Да напуснеш или да не напуснеш църквата си

„А и трябва да има помежду ви ереси/разногласия, за да изпъкнат достойните/одобрени/изпитани между вас“ (1 Кор 11:19).

В това „смутно време“ на Православната църква, много православни християни, особено тези в Московската патриаршия, обмислят или да променят „юрисдикциите“, или да си вземат „тайм аут“ от цялата църква. Намирам цитирания по-горе пасаж за полезен в този контекст, защото ми напомня, че нашето тежко състояние на църковните дела не е нищо ново, нито дори необичайно, а е присъщо на историческата реалност на „църквата“ или „еклесията“ (от гръцкия глагол еккалео, което означава „призовавам“, така че като Църква ние сме тези, „призованите“ от Бога и отговаряме на този призив, според различните си призвания). Днес ние сме „призовани“ или предизвикани по специален начин, да преоткрием какво всъщност е „църквата“ и кои наистина сме ние като Църква. Сега е „апокалиптично“ време за нашата Църква, в буквалния смисъл на думата „апокалиптично“, което означава „откровение“. Това, което ни се разкрива преди всичко, е какво е „църквата” и какво не е. Второ, „ние” се разкриваме или „изявяваме”, както казва светият апостол, доколко сме надеждни като Църква или като нейни членове.

Исторически предпоставки

В продължение на много векове ние в православната(ите) църква(и) все повече „епископизирахме“ нашата визия за Църквата, свеждайки я до нещо, което е дефинирано от делата, думите и географските/каноничните територии на епископите. В същото време ние, както миряните, така и „низшите” духовници, до голяма степен останахме само един вид аудитория на всички тези епископски действия, сякаш не сме еднакво отговорни за носенето на кръста на църковното битие или като Църква. Написах докторската си дисертация по този въпрос, за постепенното „епископизиране“ на Православната църква в късния и след византийски период, което се проявява в развитието на византийската йерархическа литургия и оттам – в гръцката, киевската и московската литургична традиция.

Тоест, това е проблем, с който се боря от години. Сега, в нашето смутно време мисля, че проблемът с една „епископска“ визия за Църквата се разкрива по най-трагичен начин. Тя се срива като къща от карти, докато бързаме или да променим „юрисдикцията“, в която епископът(ите) се държат по-добре от нашия; или ние седим в тази буря и мълчим – или вкъщи, или (ако все още ходим на църква) в рамките на нашата енория. Аз не критикувам нито една от тези краткосрочни стратегии за оцеляване в Православната църква днес, но между другото, за нашето дългосрочно оцеляване като църква, мисля, че трябва да преосмислим нашето разбиране за това какво „църквата“ е, така че ние като църква да можем да растем, вместо да се смаляваме. Мисля, че ще се смаляваме, ако не успеем да отговорим на предизвикателството или кризата по продуктивен начин. И мисля, че „продуктивният начин“ да отговорим е да задълбочим разбирането си за „църквата“ и нашето достойнство в нея, вместо да се отхвърляме от тази роля.

Тайната/тайнството на „църквата“

Какво е „църква“? В Свещеното Писание тя често се сравнява с брак или с брачен/сватбен празник (Ефес. 5:25 сл., Мат. 25:1 и др.). Тайната/Тайнството на Църквата и тайната/тайнството Брак (наречено „Венчание” в православната традиция) са и двете тайнства на единството; на сложно и често трудно единство. Нека помислим за това. Когато сме кръстени в Църквата (като се потопим в смъртта и погребението на Христос и след това се издигнем от кръщелните води за нов живот в Него) или сме „венчани“ (като мъченици!) в брак, ние сме били „пожертвани“ или „осветени“ (защото „sacri-fice“ или „жертвоприношение“ идва от латинските думи sacer + facere и означава „освещение“). Позволяваме си доброволно да умрем за нашето „аз“ по определен начин и в двете тайни/тайнства, за да се присъединим към определено, по-голямо от нас, Единство. Това ни прави свети, това „жертвено“ единство. Под „свят“ имам предвид онзи тайнствен аспект „святост“ на нашия Триединен Бог, Който е източникът на „светостта“, като „Един (Който е) Свят“. Защото Той „е“ в общение в Светата Троица, а не е Самоизолиран или Сам в Своето вечно и неизменно съществуване.

Историята на тайната на „църквата“

Но нашето съществуване не е вечно или неизменно в „този свят“. Ние преживяваме времето и промяната така, че нашето общение и общности, както и нашите брачни връзки понякога се разпадат, със или без нашата собствена вина за това развитие. При брак Православната църква, за разлика от Римокатолическата църква, е допускала развод в определени случаи, а не само в случай на прелюбодеяние. Въпреки Мат. 5:31-32, където Иисус казва: „Казано бе също: „ако някой напусне жена си, нека й даде разводно писмо“. Аз пък ви казвам: който напусне жена си, не поради прелюбодеяние, той я прави да прелюбодейства; и който се ожени за напусната, той прелюбодейства“. Ето един пример за нефундаменталистки подход на Православната църква към Писанието и осъзнаване на историческата реалност като реалността на нашата човешка съкрушеност и неспособността ни, в някои случаи, да продължим прекъснатите си взаимоотношения, когато нашата сломеност не може да понесе разбитостта на другия. Не е необходимо да продължаваме, да речем, в насилническа връзка/брак. Ще спомена, между другото и това, че отвореността на Православната църква към „този свят” се изразява и в нейното разрешение за женено свещенство. Нашата църква позволява нейните ръкоположени мъже да бъдат „женени” не само за Църквата, но и за неръкоположени жени. Това е нещо изключително, ако се замислите. Но не мога да изследвам това по-нататък тук.

Това, което искам да проуча, е как разрешението на Православната църква за развод в някои случаи е свързано с „развода“ на православен християнин от неговата/нейната църковна енория, както например в наши дни, когато решим да сменим „юрисдикциите“. Искам да отбележа, че в православната традиция се има предвид и това, защото тайнството/тайната на Църквата „работи” като тайнството Брак. Но: “разводът” (от нечия църковна общност) не може да бъде направен с лека ръка, точно както разводът не може да бъде направен с лека ръка, защото, както знаем, често е опустошителен за всички замесени. „Да се задържим“ и да дадем жертвен принос за изцеление на връзката е нещо, за което като Църква бихме могли по-добре да допринесем. Но нашата църква не е добра в служенето нито на разбитите бракове, нито на разведените — това също е отделна тема, за която не мога да пиша тук.

Заключение

В заключение, позволете ми да кажа няколко думи в подкрепа на „задържането“ в рамките на собствената църковна общност в това смутно време. Аз, например, не отивам никъде от моята „юрисдикция“, която случайно е Руската православна църква извън Русия, известна още като РПЗЦ (Руската православна задгранична църква). Защо не съм напуснала, дори когато споменаваме патриарх Кирил, а много от нашите духовници симпатизират на путинизма? Защото обичам Църквата си. Това е най-добрият ми отговор. Или както казвам шеговито – не можете да сложите „граница“ на Руската православна църква „зад граница“, точно както не можете да лишите Руската православна църква зад граница от „границата“¹.

Чувствам се доста опустошена от цялата ситуация и се чувствам предадена от пълния провал на някои от моите „отци“ да разберат истината за тази ужасна война в Украйна. Не бях в състояние да публикувам обичайните си разсъждения за Писанието в социалните медии, нито съм актуализирала нашия уебсайт coffeewithsistervassa.com от началото на войната. Нямах думи, честно казано, и вместо това се фокусирах върху това да помогна на семейство украински бежанци тук във Виена, което беше голяма благословия за мен; тази възможност помогна по някакъв начин на ситуацията и ме излекува.

И докато вървя напред, виждам моето по-трудно призвание като свидетелство за истината сега в моята любима църква, колкото и незначително да е това свидетелство, колкото и неудобно да е за мен, и дали има значение за някого.

Бих могла просто да си тръгна, но не мисля, че в моя случай разтрогването на „брака“ ми с тази църква е оправдано. Мисля, че Бог ме призовава към любов и към истинско свидетелство на истината в моето църковно семейство и там ще остана.

Приемам и обещанието на свети апостол Павел, цитирано в началото на тази публикация, че мога да стана един от „изпитаните“ или на гръцки dokimoi, ако стоя в истината в това време на разделения.

Благодаря на тези от вас, които прочетоха това до края. „Нека се обичаме един друг, за да изповядваме единодушно Отец, Син и Свети Дух!“

————

Превод: Ренета Трифонова

Източник: Public Orthodoxy

1
Това е игра на думи: „Аnd as I’ve said jokingly, you can’t take the “broad” out of the Russian Orthodox Church A-broad, just like you can’t take the Russian Orthodox Church Abroad out of the “broad“ (бел. прев.).”