос няма спасение“) в езика на самата човешка значимост („няма значение“), като по този начин замъглява разграничението между: онтологичната ценност на човека като образ Божи; есхатологичния изход на човека, който в православната перспектива е неотделим от Христос и Църквата.
Архимандрит Никанор подчертава именно това напрежение, когато припомня текста на св. ап. Павел, според когото „неповярвалият мъж бива осветен чрез вярващата жена, и неповярвалата жена бива осветена чрез вярващия мъж“ (1 Кор. 7:14). В този пасаж неверният съпруг – по строгия критерий „без Христос“ – не е „без значение“, а напротив, мислен е като реален адресат на освещаващо действие, протичащо чрез общението с вярващия. Това предполага не нулева, а именно „осветима“ значимост.
Между ревност и деформация: силната интуиция на Никанор
На този фон става ясно, че реакцията на архимандрита не е просто „емоционална“. Той улавя богословския риск: да превърнем Христос от Спасител на всеки човек в критерий за „стойност“ на човека. В патристичната традиция фундаменталната формула е отрицателна по отношение на спасението – „без Христос няма спасение, без Църквата няма спасение“ – но тя не се пренася върху онтологичната значимост на човешката личност.
В този смисъл Никанор защитава две неща едновременно: абсолютната необходимост на Христос за спасението – т.е. сърцевината на християнската сотириология; абсолютната ценност на всеки човек – включително неверния, отхвърлящия, гонителя – като носител на образ Божи и реален адресат на Божията любов.
Неговата критика е насочена срещу богословски език, който преминава от: „без Христос човекът е изгубен“ към „без Христос човекът няма значение“.
Това не е просто стилистична разлика. Първото утвърждава трагедията на човека без Христос; второто поставя под въпрос самата му ценност.
Теологичният център: Христос като Логос и човешката значимост
Ако Христос е Логосът, „чрез Когото всичко стана“, както свидетелства Прологът на Евангелието по Йоан, то всяко човешко същество е в някакъв смисъл свързано с Него още в акта на сътворението. Сътвореността по образ Логоса предхожда историческото приемане или отхвърляне на благодатта.
В този светоглед човекът „без Христос“ не означава човек, изключен от вниманието на Бога, а човек, който – поради своята свобода и греховност – не участва съзнателно в спасителното общение с Христос и Църквата. Той е трагичен, но не е „без значение“.
Езикът от типа „няма никакво значение“ лесно се превръща в антропологичен цинизъм: „врагът“, „атеистът“, „заблуденият“ могат да бъдат мислени като хора, за които не си струва да се носи отговорност, върху които могат да се проектират колективни страхове и омрази. Оттук до оправдаване на жестокост – словесна или практическа – има само една крачка. Православната традиция обаче стои на обратния полюс: тя вижда в най-отдалечения човек не „излишен“, а трагично изгубен брат.
Покаянието като богословски жест
Архимандрит Никанор не се ограничава с теоретична критика, а посочва и екзистенциален критерий: готовността да признаеш словесна грешка и да поискаш прошка. Примерът, който дава със собственото си публично извинение към патриарх Даниил, има не само морален, но и богословски смисъл: в православния етос истината за Бога и човека се свидетелства не само с формули, а с движение на сърцето – покаянието.
Така критиката му към културата на „никога не греша“ не е странична, а се връща към същината на проблема: богословският език, който обезценява човека, обикновено върви ръка за ръка с духовно самодоволство. Там, където другият „няма значение“, покаянието става излишно.
Към по-пълна формула: съчетаване на абсолютността на Христос и абсолютната ценност на човека
От богословска гледна точка спорът може да бъде продуктивен, ако доведе до по-прецизна формулировка, която да пази и двете страни на православната истина. Една такава формула би могла да гласи: „Без Христос няма спасение, но няма и човек, който да е без значение за Христос.“
Първата част пази сотириологичния максимум: православната вяра не познава спасение извън Христос и Неговата Църква. Втората част пази антропологичния максимум: за Христос няма „излишни“ хора; Неговото въплъщение, кръст и възкресение са за „живота на света“, а не за ограничен кръг „значими“.
Така напрежението „вяра – ценност“ не се решава за сметка на едната, а се разгръща в пълнотата на православния парадокс: Христос е едновременно мерило за истината и гарант за безусловната значимост на всеки човек.
Перспектива за църковния разговор
В този смисъл позицията на архимандрит Никанор – отвъд публицистичните изостряния – може да бъде прочетена като важен коректив към начина, по който православният език описва „другия“. Тя напомня, че ревността за Христос не оправдава антропологични формулировки, които противоречат на най-дълбоките интуиции на Преданието относно човека.
Ако този спор остане на равнището на лични нападки и социалномрежови полемики, той ще произведе още разделение. Ако обаче бъде приет като повод за ревизия на собствения ни език – за връщане към отците и към Светото Писание с въпроса как говорим за „човека без Христос“ – тогава реакцията на Никанор може да се окаже начало на по-зрял църковен разговор за това как да съчетаем истината и любовта в самите думи, с които проповядваме.
Източник: Блогът на Лалю Метев
