Християнство.бг
Мирослава и Николай Димитрови
В следващите редове искаме да разкажем за нашия път към православието – път, който започна не в родна България, а там, където най-малко очаквахме: в сърцето на протестантска Америка.
Как започна всичко
Заминахме за САЩ в края на 2014 г. По онова време животът ни в България беше подреден и стабилен. Имахме професионална реализация и голямо семейство: четири деца и пето на път.
Аз бях активно ангажирана с протестантска общност, докато съпругът ми дълго време беше по-скоро скептичен към вярата. Малко преди заминаването ни той прие православно кръщение на пръв поглед формално, но с неочаквани духовни последици. Постепенно у него се пробуди истински интерес към Свещеното Писание, към духовния живот и към въпросите на вярата.
Когато получи възможност за докторантура в САЩ, приехме това като Божие водителство. И наистина се оказа така, макар че тогава не можехме да предположим, че този път ще ни доведе именно до православието.
Пристигане в Америка
След пристигането в САЩ се установихме се в Старквил, Мисисипи – университетско градче в сърцето на така наречения „Bible Belt“ (Библейски пояс). Това е регион, където протестантството не е просто религиозна принадлежност, а културна и социална основа.
Обществото, сред което попаднахме – предимно южни баптисти и методисти, беше изградено върху силна трудова етика, морал, библейски принципи, активен църковен живот и взаимопомощ. Първоначално това ни впечатли силно, но постепенно започнахме да усещаме липса на доктринална дълбочина и застой в духовното ни развитие.
Срещата с православието
След две години живот в Америка нашите духовни търсения не само не бяха приключили, но сякаш се бяха изострили. Макар да живеехме в общество, пропито от религиозност, постепенно усещахме все по-дълбока вътрешна празнота. Всичко изглеждаше подредено, разумно и добре организирано, но не намирахме онази мистична пълнота, за която душата ни започна да жадува.
Именно тогава една наша американска позната „случайно“ спомена, че посещава православна църква в град Тупело, на около 150 километра от нас. Това ни озадачи. Какво би накарало една американка, живееща сред десетки протестантски църкви, да пътува толкова далеч всяка неделя, за да присъства на православна литургия?
За нас самите въпросът беше още по-странен. Макар да бяхме родени в православна България, никога не бяхме преживявали истински православно богослужение. Православният храм за нас беше по-скоро културен фон, място за палене на свещи „за здраве“, а не жива духовна реалност.
Един ден, по време на семейно пътуване, решихме спонтанно да се отбием в споменатата от нея църква „Св. ап. Павел“ в гр. Тупело. Нямахме конкретни очаквания, но още с прекрачването на прага усетихме, че попадаме в свят, напълно различен от всичко познато. За човек, идващ от протестантска среда, това беше истински шок. Обстановката, миризмата на тамян, свещите, иконите, древната литургия – всичко това създаваше нещо, което нямаше нужда да бъде разбирано с ума, а да бъде преживяно с цялото същество.
Трудно бихме могли да обясним рационално какво точно ни убеди, че православието е това, което сме търсили. Много от нещата не разбирахме. И все пак, парадоксално, именно там всичко започна да придобива смисъл. Имахме чувството, че сме открили изгубено съкровище.
Подходихме към православието като деца: с жажда, удивление и желание да учим. Четяхме, питахме, посещавахме служби, изучавахме светоотеческата традиция, историята на Църквата, литургията, тайнствата. Пред нас се разкри цяла вселена от апостолска приемственост, монашеска традиция, древно богословие, светоотеческа мъдрост, литургичен живот, духовна дисциплина и дълбочина. За нас това не беше просто „нова църква“. Ние бяхме убедени, че сме открили Истинската Църква.
Православието в Америка
В контекста на основните религиозни течения в САЩ православието остава сравнително непознато и често изглежда екзотично. Но за онези, които са стигнали до него, то се превръща във врата към друга реалност: свят на благоговение, древност и мистична красота.
Макар православните християни да са малка част от религиозната карта на САЩ, около или под 1% от населението, през последните десетилетия се наблюдава нарастващ интерес към православието, особено сред така наречените converts – „обръщенци“. Това са християни от протестантски, католически и други общности, които достигат до православието в търсене на древната Църква, запазила апостолската традиция, приемственост и ръкоположение.
Православието стъпва на американска земя сравнително късно, в края на XVIII век, чрез руски монаси мисионери в Аляска. Първоначално то се разпространява сред местното население там, а по-късно, с имигрантските вълни, достига и континенталната част на САЩ. През XX век се оформят различни православни юрисдикции – гръцка, антиохийска, сръбска, руска, българска, румънска и други. През 1970 г. бившата руска митрополия в САЩ получава автокефалия1 и приема името Orthodox Church in America/ Православна църква в Америка, но етническите диаспори продъжлават да съществуват и до днес, като отразяват както история на православната имиграция, така и постепенното превръщане на православието в жива духовна алтернатива за самите американци.
Нашата енория беше част от Антиохийската архиепископия, една от най-отворените към американските обръщенци православни юрисдикции. Отличителното за нея е богослужение на съвременен английски, силното участие на миряните както в администрацията, така и в литургийния живот, богатото детско и младежко служение и силното чувство за общност. Особено важен момент в нейната история е присъединяването през 1987 г. на хиляди бивши евангелски християни, едно от най-големите масови обръщания към православието в съвременна Америка.
Вероятно една от причините за интереса към православието в Америка е алтернативата, която то предлага на масовото протестантско или католическо християнство. Американците, които достигат до православието, често правят това с убеждението, че са намерили „първата, истинна апостолска Църква“. Те внимателно изучават нейната история, богословие, каноничен ред и духовна традиция. Американското православие, такова, каквото го видяхме ние, беше до голяма степен освободено от суеверия и външна обредност, но същевременно ревностно пазеше древната традиция: богослужението, постите, празниците и църковния ритъм.
Интересен е и начинът, по който православните църкви в САЩ се основават и функционират. Голяма роля има църковното настоятелство, съставено от отдадени миряни, които подпомагат енорията със средства, труд и време. На практика всяка енория се самоиздържа. По решение на настоятелството се наема, купува или строи сграда, извършват се ремонти и благоукрасяване на храма. Настоятелството участва и в избора на свещеник, като поема грижа за неговата издръжка и нуждите на семейството му. То отговаря за финансовите, организационните и административните въпроси на енорията, докато ролята на епископа остава преди всичко духовна и пастирска. На практика самите енориаши поддържат храма и църковния живот, което създава силно чувство за отговорност, общност и принадлежност.
Животът ни като православни в Америка
Църквата в Тупело бързо се превърна в наш духовен дом. Там намерихме истинско семейство от братя и сестри във вярата. В тази общност кръстихме децата си и се свързахме с техните кръстници с духовна връзка, която поддържаме и до днес.
Като оглашени преминахме през подготовка за кръщението: посещавахме образователен курс, а по време на всяко богослужение църквата се молеше за нас. Самото кръщение на децата ни не беше общ енорийски празник, вплетен в неделната литургия.
Макар и неголяма, енорията беше жива и пъстра с хора от различен етнически произход, социален статус и възраст. Имаше много деца, които присъстваха активно на литургията и участваха в неделното обучение след нея. В богослужението участваха всички: ектениите и молитвите се изричаха от цялата църква, а кръстените миряни се причастяваха на всяка литургия. За оглашените и некръстените имаше специална обща молитва. Всички тайнства бяха част от живота на цялата общност, а не частни платени ритуали.
След богослужението идваше ред на така наречения potluck – обща трапеза, на която всеки носеше домашно ястие, салата, десерт или напитки. Разговорите продължаваха естествено: споделяха се истории, радости, трудности и молитвени нужди. Така църковният живот не приключваше с богослужението, а продължаваше в живо братско общение.
На входа на храма, редом с иконата на покровителя свети апостол Павел, стоеше и иконата на света Ксения Петербургска. Както ни обясниха, тя беше особено почитана като помощница в житейска несигурност, лишения и преходи. Мнозина в енорията, след обръщането си към православието, бяха преживели загуба на работа, отчуждение от близки или други изпитания, които бяха преодолели по молитвите на светицата. Това още повече беше укрепило вярата им.
Тези „обръщенци“ – хора, дошли най-често от протестантските общности в региона, бяха дълбоко търсещи християни. Те познаваха Библията, четяха светоотеческа литература и често бяха преминали дълъг духовен път, преди да стигнат до убеждението, че именно православието е древната и истинска Църква на Христос. Но това търсене имаше своята цена. Много от тях бяха станали странници в общностите, в които доскоро са били свои – нещо, което и ние впоследствие преживяхме след завръщането си в България.
Срещата със стареца Ефрем Аризонски
Кулминация на нашия духовен път в Америка беше посещението на манастира „Свети Антоний Велики“ в Аризона и срещата ни със стареца Ефрем Аризонски, един от най-значимите православни духовници на нашето време и ученик на Св. Йосиф Исихаст.
Предприехме това пътуване през август 2019г., малко след защитата на докторската степен на съпруга ми и преди окончателното ни завръщане в България. Сякаш целият ни път ни водеше именно натам към това необикновено място в пустинята Сонора.
Сред суровия пейзаж от камъни, пясък и кактуси пред нас се откри духовен оазис. Манастирът напомняше свещен град с главен храм, множество параклиси, каменни алеи, маслинови и цитрусови градини, фонтани и византийска архитектура.
Животът там следваше различен ритъм. Богослужението започваше през нощта и продължаваше до изгрев. През деня монаси и поклонници се включваха в послушания в кухнята, градините или около манастирските сгради. Дори най-обикновените действия се преживяваха като част от молитвата.
Най-силното преживяване обаче беше срещата със самия старец Ефрем. Вече възрастен и немощен, той посрещаше поклонниците пред храма. Казваше по няколко думи, често неразбираеми за нас, но това нямаше значение – самото му присъствие носеше дълбок мир и благоговение. Следобед раздаваше ябълки – жест, който остави силен отпечатък у нас като израз на духовна грижа и любов.
Останахме в манастира почти седмица. Това не беше просто посещение, а потапяне в друг свят. Когато си тръгвахме, имахме усещането, че това е последният голям подарък, който Бог ни даде в Америка. Сякаш целият ни път: заминаването, търсенето, православната енория в Тупело, кръщението на децата ни, всички въпроси и борби, ни беше довел именно до тази пустиня и до този оазис.
И там, в манастира „Свети Антоний“, разбрахме, че нашият американски път е завършил. Не защото всичко беше станало ясно, а защото бяхме получили отговор, който не се изразява с думи.
Завръщане в България
След пет години в Америка се завърнахме в България. Очаквахме, че след като сме открили православието, животът ни в православна страна ще бъде духовно по-лесен и естествен. Оказа се обаче, че завръщането е трудно и изпълнено с много вътрешни борби.
Дълго време безуспешно търсехме православна среда, подобна на тази, която познавахме в Америка. Вместо това често се сблъсквахме с отчужденост, формалност, липса на жива общност и с практики, в които трудно намирахме смисъл.
Особено болезнено за нас беше да приемем платените ритуали и ценоразписите на тайнствата, които понякога посрещат миряните още на входа на храма. Струваше ни се, че това измества връзката между свещеник и енориаши: между духовен отец и духовни чеда и я свежда до отношение между доставчик на религиозни услуги и потребители/клиенти.
Трудно ни беше и да приемем практиката на рядко пристъпване към светото Причастие, често придружена от множество страхове, правила и ограничения, в чиято духовна полза се съмняваме. След опита ни в Америка бяхме свикнали да виждаме редовното причастяване като естествен център на църковния живот.
Като родители на пет деца болезнено усетихме и липсата на добре развита среда за деца и младежи. Докато в Америка православните енории активно изграждаха образователни програми, лагери, общности и дейности за младите, тук често се налагаше сами да полагаме огромни усилия, за да задържим децата си в живата православна вяра.
Така пред нас се откри ново предизвикателство. Вече не търсехме православието като истина – бяхме убедени в нея, а търсехме, и продължаваме да търсим, как да го живеем пълноценно в среда, в която то често изглежда повече като наследство, отколкото като осъзнат избор; като скъпа реликва, а не като ежедневен живот.
И все пак, въпреки трудностите, никога не се усъмнихме в самото православие. Напротив, именно контрастът между различните проявления на църковния живот още по-силно затвърди убеждението ни, че истината на Православната църква не зависи от човешките слабости, културните особености или местните несъвършенства.
Нашият път след завръщането влезе в нов етап – не на откриване, а на постоянство. Да бъдеш православен в България, след като си открил вярата съзнателно в Америка, се оказа особен кръст: едновременно завръщане у дома и усещане за духовно странничество. Но може би именно това ни помогна да разберем още по-дълбоко, че православието не е просто външна среда, а вътрешен път.
***
Нашият път към православието започна далеч от родината, но именно това отдалечаване ни помогна да преоткрием вярата на своите предци по нов, осъзнат и дълбок начин.
Понякога човек трябва да отиде далеч, за да намери истинския си духовен дом.
И макар все още да търсим своето пълноценно място в православната общност тук, знаем, че сме намерили най-важното – Истинската Църква, към която по Божия милост се надяваме да се причислим.
Снимки: Stpaultupelo.com
За Антиохийската православна християнска архиепископия на Северна Америка
Храмът „Св. ап. Павел“ е част от Антиохийската православна християнска архиепископия на Северна Америка, която принадлежи към Православната патриаршия на Антиохия и целия Изток – една от най-древните поместни православни църкви. Нейните духовни корени водят началото си от Антиохия, където през I век учениците на Иисус Христос за първи път били наречени християни (Деян. 11:26).
Антиохийската църква е основана през 42 г. сл. Хр. от светите апостоли Павел и Варнава, а свети апостол Петър е нейният първи предстоятел. Тя е една от петте древни патриаршии на християнската Църква, редом с Александрийската, Константинополската, Йерусалимската и Римската. Архиепископията обединява осем епархии и повече от 275 катедрални, енорийски и мисионерски храма в Съединените американски щати и Канада.
Епархията на Маями и Югоизтока (DOMSE), която е част от Антиохийската православна християнска архиепископия на Северна Америка се ръководи от Негово Преосвещенство епископ Николай и обхваща над 43 църкви и мисии в щатите Алабама, Арканзас, Флорида, Джорджия, Луизиана, Мисисипи, Северна Каролина, Южна Каролина и Тенеси.
Антиохийската архиепископия в пълно евхаристийно общение с останалите поместни православни църкви. Нейната мисия е да съхранява и предава православната вяра, да подпомага духовния живот на своите енории и да развива богослужебна, образователна, мисионерска и социална дейност в служба на Църквата и обществото.
- Автокефалният статут на Православната църква в Америка (OCA) не е признат от всички православни църкви. Това е един от нерешените канонични въпроси в съвременното православие (бел. ред.) ↩︎
