Една зима в бараката дойде от етапа младеж на около двадесет и три години, студент, осъден на 20 години по член 58. Още не се беше научил на лагерната житейска мъдрост, защото след присъдата попадна направо от Бутирки* в „спецлагера”.
Млад, още зелен, без да разбира напълно какво му се беше случило, с идването си в „спецлагера” той веднага се сблъска с криминалните. Момчето беше облечено добре, още не се беше опърпало по етапите. Криминалните начело с Иван Кестенявия го видяха и решиха да го съблекат. Седнаха и почнаха да разиграват на карти дрехите на момчето. Всички виждаха, че ще го съблекат, но никой не можеше да каже нищо. Дори Сазиков не смееше да наруши лагерната традиция. Законът тук беше такъв – щом са взели момчето „на мушка”, по-добре си мълчи, не се меси. Ако се намесиш, ще те заколят.
Онези, които отдавна бяха по лагерите, знаеха: ако ти разиграват парцалите, не може да се съпротивляваш, иначе – смърт.
Иван Кестенявия спечели всички дрехи на момчето, отиде при него и каза:
– Сваляй, приятел, парцалите!
Така се започна. Момчето се казваше Алексей. Отначало той нищо не разбра, помисли, че се шегуват, и не си даваше дрехите. Иван Кестенявия реши да разиграе „комедия“ пред бараката, на подигравка започна нежно да го придумва, а после взе да го бие. Алексей се съпротивляваше, но бараката веднага разбра, че момчето ще бъде пребито до безсъзнание, а може би и до смърт и ще има голям „концерт“.
Всички мълчат притаили дъх, а Иван Кестенявия бие и се разпалва. Алексей се опитва да парира ударите, но къде ти – кръвта се лее като река по лицето му. Криминалните за смях се разделиха на два отбора и едните „насърчаваха“ Алексей.
По време на този „концерт“ о. Арсений подреждаше дървата до печките в другия край на бараката и не видя началото, но сега стигна до последната печка и видя как Кестенявия пребива до смърт студента Алъошка. Алексей вече само се прикриваше с ръце, целия в кръв, а Кестенявия, озверял, не преставаше да го бие. Свършено беше с момчето.
Отец Арсений мълчешком остави дървата пред печката и спокойно се приближи до мястото на боя. Пред изумените погледи на лагерниците от бараката той хвана Кестенявия за ръката. Оня учудено го изгледа, после чак изскимтя от радост: попът беше нарушил традицията – намеси се в боя. Да, за такова нещо се полагаше да го заколи. Кестенявия ненавиждаше о. Арсений, но не го закачаше, беше го страх от бараката, а сега му се падна съвсем „законна“ възможност.
Кестенявия спря да бие Алъоша и рече:
– Е, попе, и с двама ви е свършено. Първо студента, после си ти. Лагерниците се объркаха. Ако се застъпят, криминалните ще се вдигнат като един. Кестенявия измъкна отнякъде нож и се хвърли към Альоша.
Какво стана, никой не можа да разбере, но винаги тихият, ласкав и слаб о. Арсений изведнъж се изправи, пристъпи напред към Кестенявия и го удари по ръката, и то с такава сила, че ножът падна. После отблъсна Кестенявия от Алексей. Кестенявия се олюля, падна и си разби лицето в ръба на наровете. В този момент мнозина се изсмяха, а о. Арсений се приближи до Алексей и каза:
– Иди се измий, Альоша, повече никой няма да те пипне – и като че ли нищо не бе се случило, отиде да си подрежда дървата.
Всички стояха стъписани. Кестенявия стана. Криминалните мълчаха, усетили, че фасонът на Кестенявия е смачкан пред цялата барака.
Някой размаза с крак кръвта по пода и вдигна ножа. Лицето на Альошка бе смазано, ухото му раздрано, едното око съвсем се бе затворило, другото – мораво. Всички мълчаха. Лошо им се пишеше сега на о. Арсений и на Альошка – ще ги заколят криминалните. Непременно ще ги заколят.
Стана обаче другояче. Криминалните оцениха постъпката на о. Арсений по своему, виждайки в него човек смел и най-важно – необикновен. Не се уплаши от Кестенявия с нож в ръката, от когото се страхуваше цялата барака. Те уважаваха смелостта и заради нея обикваха по своему. А добротата и необикновеността на о. Арсений те познаваха отдавна. Кестенявия отиде на нара си, започна да шепне с момчетата, но усети, че те няма да го подкрепят, щом не го бяха подкрепили веднага.
Мина нощта. Сутринта тръгнаха на работа, а о. Арсений се захвана с бараката: пали печките, чисти, стърже мръсотията.
Вечерта лагерниците се върнаха от работа и изведнъж, точно преди да се затвори бараката, влетя началникът на режима с няколко надзиратели.
– Строй се в редица! – разкрещя се той веднага.
Скочиха, строиха се, а началникът тръгна пред редицата, стигна до о. Арсений и почна да го бие, а надзирателите извлякоха от редицата Алексей.
– За нарушаване на лагерния ред и за побой – попа 18376 и Р281 в студения карцер No 1, две денонощия без храна и вода – изрева началникът.
Кестенявия беше направил донос, беше ги „наклепал“, а това сред криминалните се смяташе за най-долната, най-позорната постъпка.
Карцер No 1 представляваше малка къщичка до входа на лагера. В къщичката имаше няколко единични килии и една килия за двама с тясна постеля, по-точно – дъска с ширина около 40 см. Подът и стените на килията бяха плътно облицовани с желязна ламарина. Самата килия беше на ширина не повече от три четвърти метър, на дължина – два метра.
Навън – минус тридесет градуса, вятър, диша се трудно. Ако излезеш на улицата, вкочанясваш се веднага. Лагерниците разбраха – това е сигурна смърт. Ще Замръзнат в карцера за два часа. Няма начин да не замръзнат. При такъв студ не изпращаха в този карцер, при минус 5-6 градуса пращаха за едно денонощие. Оживяваха само онези, които цели двадесет и четири часа подскачаха на място. Спреш ли да се движиш – замръзваш, а сега е минус тридесет. Отец Арсений е старец, Лъошка е пребит, и двамата са изтощени.
Надзирателите ги помъкнаха. Авсеенков и Сазиков излязоха от строя и се обърнаха към началника:
– Гражданино началник, ще замръзнат на този студ, недейте в този карцер, ще умрат там.
Надзирателите така ги емнаха, че полетяха като шашардисани от единия до другия край на бараката.
Кестенявия беше свил глава в раменете и усещаше, че за него няма повече живот в тази барака – своите ще го пречукат заради доноса.
Заведоха о. Арсений и Алексей в карцера, блъснаха ги вътре. Паднаха, удариха се и двамата. Останаха на тъмно. Отец Арсений се надигна и промълви:
– Е! Нареди Господ да поживеем двамата. Студено е, Альоша, студено. Всичко е желязо.
Зад вратата изтрака резето, щракна катинарът, гласовете и стъпките заглъхнаха и в настъпилата тишина студът ги сграбчи, притисна ги. През тясното Зарешетено прозорче светеше само луната и нейната млечна светлина слабо осветяваше карцера.
– Ще измръзнем, отец Арсений – простена Алексей, – заради мене ще измръзнем. И двамата ще умрем, трябва да се движим, да скачаме – цели две денонощия. Нямам сили, целият съм пребит, студът вече започва да ме обхваща. Краката ми се вкочаниха. Толкова е тясно, не можеш и да мръднеш. Смърт ни чака, о. Арсений. Това не са хора! Нали? Хора не могат да направят това, което направиха с нас. По-добре разстрел.
Отец Арсений мълчеше. Алексей се опита да скача на място, но това не го стопляше. Безсмислено беше да се съпротивляват на студа. Смъртта щеше да настъпи след два-три часа, точно затова ги бяха изпратили тук.
– Защо мълчите? Защо мълчите, о. Арсений? – почти викаше Алексей и сякаш през дрямка, сякаш някъде отдалеч прозвуча отговор:
– Моля се на Бога, Алексей!
– Какво има да се молите, като замръзваме? – промълви Алексей и млъкна.
– Сами сме с теб, Альоша! Две денонощия никой няма да дойде. Да се молим. За първи път Господ ми дава възможност да се моля в лагера с пълен глас. Да се молим, пък да бъде Божията воля.
Студът вече вцепеняваше Алексей, но той разбра ясно, че о. Арсений полудява – застанал в млечната лунна светлина, отецът се кръстеше и нещо тихо мълвеше.
Ръцете и краката на Алексей се вкочанясаха, нямаше сили да се движи. Замръзваше. Всичко му стана безразлично.
Отец Арсений замлъкна, но изведнъж Алексей чу ясно думите, които произнасяше отецът, и разбра – това бе молитва.
В църква Алексей беше влизал веднъж, от любопитство. Баба му някога го беше кръстила. Семейството му не беше вярващо, или по-точно, беше абсолютно безразлично към въпросите на религията, не знаеше какво е това вяра. Алексей беше комсомолец, студент. Каква ти тук вяра?
През вцепенението, през съзнанието за наближаващата смърт, през болката от побоя и студа отначало смътно, а след няколко мига все по-ясно до Алексей започнаха да достигат думите: „Господи Боже, помилвай нас, грешните! Многомилостиви и Всемилостиви Боже наш, Господи Иисусе Христе, заради великата Си любов Ти си слязъл и си се въплътил, 3а да спасиш всички. По неиз- казаната Своя милост спаси ни и ни помилвай и ни избави от жестоката смърт, защото вярваме в Тебе, защото Tu cu наш Бог u наш Създател…“ И думите на молитвата потекоха, и във всяка дума, която произнасяше о. Арсений, се съдържаше най-дълбока любов, надежда, упование на Божията милост и непоклатна вяра.
Алексей започна да се вслушва в думите на молитвата. Отначало техният смисъл достигаше смътно до него, беше неразбираем, но колкото повече го пронизваше студът, толкова по-ясно той осъзнаваше значението на думите и фразите. Молитвата обгръщаше душата му със спокойствие, отклоняваше от сърцето му вледеняващия страх и го съединяваше със застаналия до него старец – о. Арсений.
– Господи Боже наш, Иисусе Христе! Ти си рекъл с Твоите пречисти уста: ако двама от вас се съгласят на Земята да попросят нещо, каквото и да им бъде дадено от Моя Отец Небесен; защото, дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм и Aз посред тях…
И Алексей повтаряше: „… им бъде дадено от Моя Отец Небесен; защото, дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм и Aз посред тях…“
Студът обхвана Алексей напълно, всичко в него се вцепени. Той не усещаше лежи ли, седи ли на пода или стои. Всичко беше ледено. Изведнъж настъпи момент, в който изчезнаха и карцерът, и студът, и вцепенението на тялото, и болката от побоя, и страхът. Гласът на о. Арсений изпълваше карцера. Но това всъщност карцерът ли беше? „Там съм и Aз посред тях…“ Кой може да бъде тук, сред нас? Кой? Алексей се обърна към о. Арсений и замря, удивен. Всичко наоколо се беше променило, беше се преобразило. Дойде му мъчителната мисъл: „Бълнувам, край, замръзвам.“
Карцерът се беше разтворил, ивицата лунна светлина беше изчезнала, беше светло, наоколо сияеше ярка светлина и о. Арсений, облечен в бляскави бели одежди, издигнал нагоре ръце, се молеше високо на глас. Одеждите на о. Арсений бяха точно такива, в каквито бе видял някога свещеника в църквата.
Думите на молитвите, които четеше о. Арсений, сега бяха разбираеми, близки, родни – те проникваха в душата на Алексей. Тревогата, страданията, опасенията бяха си отишли, имаше само едно желание: да се слее с тези думи, да ги опознае, да ги запомни за цял живот.
Карцера го нямаше, това беше църква. Но как се озоваха тук и защо има още някой тук, до тях? Алексей с учудване видя, че на отеца помагат още двама души, те също бяха в бляскави одежди и сияеха с необяснима бяла светлина. Лицата на тези хора Алексей не виждаше, но усещаше, че те са прекрасни.
Молитвата изпълни цялото същество на Алексей, той се надигна, застана до о. Арсений и започна да се моли. Беше топло, дишаше леко, душата му беше пълна с радостно усещане. Алексей повтаряше всичко, което о. Арсений произнасяше, и не просто го повтаряше, но се молеше заедно с него.
Отец Арсений като че ли се беше слял с думите на молитвите, но Алексей разбираше, че той не го е забравил, а през цялото време е с него и му помага да се моли.
Алексей усети, че има Бог, че Той е сега с тях, чувстваше, виждаше с душата си Бога, а тези двамата бяха Негови слуги, които Той беше изпратил да помагат на о. Арсений.
От време на време му идваше мисълта, че вече са умрели или умират, а сега бълнуват, но гласът на о. Арсений и неговото присъствие го връщаха към действителността.
Алексей не знаеше колко бреме беше минало, но о. Арсений се обърна и каза:
– Иди, Альоша! Лягай, ти си уморен, аз ще се моля, ти ще ме чуваш.
Алексей легна на ламаринения под, затвори очи и продължи да се моли. Думите на молитвата изпълваха цялото му същество: „…се съгласят на земята да попросят нещо, каквото и да било, ще им бъде дадено от Моя Отец Небесен…“
Хилядократно откликваше сърцето му на дулште: „… събрани в Мое име…“.„Да, да! ние не сме сами!“ – си мислеше от време на време Алексей и продължаваше да се моли.
Беше му спокойно, топло и изведнъж отнякъде дойде майка му и, както още до преди година, го зави с нещо топло. Ръцете й обгърнаха главата му и тя го притисна до гърдите си. Той искаше да каже: „Мамо, чуваш ли как се моли о. Арсений? Aз разбрах, че има Бог. Aз вярвам в Него.“
Искаше ли да го каже или го беше казал, но майка му отвърна:
– Альошенка! Когато те отведоха, аз също открих Бога и това ми даде сили да живея.
Беше хубаво, ужасът изчезна. Майка му и о. Арсений бяха до него. Неразбираемите по-рано думи на молитвата сега обновиха и стоплиха душата му, поведоха го към прекрасното. Трябваше да направи всичко, 3а да не Забрави тези думи, да ги запомни 3а цял живот. Трябва да не се разделя с о. Арсений, да бъде винаги с него.
Легнал на пода в краката на о. Арсений, Алексей слушаше в полусъзнание прекрасните думи на молитвите. Беше му безкрайно хубаво. О. Арсений се молеше, а до него двамата в светлите одежди също се молеха и му прислужваха и сякаш се удивляваха как се моли този човек.
Сега той вече не искаше нищо от Господа, а Го славеше и Му благодареше. Колко време продължи молитвата на о. Арсений и колко време Алексей лежа в полу- съзнание, никой от тях не помнеше.
В паметта на Алексей остана само едно нещо – думите на молитвите, съгряващата и радостна светлина, молещият се о. Арсений, двамата прислужващи в одежди от светлина и огромното, с нищо несравнимо чувство на вътрешна обновяваща топлина.
Някой удряше резето на вратата, замръзналият катинар скърцаше, чуваха се гласове. Алексей отвори очи. Отец Арсений още се молеше. Двамата в светлите одежди благословиха него и Алексей и бавно излязоха. Ослепителната светлина постепенно изчезваше и накрая в карцера стана тъмно, студено и мрачно като преди.
– Ставайте, Алексей! Дойдоха – каза о. Арсений.
Алексей стана. Влизаха началникът на лагера, главният лекар, началникът по режима и началникът на „специалния отдел“ Абросимов. Някой от лагерната администрация говореше зад вратата:
– Това е недопустимо, може някой да съобщи в Москва. Кой знае как ще погледнат на това. Замразени трупове – не звучи съвременно.
В карцера стояха: един старец с ватенка и едно момче със скъсани дрехи, с рани и синини по лицето. И двамата бяха със спокойно изражение на лицата, дрехите им бяха покрити с дебел слой скреж.
– Живи ли сте? – учудено попита началникът на лагера. – Как оживяхте тук за две денонощия?
– Живи сме, гражданино началник на лагера – отговори о. Арсений.
Влезлите се спогледаха смаяни.
– Да се претърсят! – изръмжа начлагът.
– Излез! – кресна един от дошлите надзиратели.
Отец Арсений и Алексей излязоха от карцера. Онези
си свалиха ръкавиците и почнаха да ги обискират. Докторът също си свали едната ръкавица, бръкна под дрехите на о. Арсений и Алексей и замислено, без да се обръща към никого, каза:
– Удивително! Как са могли да оживеят! Наистина са топли.
Като влезе в камерата и внимателно я огледа, докторът попита:
– С какво се топлихте?
А о. Арсений отговори:
– С вярата в Бога и с молитвата.
– Фанатици. Веднага в бараката – раздразнено каза някой от началниците. Докато се отдалечаваше, Алексей чу спора, който се завърза между дошлите. Последната фраза, която стигна до ушите му, беше:
– Поразително! Необикновен случай, при такъв студ те трябваше да живеят не повече от четири часа. Това е поразително, невероятно, като се има предвид температурата – минус 30 градуса. Имате късмет, другарю началник по режима! Можеше да си навлечете големи неприятности.
Бараката посрещна о. Арсений и Алексей като възкръснали от мъртвите. Всички само питаха:
– Как се спасихте?
На това и двамата отговаряха:
– Бог ни спаси.
Иван Кестенявия след седмица беше преместен в друга барака, а след още една го затисна скала. Умря мъчително. Имаше слухове, че неговите хора са помогнали скалата да го смаже.
След карцера Алексей се прероди, прибърза се към о. Арсений и разпитваше всички в бараката за Бога и за православните служби.
Записано по думите на Алексей и други очевидци от бараката.
Източник: „Отец Арсений“, изд. „Св. апостол и евангелист Лука“
Рубриката води Николай Джорев
* Известен страшен затвор, предимно за политически обвиняеми.