Меню Затваряне

Да се молим на Бога с истина

Митрополит Антоний Сурожски

В първата си днешна беседа искам да поставя два въпроса: защо се моли вярващият човек? И дали молитвата е достъпна за още неповярвалия човек?

Преди всичко трябва да кажем какво е молитвата. Молитвата е вик на душата, молитвата е слово, което избликва от сърцето. Да се поставя въпросът защо човек се моли за вярващия е така непонятно, както да се каже: защо любещият човек говори на любимата си за своята любов? Защо детето плаче и търси майка си? Защото знае, че ще се отзоват на неговия зов, че на неговите гальовни думи ще отвърнат с радост, с ответна любов.

Понякога вярващият се моли, защото го е обхванало живо, дълбоко чувство за Божията близост, за Неговото присъствие. Това може да се случи в храма, може да се случи и у дома, на полето, в гората: изведнъж човекът усеща, че Бог е някак близък, сърцето му се изпълва с умиление, обзема го трепет. Тогава се обръща с молитва към Бога – от благодарност или от радост, или просто да сподели трепета си. Цар Давид в един от своите псалми възкликва: Господи! Ти моя Радост! – ето това е една истинска молитва. Понякога преживелият такъв опит човек остава с чувството: „Ако можеше винаги да е така! Ако можеше това да продължи!“ – и после го обхваща тъга по Бога. Струва му се, че сега Бог се е отдалечил или че сам той се е отдалечил от Бога. Това, разбира се, не е така; Бог е безкрайно и постоянно близко до нас… Човек започва да търси Бога, както понякога в мрака пипнешком търсим край себе си някакъв предмет, така човек търси Бога. Не някъде из небесата, а дълбоко в себе си; старае се молитвено, благоговейно да се потопи в своите собствени дълбини, за да застане отново пред Божието лице.

Този опит е сроден с опита на човек още невярващ, но търсещ. Основателят на Студентското Християнско Движение в Русия, барон Николаи*, след като се наслушал за Бога от своите връстници и другари, почувствал, че иска сам да узнае съществува ли Бог или не? И тази жажда да се увери го подтикнала да възкликне по време на една разходка в гората: Господи! Ако Те има, покажи се!… – И някакво дълбоко чувство го обзело; ето как станал вярващ.


Пристъпвайки към втората беседа, искам да поставя въпроса за това по какъв начин невярващият човек може да се запали от желание да търси нещо, за което като невярващ няма и понятие.  Но е достатъчно, че около него има вярващи, които може ди уважава, чиито ум цени, чиито убеждения му се струват достойни за внимание: за да започне да се моли, той трябва лично да преживее нещо.

Размишлявайки за себе си, случва се човек да разбере изведнъж две противоречиви неща. От една страна, като разглежда себе си в този безкрайно голям, огромен, понякога страшен, опасен свят, той не може да не се почувства като най-нищожна песъчинка, така лесно разрушима от силата и мощта на света. От друга страна, като се обърне към себе си, като мисли за себе си, човек изведнъж открива, че в известен смисъл е по-голям от този грамаден свят, в който сам е толкова малка, незначителна, крехка песъчинка. Целият свят около него е в плен на двете измерения: времето и пространството, а човекът усеща в себе си и трета величина: той притежава дълбочина, каквато никъде другаде няма. Ако си представим земното кълбо и мислено проникнем в него от някаква точка, ще слизаме надолу, ще се спуснем в самата му дълбина, в един момент ще достигнем до центъра – и тук е пределът на дълбочината. Ако продължим да се движим нататък, ще излезем от земното кълбо и отново ще се окажем на повърхността. Всичко материално има някакъв пласт плътност, но няма онази дълбочина, която съществува у човека, защото човешката дълбочина е невеществена.

Човекът изпитва глад за знание, мъка от любов, изумление пред красотата и колкото повече знае, толкова по-широко и по-широко се разгръщат неговите познавателни способности; колкото по-пълно с любов е сърцето му, толкова по-дълбоко и всеобхватно става то; колкото и красота да е преживял чрез музиката, чрез природата, чрез произведенията на изкуството, той запазва способността си да приема безкрайно повече: всичко изпитано от него се вмества в сърцето му, влиза като че ли в някаква бездна и го оставя все така отворен, все така способен да поеме още и още. Кентърбърийският архиепископ Рамзей казва, че у всеки човек има дълбочина, има простор, които са така огромни, както Самия Бог, и че тази дълбина може да запълни единствено Той. Струва ми се, че това е вярно.

И наистина, когато човек помисли за себе си като за едно безкрайно малко същество в безкрайно огромния простор на света и изведнъж открие, че целият свят е твърде малък, за да запълни душата му докрай, той се замисля: как е възможно?… И започва да си задава въпроси: какво още ми е нужно, след като нито знанията, нито любовта, нито красотата ме удовлетворяват напълно и след като тази дълбина, тази бездна у мен остава все така отворена, все така незапълнена?…

И тогава под влияние на собствените размисли, на четенето, на срещите, или под влияние на нечия чужда молитва човек започва да търси неведомото, да търси това, което може да изпълни неговата душа, за което другите му казват: то съществува – търси го! Влез дълбоко в себе си, защото в самата твоя дълбина е заложена тайната на познанието, но на едно друго познание: познанието на Бога.

Посредством такова търсене човек може да започне да се моли, да се моли с дълбок порив и вик на душата си: къде си, Господи? Открий ми се, не мога да живея без мисъл и без цел! Сега разбрах, че не съм достатъчен сам на себе си, че целият свят е малък, за да ме запълни – кой тогава да запълни тази дълбока празнота?… И ето, човекът пристъпва към вярата и към молитвата, за които искам да говоря в следващата беседа…


В третата беседа за молитвата искам да поставя въпроса за вярата като абсолютно условие за плодотворна и честна молитва. Съвременният човек често се страхува да заяви себе си като вярващ, защото му се струва, че да бъдеш вярващ е нещо по-особено, строго религиозно, че това е област, в която той ще бъде единствен, че другите културни хора нямат понятие за вярата, че такова упражнение на ума и сърцето им е чуждо.

Затова ми се иска да подчертая, че това е чисто недоразумение, което идва от необмисленост. Вярата не е само религиозно понятие. Вярата има място във всички човешки отношения, има място и  в научните търсения. Свещеното Писание определя вярата като увереност в съществуването на невидимото. Нима това определение не обхваща целия наш живот? Ето, срещам човек, лицето му с нещо ме поразява и ми се иска да се запозная с него – защо? Ако съществуваше само видимото, тогава видяното от мене би трябвало да ме задоволи. Но аз знам, че неговото лице е интересно, изразително, защото зад видимото стои невидимото: умът, сърцето, цялата съдба на човека. Същото се отнася и за научните търсения. Ученият не описва предметите, които го обкръжават; той не се задоволява да назове камъните с различни имена, да обозначи цветята или животните.  Ученият навлиза по-дълбоко от тези неща. Неговото внимание се спира на външното, но интересът му е насочен към невидимото. Виждайки предмета, той се задълбочава в природата на материята, виждайки движението – в природата на енергията, виждайки живо същество – в природата на живота. А всичко това е невидимо. Затова именно той се захваща с подобни изследвания, защото е абсолютно уверен, че зад видимото се крие богато и значително невидимо познание, което му е необходимо, защото само външното не е достатъчно – то още не е познание.

По подобен начин вярата е състояние на човека в течение на целия му живот, във всяко негово общуване с друг човек. Вярата – това е подходът на учения към обкръжаващия го свят. Вярата определя всичко; помня как един съветски представител веднъж ми каза: „Без вяра човек не може да живее!“. С това той искаше да каже, че не може да се живее без дълбоко и силно убеждение, което да определя неговите постъпки.

Когато човек казва, че е вярващ и че предметът на неговата вяра е Самият Бог, той не доказва своята недостатъчна култура; той само доказва, че кръгът на неговите търсения, предметът на неговото познание не е само човекът, не е само живият свят наоколо, не е само веществения свят, но че по една или друга причина той е преживял съществуването и на друг един свят: може би света на красотата, света на дълбочината на собствената душа, а може би той вече е почувствал повея на Божия Дух.

Вярата има и друго значение – значение на доверие. Когато казвам: „Аз ти вярвам“, това значи: „Аз ти се доверявам, имам ти доверие“. Вярващият казва същото и за Бога, мислейки за Него или обръщайки се към Него. Но да се довериш означава също и да следваш съветите, указанията. Затова, за да израснем в духовния живот, да познаем дълбочината на онзи опит, който обикновено наричаме вяра, трябва да се научим да живеем така, както ни съветва Бог, да живеем такъв живот, към какъвто ни призовава Сам Бог: това е пътят на заповедите, за които са говорили древните подвижници, чийто духовен опит съединява мисълта, сърцето и духа със Самия Бог не само в чувството, но и в житейските постъпки.

Радиобеседи по религиозната програма на руската служба на БиБиСи. 1980-1981 г.

Превод от руски: Венета Дякова

Източник: Митрополит Антоний Сурожски „Молитвата и животът“, София, Омофор, 2005 г.


* Павел Николаевич Николаи, + 1919 г.

 

Posted in Беседи

Вижте още: