Меню Затваряне

Дарът на живота

свещ. Михаил Трифонов

Свещ. Михаил Трифонов

Бог ни е дал много дарове, едни от които са човешкият живот и свободата. Дарове, с които се раждаме, живеем и ставаме съпричастни на Божията воля за нас.

Като дете си задавах следния въпрос: защо Бог не ме е питал дали искам да се родя и да живея? Нали човекът е свободен да избира, това ли е тогава свободата? По-късно разбрах значението на думата дар – това е нещо, което идва при нас неочаквано, изненадващо и с радост, която да го съпътства. Тази радост аз открих във вярата в Христос и оттогава всеки ден съм благодарен за този скъпоценен дар на живота. Дар, който трябва да се пази и живее с разум и сърце, защото е единствен, неповторим и е възможност за човека да стане подобен на Бога.

За този дар се сещам все по-често през изминалата година, когато имахме много поводи за тъга и болка по изгубен човешки живот. Отидоха си от нас приятели – християни, свещеници, монаси. И продължават да си отиват от този свят. Като свещеник скърбя не само за тези загуби, но и за безсмисленото отхвърляне на Божия дар на живота, за обезличаването на неговата ценност в човешките очи. Оказа се, че трябвало всеки „сам да преценява“ дали иска или не иска този скъпоценен дар. И да мисли, че ако не го иска, има свободата да се откаже от него с лека ръка, сякаш животът и смъртта са във властта на човека.

Хората не са се променили много през вековете. „Човешкото“ в тях винаги е едно и също – ние все така се увличаме от страстите си, бързо приемаме лъжата за истина, лекомислието ни е по-присъщо, отколкото задълбоченото разсъждение, но с тази разлика, че ако в миналото на умния и учен човек, който се е трудил над знанията си се е гледало с добро око и с уважение, днес невежеството е на почит. Лесното, бързото, незадълбоченото разбиране за живота, за неговия смисъл и значение преобладава в сегашния век. Днес хората събарят старите идоли, но не за да проправят път към Бога, а за да си направят нови, още по-големи идоли. И ако старите идоли впечатляваха сетивата на човека, днешните омотават и пленяват не само очите и слуха му – те пленяват разума, волята и сърцето му. И дори той да усеща смътно, че греши, че може да не е прав, че умът му може логически да го е излъгал, идолът така е обхванал сърцето и волята му, че той не може да се отскубне от него.

Затова много често хората уж четат вкъщи Свещ. Писание, слушат апостолските послания и Евангелието в храма, но не могат да ги чуят. Те достигат до ума на човека, но не могат да докоснат плененото сърце. То вече е в паяжината на идолопоклонството, на увереността в „собствената правда“, на пълната непогрешимост и правота. И думите: „Синко, дай ми сърцето си, и очите ти да гледат моите пътища“ (Притчи 23:26), кънтят в храма, но остават нечути и неразбрани.  

През изминалата година често ставаше дума за смисъла на човешкия живот, за неговата ценност, за човешкото здраве и болест, както и за свободата на личния избор. Толкова хора изгубихме, че не може никой от нас да не се е замислял защо ни се случва всичко това.

И аз си задавам този въпрос. И си отговарям по един и същи начин: защото човекът забрави Бога, а християнинът забрави смисъла на своята вяра. Много християни никога не са откривали този смисъл, те никога не са се замисляли над това защо са в Църквата, какво означава да си християнин, какъв трябва да е християнският живот. И ето, пак стигаме до живота – ценност, дар, който мнозина наричаха през изминалата година просто „животец“. И досега чувам думи като: „Толкова ли те е страх за твоя животец?“

Като вярващ човек, аз не мога да нарека такъв велик Божи дар „животец“. Никога не ми е идвало наум да потъпча това най-скъпоценно съкровище, защото съм отговорен към него. Не съм и помислял обаче, че християни ще се отнасят така безотговорно към възможността, която Бог им дава – да станат безсмъртни, да имат вечен живот, да бъдат част от Него. А как християни се решили да се разпореждат с живота си така лекомислено и сами да „преценяват“ дали да го изгубят или запазят, когато би трябвало да знаят, че както животът, така и смъртта не са в наша власт? На нас ни е дадена власт само върху отговорността за това как е преминал животът и как сме се подготвили за смъртния ден и вечния живот. И не бива хора, които наричат себе си християни, да гледат лекомислено на този толкова жизненоважен въпрос.

Как започва евангелието от Матей, което четем на литургията в Неделя преди Рождество Христово?

„Книга за живота на Иисуса Христа, Син Давидов, Син Авраамов. Авраам роди Исаака; Исаак роди Иакова; Иаков роди Иуда и братята му; Иуда роди Фареса и Зара от Тамар; Фарес роди Есрома; Есром роди Арама…И тъй, всички родове от Авраама до Давида са четиринайсет рода; и от Давида до Вавилонското преселение – четиринайсет рода; и от Вавилонското преселение до Христа – четиринайсет рода.“ (Мат. 1:1-3, 17).

Толкова важен и ценен е човешкият живот, че в навечерието на Рождението на Христос, Който е Самият Живот, евангелистите ни го припомнят, заедно с живота на всички, родени преди Него от този род.

А в Неделя на св. Праотци ние, свещениците, прочитаме на литургията един друг откъс от Евангелието:

„Един човек приготви голяма вечеря и покани мнозина; и в часа за вечеря изпрати слугата си да каже на поканените: дойдете, понеже всичко е вече готово. И почнаха всички като сговорени да се извиняват. Първият му рече: купих си нива и ще трябва да отида да я видя; моля те, извини ме. Другият рече: купих си пет рала волове и отивам да ги опитам; моля те, извини ме. Третият рече: ожених се, и затова не мога да дойда. И като се върна, слугата обади това на господаря си. Тогава стопанинът на къщата се разсърди и рече на слугата си: излез по-скоро по стъгдите и улиците на града и доведи тук бедните, маломощните, хромите и слепите. И рече слугата: господарю, извършено е, както заповяда, и още място има. И рече господарят на слугата: излез по друмища и плетища, и, колкото намериш, накарай ги да влязат, за да се напълни къщата ми.
Защото, казвам ви: никой от поканените няма да вкуси от вечерята ми. Понеже мнозина са звани, а малцина – избрани“
(Лук. 14:16-24).

Християните започнаха да мислят, че спасението им е „гарантирано“, ако изповядват определени „ценности“. И под този знак започнаха да преминават дните ни в Църквата. Но никому нищо не е „гарантирано“, освен едно – че накрая всички ще се изправим пред нашия Вседържител. Въпросът е … как! Защото Бог ни е призовал в Своята Църква, за да се отзовем на поканата Му и да седнем на Неговата Трапеза. Всичко друго, което е по-важно от тази Господня покана може да ни остави в кръга на „мнозината звáни“.

Човечеството е преживявало големи изпитания, такива има и сега, и пак ще има. Християнинът е най-разумният човек, но като такъв, той се спасява не само чрез ума, но и чрез вярата на сърцето си. Същата тази вяра в Родения Христос, Който е Сила в нашите слабости и Крепост на нашето спасение. Започваме нов период от живота си, Нова година, ново време. Ако навеждаме главите си само към земните неща, никога няма да станем съпричастни на Него. Умовете ни трябва по-често да бъдат насочени нагоре – Към Бога, сърцата ни навътре – към себе си, а погледите ни надолу, към ближните.

Човешкият живот освен дар е и възможност. И всяка една следваща година ни приближава все повече към Бога и към ново начало за нас: „Времето се изпълни, и наближи царството Божие; покайте се и вярвайте в Евангелието“(Марк 1:15). Освен здраве, разум и дълголетие, през Новата година да си пожелаем по-често да четем Евангелието, за да преоткриваме Слънцето на правдата и Източникът на живота. Цялата мъдрост на този свят и цялата вяра на нашето спасение е в Него – Изтока свише.

Честита и благословена Нова 2022 година!

Posted in Вяра и Дело, Пандемия и духовен живот, Съвременност