
Този кратък текст (тип есе) беше започнат ден преди поредните извънредни парламентарни избори в страната, чиято бройка българското общество вече изгуби. За около четири години политическата криза достигна връхната си точка и ми се струва, а не ми се ще да е така, че изходът от тази безизходица трудно ще бъде скоро намерен. За съжаление, политическият наратив все още е изострен, озлобен и скандален, а това катастрофира всеки един опит за постигане на консенсус в полза добруването на обществото и държавата. Ще ми се „денят за размисъл“ да бъде (въз)приеман не в неговото тясно смислово значение, а в по-широкото като една възможност за направата на реална равносметка за (от)миналото и (на)стоящото, които като житейски ориентири чертаят очаквания за бъдещето.
В т.нар. „ден за размисъл“, полагащ се според изборното законодателство на страната ни да е непосредствено преди датата на възпроизвеждане на самите избори, каквито и да са, избирателят в рамките на тези 24 часа взима решение без да му е оказан „външен натиск“ (по смисъла на разпоредбата на чл. 182, ал. 4 от Изборния кодекс за недопускане на предизборна агитация в този и в изборния ден) на коя политическа партия или коалиция да даде вот на доверие. Предполага се, че направеният му избор (ще) е вследствие на информирано решение, а не на „внезапно“ осеняване, без значение в какъв размер е финансовата облага (естествено, че говоря за хипотезата при купен/контролиран вот). Настоящите мисли, изложени по-надолу, няма да са подчинени на въпроса за значението на самите избори, защото за всеки здравомислещ човек отговорът е пределно ясен: те са единственият легитимен способ за утвърждаване на демокрацията във всичките ѝ аспекти, макар в близкото минало немалко тоталитарни идеологии да са получавали легитимност в държавното управление тъкмо чрез уж демократично (въз)произведени избори. По-скоро мислите ми ще бъдат един скромен опит да изложа разбиранията си за „деня за размисъл“ в един политологичен контекст, но идейно проникнат от понятийно отвлечения богословски дискурс. Причината да прибягна до такава мисловна симбиоза не е (по)родена от резултата на самодоволното чувство за подобен иновативен прочит, а защото размисълът по тази тема сам по себе си като че ли подтиква към нуждата от прибягване към мълчание със самия себе си. Затова този прословут „ден за размисъл“, който неотдавна беше подложен на парламентарен дебат за премахване, ще се опитам да (пре)осмисля като „време за мълчание“. Впускането в многословие по темата, уви, е неизбежно, особено когато е замислена да се обсъди в споменатата мисловна симбиоза.
Напълно съм наясно, че това намерение ще породи в очите на читателя недоумение, защо тази тема, която се отнася собствено до политическия живот на страната, не си остане в обсега на политологичния (и социологически) анализ и не нахлува в приложното поле на богословието, конкретно на християнското. И осъзнавайки, че е така, одързновен съм да понеча към такъв (смел бих казал) опит поради обстоятелствата на днешния изключително динамично утежнен ден на политическо и междуличностно противоборство. Убедено смятам, че тъкмо констатацията за утежнения ден предполага решително намесване на богословската мисъл, защото тя има какво да каже.
Уточняваща вметка: представените обобщения и изводи в края на този текст се направиха (в малките часове) в деня след изборния ден, когато паралелното преброяване на изборните резултати започнаха да се обявяват. Медийните ми участия (и) като политически анализатор (моя изявена дейност от няколко години) на динамичните политически процеси в страната, намиращи отражение и във вота на избирателя, не само в парламентарната практика, промени първоначалното ми намерение този текст да се появи в публичното пространство в разгара на изборния ден, защото самото му заглавие пряко кореспондира с двудневния период на кулминация на предизборната надпревара. Мисля обаче, че така наложилата се промяна на това ми първоначално намерение способства да се предпазя от изпадане в прибързани изводи и съответно до погрешно направени обобщения; с една дума – до пристрастност, която лесно може да се констатира от читателя. С оглед на това, последващите ми (раз)съждения ще се разпрострат в диапазона на дните преди, по време и след възпроизвеждане на изборите за 51-ото Народно събрание, което, смятам, (пре)доставя много повече възможност за осмисляне на поставената за анализ тема (въпрос или проблем).
Мълчанието като състояние на безмълвие
Православната църква никога не си е помисляла да страни от обществения живот, въпреки че нейната основна мисия е (да съумява) да отвежда съзнанието на човека отвъд границите на земното (временното) и устремно да го насочва към небесното (вечното). Защото – по мнението на апостол Павел – мисълта за земното с „лабиринтите“ от (все)възможни тежнения на битието замъглява не толкова съзнанието, а ума от разкритата чрез словото Божие жива (и действена) представа като дълбоко загнездено там (в ума) убеждение за небесното, където е очакваното Царство на Духа (вж. 2 Кор. 3:1-2). Постигането на небесното се явява основна цел на човешкия живот и дори активизирането на тази целеустременост одухотворява и в същото време трансцендира битието на човека. При все че това е така – тук искам дебело да подчертая – (ще) е проява на безотговорно отношение, ако (въз)приемането на тази облагодатяваща човека най-висша цел стане до такава степен игнорираща отговорностите към ежедневието, че като тяхна алтернатива представата за духовното-бъдещо радикално отхвърли земното-настоящо. А без земното на този свят, което е и факт, ние не можем да сме му физически адекватни, колкото и да ни се ще направо да встъпим в Царството, без да бъдем заставени от задължителното „преминаване“ през този свят. И понеже той ни е тъй необходим (което като очакване служи за своеобразно „преддверие“ към очакваното Царство на Духа), сме длъжни пред тъкмо този Дух да полагаме всеотдайни грижи за неговото (на този свят) опазване, като проявяваме отговорно отношение за съществуването му до (пред)определения му краен предел – окончателен завършек.
В християнска перспектива земният живот се счита за подготовка към небесния, и ако това по някакъв начин ни кара да (въз)приемаме този свят за непълноценен, понеже стоим в очакване на Царството, то тогава как ще се подготвим за онзи, за който тъй силно копнеем? С право някои ще се аргументират с целта на християнското подвижничество, което представлява (само)жертвен акт на свободния избор за тотално отричане на земното за сметка на небесното. Борбата на този подвиг е собствено между земното и небесното, между временното и вечното; с други думи – между тези два топоса на човешкия живот. Следователно борбата е в това: земното да отслаби влиянието си в съзнанието на човека и да освободи ума му за небесното. Подвижничеството изисква също и оставане в мълчание, в абсолютно безмълвие, за да се обезсили духовното опустошение от плътските щения. Разбираемо е защо подвижничеството, което подчинява волята на небесното, е толкова мъчно изпитание за придобиване на опитност в Духа: затова, защото светът не иска мълчание, той му се противи, че и присмива. Иначе казано – светът подтиква към празнословие, към – позволявам си така да кажа – „локално-глобализирана“ суетня на превърнат (само)достатъчен монолог, противостоящ се на (пре)осмисления от мълчанието във и от Духа молитвен диалог.
В заключение на казаното за подвижничеството като път на (себе)отрицание за земното, ще приведа думите на Вселенския патриарх Вартоломей относно срещата му с един от дивните съвременни светци-аскети на Православието, а именно – старецът Паисий Светогорец. Неговото непрестанно състояние на безмълвие всъщност способства Духът да се настани в боготърсещото му се съзнание и то на свой ред да активизира ума да (пре)открие обаянието на света, обаче в собственото му мълчание. Затова силата на мълчанието като състояние на (при)добита опитност в безмълвие е само по себе си подвижничество. В тази връзка мълчанието е състояние на безмълвие в съкровеното очакване на Царството на Духа, и поради това не е случайно, че подвижничеството е едно велико достижение на човешката воля за досег с тях, и то, което е парадоксално, още тук в този земен (временен) свят.
Светският човек трудно може да (при)добие състояние на безмълвие, както подвижникът. Единият е в света, а другият извън него, макар и само духом. Но този, който духом е вече в общение с Духа и умът му е в Царството, спасява този свят. Мълчанието е молитва, а молитвата е безмълвно общение с Духа. И ако чрез Духа знанието за Бога става действително познание за Него, то тогава и самото това очаквано Царство достатъчно ясно се е откроило в съзнанието на човека. Но мълчанието не е приложимо единствено за подвижника, но и за светския човек. Църквата като (пред)образ на Царството се освещава не от мълчанието, а от безмълвието. Следователно за подвижника се отнася и мълчанието, и безмълвието като последователен способ за възхождане към Духа. Отказът от този свят е съгласие за мълчание, което и светският човек може да заяви, докато подвижничеството е състояние на безмълвие – това е върховен и (не)посилен акт на пълно (себе)отдаване на Духа в очакване на Царството.
Ще се запитаме: след като мълчанието е основата за оставане в състояние на безмълвие, то мълчанието може ли да отведе ума отвъд възможностите на съзнанието за същинско (по)знание за Духа и Царството? Драматичният порив на съзнанието стои – така да се каже – в подножието на възможностите на ума. Към съзнанието числим мълчанието, а към ума – опитът в състояние на безмълвие. Отивайки по-далеч в (раз)съжденията си, може да кажем, че ако мълчанието дава възможност за (по)знание за Духа, то безмълвието пък е опит в Царството. Оличностяването на човека в Духа се явява единствената висша цел на житейския път и сигурен начин за богоуподобяване. Мълчанието служи да подчини съзнанието на ума в състояние на безмълвие. Църквата толкова много говори за способностите на ума, че с право го определя за инструмент на подвижничеството. Умната (наричана още Иисусова) молитва е тъкмо тази молитва, която поставя човека в състояние на безмълвие – така умът насочва съзнанието, а не обратното, както при мълчанието, когато съзнанието често пъти има уклон императивно да диктува на ума.
Разбира се, че по темата за мълчанието и безмълвието има много още какво да се добави, особено ако се вгледаме в многовековния подвижнически опит на Църквата. Но най-важното е, че в действителност мълчанието е онова стъпало под безмълвието, което в крайна сметка е като „запознанство и после уговорка“ за предстояща среща с тайнството на неизказаната и преславна радост от общение с Духа. И вече тази среща състои ли се, то тогава само безмълвието въвежда в Царството. В това „опростено схващане“ се състои целия смисъл на човешкия живот като подвиг по пътя на боготърсителството за постигане на лично богоуподобяване.
За народа, правителството и войнството
На „Великия вход“ от божествената Литургия Православната църква (за)свидетелства загрижеността си за телесното и духовно благосъстояние на обществото, държавата и не на последно място на армията: „Благочестивият и православен български народ, правителството и христолюбивото му войнство да помене Господ Бог в Своето царство всякога, сега и винаги, и во веки веков“, изрича на глас свещеникът (или дяконът), държейки в ръце св. потир и дискоса. С определянето на нашия народ за благочестив Църквата призовава обществото да е такова, но не като евентуално някога осъществимо (по)желание за изграждане на едно наистина добро (и справедливо) общество, а като реалност, която е наложително и занапред да е присъща за него. Тук идва и отговорността на Църквата – да бъде в общение с обществото, за да не оскъднява стимулът за благочестиво поведение, което е проявление на изповядвани евангелски принципи. Тук няма да разисквам многоаспектното значение на благочестието според православната духовност, но бих искал да отбележа, че то представлява ясно доказателство за предназначението на Божието слово за духовното (благодатно) възрастване на човека от мълчание в Духа към безмълвие в Царството. Наличието на благочестив народ ще определи неговата висша управа (правителството). Така, ако това християнско качество не е в достатъчна степен изявено или отсъства в обществото, тогава и правителството, идващо от него, ще е с такива показатели. Няма как да е различно, защото правителството онагледява обществото.
Често упрекваме за щяло и нещяло (оплаквайки собствената си неспособност) действията на правителството, без да осъзнаваме, че то идва от нас – обществото, и че ако трябва да сме обективни, упрекът следва да е към обществото, от което в действителност (про)излиза. Ескалацията на всеобщо недоволство трансформира обществото в обезумяла тълпа, в която благочестието е под въпрос. Не става дума за случаите на справедливо недоволство, което трябва да бъде изразено към правителството, а за нежелание да се (пре)осмисли поведението на обществото като проява на (въз)приета ценностна система.
Ще приведа мнението на френския социален психолог Густав Льобон за поведението на тълпата. Обобщено казано, според него тя не е сбор от отделни индивиди, а една съвкупност от хора, които при определени условия проявяват съвсем друго поведение, различно на всеки поотделно. В тълпата поведението се колективизира и унифицира. Например масовите безредици представляват пагубното действие на обезумялата от недоволство тълпа, която нанася сериозни поражения на обществото. Мълчанието в тълпата отсъства, а крясъкът властва сред нея. Доказателство за властването на крясъка са продължителните масови протести от лятото на 2021 г., когато беше толкова оглушителен, че желанието за мъничко мълчание, което да понижи градусът на социално напрежение, на практика се оказа невъзможно. Крещенето тогава беше ожесточено, отблъскващо и съкрушаващо. Тогава обществото и държавата в лицето на правителството се раздираха от конфликти, породени от обезумялата за мъст тълпа, издигнала в знак на протест високо бесилка и развяла черни знамена. Театрално разигралата се траурна процесия, на която станахме свидетели, с понесен от главните инициатори на тези масови протести, самонарекли се „Отровното трио“ на тогавашното правителство (Велислав Минеков, Арман Бабикян и Николай Хаджигенов), ковчег на площада (Триъгълника на властта) всъщност показа какъв е гротескният образ на обществото, когато бива превърнато на тълпа. Погнусата от подобен пърформанс доведе до силно поляризиране на обществото – то се раздели толкова много, че това опорочи няколко легислатури на Народното събрание; то драстично се отдалечи от възможността да стига до единомислие. Последствията от това разделение все още не са утихнали в политическия живот на страната.
При дълбока колизия между обществото и държавата, собствено между тълпата и правителството, войнството също изпитва затруднения за осъществяване на дълга си да брани Родината. И при нея причината е, че идва от обществото – то също е част от него. В усилени времена на военни конфликти, които засягат международната сигурност, армията е наложително да бъде с адекватни отбранителни способности, иначе и обществото, и държавата ще са подложени на сериозен риск. Затова и Църквата винаги се моли за тях. Определението „христолюбиво“, което тя му дава, идва да покаже, че войната не е цел на войнството (въоръжените сили), а на опазването на мира в страната и изобщо по целия свят. Христолюбието е, за да покаже, че то (е наложително да) изповядва евангелския принцип за миротворство (вж. Мат. 5:7), а негов противник е войната, която поражда смърт или болка и нищета.
Видяхме, че обществото (народа), правителството (управата) и войнството (въоръжените сили), които са субекти на държавността – те я осъщностяват, си взаимодействат в своето съществуване, и поради тази причина Църквата не ги разграничава в духовното им обгрижване. Нещо повече, тя в молитвата си за тях идейно ги обединява в едно цяло. И обществото, и правителството, и войнството съставляват Църквата, защото народът са Христовите последователи, управата е властта, която идва от Бога (вж. Рим. 13:1), дори и да не е богобоязлива, а войнството е отъждествено с небесното, което воюва със злото в света (вж. 1 Йоан 5:19).
Обобщения, изводи и възможна равносметка
Житейският път е съпътстван от всевъзможни избори, някои от тях драматични, а други перспективни; някои водещи до отчаяние, а други до радост. Във всеки случай те водят до личностен обрат. В по-общ план, когато изборите нямат персонален характер – те не се отнасят само до отделния човек, а до цялото общество – се оказват жизненоважни и неглижирането на сериозността, с която са натоварени, води единствено до катастрофални последици. От тях страда както държавата, така и държавността, която я гарантира. И когато това е налице, обществото е в безизходица и няма как да има реални очаквания да стане (по-)добро и (по-)справедливо. То ще се надява, но няма да ги постигне, силно ще ги иска, но никога няма да ги получи.
Когато дойде „денят за размисъл“, е „време за мълчание“, но не за да отклоним отговорността си към настоящето, а за да вземем правилно решение. Понеже този ден се отнася до цялото общество, оставането в мълчание е нужно за направата на възможна обективна равносметка. Обществото не трябва да мълчи, а трябва често да прибягва до мълчание, за да се (по)роди такова решение, с което да може да устои на предизвикателствата. Мълчанието е този сублимен момент за човека, който дава ползотворно решение. Мълчанието е и молитва на собственото Аз да отвори сетивата си за Духа и после при състояние на безмълвие да Го срещне в Царството. Днес след толкова много избори българското общество се нуждае и от мълчание, и от безмълвие, но не post factum, когато нещата станат необратими за поправяне. Мълчанието е тишина от крясъците на тълпата и е покой на съзнанието от психични вълнения, които потискат ума да се откъсне от житейските скърби на „болезн, печал и воздихание“, за да не може да (пред)вкуси от обещания „жизн безконечная“.
Използвана литература:
Вартоломей (Архондонис), Вселенски патриарх. Среща с тайнството. Съвременен поглед към Православието. Русе: Русенска св. митрополия – Фондация „Двери“, 2023.
Калистос (Уеър), Диоклийски митрополит. Тайнството на човешката личност (исихастки студии). София: Лик, 2002.
Льобон, Густав. Психология на тълпите. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 1995.
Служебник. София: СИ на Св. Синод на БПЦ-БП, 1985.
Требник. София: СИ на Св. Синод на БПЦ-БП, 1994.