Празникът „Рождество на Пресвета Богородица“ е важен за нашата енория. Винаги след тържествената св. литургия си правим разбор и планираме бъдещото празнуване. В подготовката му участва цялата енория. Тази година, седмица преди храмовия празник, на службата за „Полагане на честния пояс на Пресвета Богородица“ и Св. блаж. князе Петър и Феврония – също много значимо за нашите енориаши празненство, в нашия храм дойде да служи викарийният епископ дядо Матей. Подготовката за този ден течеше, всички дни бяха напрегнати, изпълнени с тревоги, напрегнатата работа не ми позволяваше да се отпуснат. В навечерието на храмовия празник се почувствах зле, появиха се силни болки. С голяма мъка отслужих празничната света литургия. С Божията помощ всичко се получи добре, след литургията имаше лития, всички много се радваха.
Едва след като се прибрах вкъщи осъзнах, че се чувствам много зле и отидох в местната болница. Ултразвукът показа уролитиаза. Тестът за коронавирус беше отрицателен, но рентгеновата снимка показа двустранна пневмония и 15% засегнати бели дробове. Препоръчаха ми да отида в болницата, но не исках, и ако не беше камъкът, който трябваше да се отстрани, нямаше да отида. Много хора правят тази грешка. Те не бързат да бъдат хоспитализирани, но COVID-19 бързо се разпространява в белите дробове и тогава лечението става доста трудно.
Искам да разкажа за моето заболяване, за да предупредя тези, които не го приемат сериозно, какво да очакват, а тези, които се разболяват – как да се държат по време на болестта. Моят опит е полезен за всички, защото беше утежнен от съпътстващи заболявания.
В болницата ме настаниха в „червеното“, или „мръсното“ (както го наричат) отделение, където всички лекари ходеха в скафандри и само по надписите с фулмастер по гащеризона можеше да се разбере кой е лекарят и коя е медицинската сестра.
Най-напред ме закараха в операционната и отстраниха камъка. Наложи се да бъде разбит. Сложиха ми обща упойка. Това доведе до отслабване на организма, а ковидът в белите дробове се разпространи още повече и два дни по-късно вдигнах висока температура. Компютърната томограма показа вече 60% увреждане на белите дробове. В отделението ми сложиха кислородни тръбички и ми казаха да легна по корем. Тук започнах да разбирам християнското разбиране за болестта – необходимо е да проявиш послушание към лекарите. Както някои преминават през трудни житейски ситуации чрез послушание към свещеника, така и по време на болест трябва да се примирите, да бъдете търпеливи, защото лекарите започват да се борят за живота ви.
Предписаното лечение не помогна. Затова бях поставен в прозрачен саркофаг и ме откараха в реанимацията. Там лечението стана по-интензивно, свързаха ме с десетки жици, на всеки половин час маншетът на ръката ми измерваше кръвното налягане. Всичко това направи сънят почти невъзможен. Освен това интензивното отделение денонощно беше ярко осветено, а утрото тук започва в 4 часа. Идват и започват да правят изследвания, кардиограми, да мерят кръвното налягане, да слагат капкомери, инжекции, да дават хапчета. Когато лекарите пристигнат на визитация около 10-11 часа предиобед, вече имат в ръцете си пълната клинична картина на пациента. В съответствие с това те правят нови предписания и след като си заминат, започват процедури, системи, инжекции и т.н.
След три дни състоянието ми се влоши. Увреждането на белите дробове вече достигна 70%. Вместо кислородни тръбички ми сложиха кислородна маска. Лекарят каза, че ако маската не помогне, тогава следващата стъпка е интубацията. Но след интубация и у нас, и в чужбина, оцеляват едва 20% от пациентите. Ако бих спрял да се боря, щях да имам много малък шанс за оздравяване. В този момент започнах да разбирам, че трябва да се включа в борбата за живота си. Че трябва да се моля, че имам нужда от повече смирение и още повече търпение.
С кислородната маска няма как да се говори, трябва да се обясняваш с ръце или с бележки. Имаш усещане за някаква нереалност. Опитах се да се моля, но умът ми беше замъглен. В съзнанието ми започнаха да изскачат откъси от новини и разговори, прочетени или чути, които преди това са лежали в „мазетата“ на съзнанието ми, а сега изведнъж се показаха на повърхността. Изплуваха мисли, които нямаха нищо общо с моето състояние или спасение. Това много затрудняваше молитвата. Осъзнах колко ненужна информация и суетни грижи е имало в живота ми, колко голямо значение съм придавал на неща, които са били напълно ненужни за спасението! И сега всичко това работеше срещу мен. Усетих присъствието на тъмната сила и суровия, неземен студ, идващ от нея, въпреки, че в интензивното отделение беше горещо. Тази сила се бореше срещу мен, не ми позволяваше да се концентрирам върху молитвата, объркваше мислите ми и се опитваше да ме сплаши, да ми отнеме волята за борба за живот. Тази сила наистина присъстваше и искаше смъртта ми. И беше необходимо да призовавам с цялата си вяра Бога и да се напрегна с всички сили, за да се й противопоставя, да прогоня мрачните мисли. Чувствах се като в ада. Не исках да ям и не ядох нищо три дни. Когато ми носеха храна и сваляха маската, използвах времето, за да се надишам с въздух.
Маската изигра особена роля в моето изцеление. Тя сковава човека, не му позволява да говори и с това го откъсва от околния свят. Лекарите и сестрите са заети около вас, пациентите стенат, всичко е в движение, но вие се оказвате извън всичко това, защото не можете да изразите отношението си към външния свят и да се проявите в него. И тук идва моментът на вътрешната тишина. Имах чувството, че никога не съм говорил толкова малко, колкото в интензивното отделение. И в тази вътрешна тишина започнаха да идват правилните мисли, оказа се много лесно да се моля в нея, особено с Иисусовата молитва. Комбинацията от смирение и воля ми даде сила за живот. Почувствах как дишането ми стана ритмично и се съчета с Иисусовата молитва.
Сестрите ми казаха, че в същото отделение е лежал протойерей Владимир Бушуев, който преди 40 години ми даде препоръка за прием в Московската духовна семинария. Починал е на 9 май.
С мен в отделението беше и протойерей Вадим Елисеев, клирик на Московската областна епархия. Беше в безсъзнание, в кома, и на 1 ноември се упокои в Господа.
В стаята ни имаше още един мъж, не беше възрастен. По някое време той не издържа, свали маската и всички жици и каза: „Повече не мога да издържам“! Отказа се да се бори. Какво стана по-нататък с него не знам, отведоха го някъде.
С времето душата трябва да придобие умения за молитва и смирение, а преди смирението е нужна добродетелта на търпението. На етапа на търпението този човек не издържа, рухна.
Вярващият има опора – вярата в Божието провидение и във вечния живот. Древният монах-аскет авва Форст е казал: „Ако Бог иска да живея, значи Той знае как да го нареди. И ако не Му е угодно, тогава защо да живея?“ Бог благославя продължаването на живота. Животът и смъртта зависят само от Него. Човек трябва да се предаде с търпение и смирение на Божията воля.
Усетих упование в тези мисли и осъзнах, че в духовен план това е повратна точка в моето заболяване. В деня на моя небесен покровител свети Сергий (8 октомври) ми донесоха св. Причастие в реанимацията. Беше невероятно събитие. В нашето отделение работеше медицинската сестра Галина, православна християнка.
Свещеник Йоан Острожски, който обгрижваше тази болница, ми даде бутилка светена вода и торба с три пликчета с надпис „Св. Причастие“, „Антидор“ и „Просфора“. Прочетох си молитвите преди причастие и се причастих. След това заспах. На следващия ден се почувствах по-добре. Температурата започна да сmада и аз започнах да се възстановявам. Настъпи прелом и във физическото ми състояние. Главният лекар на нашето ковид-кардиологично отделение по интензивно лечение Мария Александровна ме поздрави на 8 октомври за именния ден и каза, че вижда подобрение в състоянието ми. По-късно през деня ме заведоха на изследване, което показа намаляване на засегнатите участъци на белите дробове – 59% вместо 70%. Светото Причастие и усилията на лекарите спряха развитието на болестта. След това се причастих още три пъти.
Разбира се, и молитвите на много хора ми помогнаха. Знаех, че мнозина се молят за мен.
И в Елеонския манастир в Йерусалим, и по ,радио „Радонеж“ предадоха да се молят за мен, молеха се във викариатството, а също и в нашата църква. На мобилния пристигаха много съобщения, прочетох думи на подкрепа и те ме укрепиха духовно.
Усетих, че Господ ме върна към живота чрез молитвите на много хора и защото не се предадох, а Му се доверих. Усетих силата и красотата на християнството, св. Богородица, св. Сергий.
Реанимацията се превърна в моя енория. Разговарях със служителите. Исках да усетят, че с тях в отделението има свещеник.
Лекарите извършват подвиг. По време на цялата смяна те са в гащеризони-скафандри, не могат да ги свалят, и затова работят с памперси. Когато в края на работния си ден свалят защитното си облекло, бързат да се надишат с пресен въздух. Когато ме преместиха в обикновеното отделение, първата ми работа беше да отворя прозореца и да подишам чист въздух. Почувствах полъха на Живота. В това време мобилния иззвъня. Обади се синът ми Павел, съпругата му Олга, която е лекар, и ме помоли да я благословя да работи в болница с ковид-отделение. Тя вече беше работила с болни от COVID-19 по време на първата вълна в болницата в Химки и сега отново беше поканена. Аз я благослових. Спасяването на хората е свещена кауза. Също така благослових олтарника на нашата църква, психолога Алексей Бердичевски, да работи като психолог в Клиничния медицински център за COVID-19 на Московския държавен медицински университет. Много пациенти и лекари се нуждаят от психологическа помощ, тъй като атмосферата в ковид-центровете е напрегната. Всеки, който е бил там, вече никога няма да счита това заболяване за незначително.
Дарът на живота е ценност, която всички сме призвани да съхраняваме. Нека милостивият Бог да ви благослови! Грижете се за себе си и за своите близки!
––-
Превод: архим. Никанор, игумен на Църногорската св. обител
Източник: Проект „Съборност“