Меню Затваряне

Двуединната заповед за любовта към Бога и ближния

Митр. Антоний Сурожки

Митрополит Антоний Сурожки

15-та Неделя след Петдесетница – на законника

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Днес Христос ни дава или, по-скоро, ни напомня за двете основни заповеди: за това, да възлюбим Бога от всичкото си сърце, с всичкия си ум, с всичките си сили, (т.е. с цялата власт и способност да обичаме, които са ни дадени) и да възлюбим ближния си като себе си.

Когато чуем думата „заповед”, ние винаги я възприемаме като нареждане за това, което сме длъжни да направим, а ако не го направим, ще понесем отговорност, ще последва възмездие: но тази дума има много по-широк смисъл. Тя означава един вид Божие завещание; за нас, когато, сътворявайки ни, Той ни е дарил със свобода, способността да стоим на собствените си крака, дал ни е властта на избора и властта да следваме нашето призвание или да се отвърнем от него. И ето, това не е „нареждане” от Бога: това е като напътствие или завещание в този смисъл, когато човек умира, оставя завещание, за да го изпълнят неговите наследници.

Да имаше в мен желание да умея да обичам Бога и с ума, и със сърцето, и с цялата сила на любовта, която би могла да се намери в мен!.. Но аз зная, че даже не се стремя да Го обичам с такова съвършенство, с такова пълно самоотдаване. Колко странно и колко печално – да бъдеш обичан така, както ни обича Бог, а да отговаряш с раздвоено сърце…  Той така ни обича, че ни извиква в битие и поема риска, защото ни отдава Своята любов, знаейки, че тя може да бъде отхвърлена. А ние всички знаем, какво значи да откриеш сърцето си на човек – и да бъдеш отхвърлен: ти не си ми нужен; може, и да ме обичаш – и какво от това?! Аз искам да бъда свободен, искам да бъда себе си, защо ми е твоята любов?..

Също така можем да познаем мярата на Божията любов към нас по Неговия дар в Христа: Той стана човек, Той стана един от нас, Той ни нарича Свои братя и сестри, Той отдава Своя живот! Ако някой (той, тя) положи своя живот за приятел, за дълбоко любим човек, още повече за човек, който даже не си дава сметка за тази жертва, ние бихме били озадачени и потресени, ние бихме се спрели и замислили, бихме си поставили въпроси: Как е възможно, че нямам нищо, че в мен няма нищо, с което да отговоря на дара Христов, – на това, което не само е предложено, но и дадено на такава цена?! И все пак, аз зная за себе си, че това е така; и мисля, че сред нас няма нито един, който да не си е давал сметка, че даже не се и стреми истински да възлюби Бога, с всичкия си ум, от всичкото си сърце, с всичката сила на любовта, с всичката мощ, която има!

И ето по-нататък ни е дадено слово, предупреждение от свети Йоан Богослов в едно от неговите Послания: ако някой казва „аз обичам Бога”, но не обича ближния си, той лъже; защото как може той да говори за любов към невидимия, неосезаемия Бог, когато даже е неспособен да обича своя ближен, който е конкретен, осезаем, чиято нужда вика към него, чиято любов се предлага, понякога толкова щедро, понякога толкова плахо?

И ето втората заповед на Христос, второ слово на живот, което Той ни предлага: ако ти искаш да се научиш, как да обичаш Бога, макар и зачатъчно, – научи се да обичаш своя ближен. Но как? В този момент, в нашето високомерие, ние си мислим, как да възлюбим ближния великодушно, героически, жертвено: Но Христос казва: „Обичай ближния си, като себе си”. Какво означава това?

Преди всичко, на най-просто материално ниво, това означава, че каквото и да имаш, с каквото и да се ползваш в живота – да се погрижиш, макар и един човек, един-единствен човек да получи от теб толкова, колкото ти взимаш от живота.. И това може да ни отведе много далече, защото нищо подобно не правим. Ако помислим за това, колко взимаме, и взимаме, и взимаме, и искаме, и отново искаме, а после кажем: Добре! Всяко мое искане – е искане на моя ближен; всичко, което аз взимам – е длъжно да бъде дадено в същата мяра на моя ближен, макар и на един човек! – то колко щедър би бил животът! И ако се научим на това, то е твърде възможно да се научим да обичаме и Бога.

И днешното Евангелие ни дава указание за това: да обичаме нашия ближен, да обичаме даже най-скъпият ни от ближните от всичкото си сърце; на мен (и на всеки от нас) твърде много ми пречи съсредоточеността ми върху самия себе си. Няма друг път, за да се научиш да обичаш когото и да било, освен да се отречеш от себе си.

И именно това казва Христос: отвърни се от себе си! „Отвърни се от себе си” означава именно това: вместо да живееш за себе си, не търси нищо друго, не се съсредоточавай над нищо друго – отвърни се, погледни, колко широк е животът, колко дълбок, колко богат! Отвърни се от себе си и погледни; вгледай се в човешките лица, вгледай се в човешките обстоятелства, вгледай се в човешките нужди, вгледай се в човешката радост! Погледай и виж! – и се отвърни от самия себе си. И тогава ще можеш да видиш другите, каквито те са, да видиш техните нужди, да видиш техния глад, тяхната радост, тяхната нищета, – и тогава ти ще съумееш да дадеш, да даваш. Отначало малко: а после колкото повече даваш, толкова повече ще можеш да даваш, и да обичаш, както обичаш самия себе си, със същата мяра. Всеки от нас копнее за пълнотата на живота, възпълването, чудото на живота – да го дадем на другия!

И когато се научим да се отвръщаме от себе си, за да даваме на другите, ние ще видим, че нашето сърце е станало способно да се обърне към Бога открито, любовно, благодарно, радостно!

Това е началото: тази заповед на Христос „обичай ближния като себе си” е дадена на най-слабите от нас, защото всеки от нас, в крайна сметка, не обича никого по-добре от самия себе си. Така че ето я най-простата мярка. Знаем, какво да правим! Знаем, как, колко, с каква пълнота – така че да го направим! И тогава, освободили се от робството, от робството на самите себе си, ние ще видим колко широко е нашето сърце, колко силно и колко много можем да обичаме и как можем да започнем да обичаме Бога истински, истинно, с целия си ум, от цялото си сърце, с цялата си сила на любовта в нашата крехкост. Защото не силата съставлява същността на любовта, а крехкостта, уязвимостта на един, който се отдава щедро, срамежливо, радостно. Амин.

Заглавието е на редакцията.

—————–

Превод: свещ. Димитър Петров

Източник: sveticarboris.net

Posted in Неделни проповеди, Проповед

Вижте още: