Децата между насилието и отговорността: Правен, психологически и богословски прочит на случая в Пловдив

ДЕЦАТА МЕЖДУ НАСИЛИЕТО И ОТГОВОРНОСТТА

Правен, психологически и богословски прочит на случая в Пловдив

Д-р Благовест Върбаков

Фокус на изследването

Настоящото изложение разглежда трагичния случай от 4 август 2026 г. в Пловдив в неговите наказателноправни, психологически, обществени и нравствено-богословски измерения. Трагедията се осмисля не само като юридически факт, но и като нравствен и антропологичен проблем: как възмущението от едно предполагаемо зло може да прерасне в убеждение, че насилието е допустимо средство за защита на доброто. Именно тук се разкрива границата между справедливостта и възмездието, между гражданската отговорност и саморазправата, между законното противодействие на престъплението и частното присвояване на правото да се обвинява, съди и наказва.

Анализът не цели да установява вината на петимата непълнолетни обвиняеми, а да изясни правната квалификация на твърдяното деяние, особеностите на непълнолетната наказателна отговорност и допустимите предели на публичността на производството. Наред с това се обсъждат възможните механизми на груповата агресия, влиянието на семейството и дигиталната среда и ролята на нравственото образование. Застъпената авторска теза е, че достойнството на пострадалия и процесуалните права на обвиняемите не са противопоставени ценности. Справедливостта изисква едновременно защита на човешкия живот, доказване на индивидуалната вина и недопускане на злото да бъде възпроизвеждано под формата на обществено оправдано насилие.

Въвеждащи думи

Настоящият текст се явява своеобразно продължение на статията на Ренета Трифонова „От „защита на децата“ до „ловци на педофили“ – как се създава и възпроизвежда среда на омразата“, публикувана в „Християнство.бг“ непосредствено след трагичния случай в Пловдив [Трифонова, 2026]. Авторката прави редица точни и основателни изводи за постепенното формиране на среда, в която публичното разобличаване, унижението и организираното преследване могат да бъдат представяни като допустима форма на гражданска защита. Особено съществен е поставеният от нея въпрос как един модел на поведение, възникнал под претенцията, че защитава децата, може да бъде пренесен, публично толериран и впоследствие възпроизведен като език на омразата и частно възмездие.

Изводите на Ренета Трифонова ме убедиха, че поставеният проблем трябва да бъде разгледан и в неговото наказателноправно измерение. Нейният текст очертава нравствената и обществената среда, в която подобно поведение се поражда и придобива публична легитимност. Настоящото изложение насочва вниманието към следващия въпрос: какво се случва, когато претенцията за гражданска защита премине границата на закона и частното лице започне да си присвоява правомощията на полицията, прокуратурата и съда. В този смисъл двата текста не се повтарят, а разглеждат последователно различни страни на един и същ проблем – първият разкрива обществената среда на омразата, а настоящият анализ изследва нейните възможни наказателноправни последици.

Непосредственият ми мотив да пристъпя към този значително по-обстоен анализ е начинът, по който наказателноправни понятия започнаха да бъдат употребявани в публичното пространство. Вината, умисълът, съучастието, съизвършителството, мярката за неотклонение, т.нар. „граждански арест“ и закритото съдебно заседание нерядко се тълкуват според предварително формираното отношение към случая. Създава се впечатлението, че всеки може да придава на наказателния закон съдържанието, което съответства на собственото му нравствено възмущение. Така правни категории с точно установено значение се превръщат в аргументи на публичното обвинение, без да се отчита тяхното място в системата на българското наказателно и наказателно-процесуално право.

Тъкмо това обстоятелство обяснява и характера на настоящата публикация. Тя не е замислена като лек публицистичен коментар, нито като кратко юридическо становище по повод на конкретно наказателно производство. Текстът е съзнателно подробен, терминологично наситен и на места неизбежно тежък за читателя без правна подготовка. В него се разглеждат структурата на престъплението, обективните и субективните признаци на твърдения престъпен състав, особеностите на съучастието, вината и умисъла, специалният режим на наказателната отговорност на непълнолетните, мерките за неотклонение и приложимите процесуални гаранции. Проследен е и редът, установен от българското законодателство и съдебната практика, чрез който едно обществено подозрение може да бъде превърнато в обвинение, обвинението – проверено чрез доказателства, а наказателната отговорност – установена единствено с влязла в сила присъда.

Подобна детайлност не е самоцелна. Колкото по-тежко е обвинението и колкото по-силно е общественото възмущение, толкова по-голяма трябва да бъде взискателността към употребяваните правни понятия и към доказването на обстоятелствата, от които зависи отговорността на всеки обвиняем. Наказателното право не може да бъде приспособявано към моментните обществени настроения, защото неговото предназначение е не само да наказва доказано виновния, но и да поставя граници пред произволното обвиняване и частното възмездие.

Тежките прояви на насилие, в които участват непълнолетни, почти неизбежно пораждат стремеж към бързо и еднозначно обяснение. Общественият разговор обикновено започва с въпросите кой е виновен, къде са били родителите и защо институциите не са предотвратили случилото се. Тези въпроси са основателни, но когато бъдат поставени преди установяването на фактите, те лесно заменят анализа с предварително нравствено и юридическо осъждане.

Случаят от 4 август 2026 г. на Младежкия хълм в Пловдив придоби особена обществена значимост не само поради смъртта на 37-годишния Георги Кузев, но и поради публично оповестеното твърдение, че в упражненото спрямо него насилие са участвали петима непълнолетни. Разпространената версия, че поведението им е било възприемано като своеобразно наказване на човек, заподозрян в обществено укорими действия, поставя въпрос, който надхвърля конкретното наказателно производство: как се достига до убеждението, че частният човек може да замести полицията, прокуратурата и съда и да превърне собственото си нравствено възмущение в основание за насилие?

Отговорът не може да бъде потърсен единствено в наказателния закон. Правната квалификация изисква доказване на конкретното участие и вината на всеки обвиняем, но не обяснява сама по себе си психологическите механизми на груповата агресия, влиянието на дигиталната среда, ролята на семейството и училището или нравствените представи, чрез които насилието може да бъде оправдано като защита на доброто. Поради това случаят изисква едновременно богословски, наказателноправен и социалнопсихологически прочит.

Застъпената в настоящото изложение авторска теза е, че нравственото възмущение може да бъде основание за обществена реакция, но не представлява източник на наказателна власт. Частното лице може да сигнализира компетентните органи, да предостави сведения и при предвидените от закона предпоставки да съдейства за задържането на извършител. То обаче не може да се превръща едновременно в разследващ орган, обвинител, съдия и изпълнител на наказанието. Когато тази граница бъде премината, гражданската бдителност се превръща в саморазправа, а претенцията за защита на доброто започва да възпроизвежда злото, срещу което привидно е насочена.

От същата теза произтича и разбирането, че достойнството на пострадалия и процесуалните права на обвиняемите не са конкуриращи се ценности. Паметта за загиналия изисква пълно и безпристрастно разследване, установяване на истината и справедлива отговорност на доказано виновните. Правовата държава изисква същата категоричност и при защитата на презумпцията за невиновност, индивидуалния характер на наказателната отговорност и специалните права на детето. Закрилата на обвиняемия не омаловажава живота на пострадалия, както и нравственото осъждане на насилието не отменя изискването вината да бъде доказана по установения от закона ред.

При разработването на наказателноправната част и по-специално при изясняването на понятието за вина и мястото му в субективната страна на престъплението се допитах до моя колега от Академията на Министерството на вътрешните работи доц. д-р Живко Велчев, ръководител на катедра „Наказателноправни науки“. Изразявам искрената си благодарност към него за професионалните бележки и оказаното колегиално съдействие при подготовката на настоящия текст.

С признателност отбелязвам и академичната роля на доц. д-р Даниела Дончева, декан на Юридическия факултет на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, която беше мой преподавател по наказателно право. Систематичният подход към наказателноправните понятия, усвоен по време на нейното преподаване, има трайно значение за начина, по който разглеждам поставените в настоящия анализ въпроси. Това отбелязване не означава, че тя е участвала в подготовката или редактирането на публикацията, а изразява дължимата признателност към преподавателя и школата, от които съм получил своите първоначални наказателноправни ориентири.

Предварителни разграничения

Силният обществен отзвук закономерно намери продължение в медиите и социалните мрежи, където многократното възпроизвеждане на публично известните сведения и непрестанното търсене на нови подробности на моменти придобиха белезите на преекспониране. Това обаче не следва непременно да бъде тълкувано като стремеж към сензация или като колективно любопитство към насилието. Българското общество е преди всичко шокирано от случилото се и се опитва да осмисли как непълнолетни лица могат да бъдат свързани с проява на агресия с подобни трагични последици. Публичният интерес към случая следователно не се изчерпва с неговото информационно значение, а има също нравствено, психологическо и правно измерение.

Същевременно интензивното обществено внимание създава опасност наказателното производство да бъде изместено от своеобразен публичен процес, провеждан чрез медиите и социалните мрежи. Макар подобен публичен процес да не е наказателно производство в юридическия смисъл на понятието, по своята логика той може да придобие квазиинквизиционен характер. Исторически формираният през Средновековието инквизиционен модел се отличава със съсредоточаване на разследващите и решаващите функции, ограничени възможности за защита и особено значение на самопризнанието, включително когато то е получено чрез принуда. При него обвиняемият се възприема предимно като обект на разследването, а възникналото подозрение лесно се превръща във фактическо предпоставяне на вината [Langbein, 1977, pp. 3-16]. Именно тази логика се възпроизвежда, когато публичното говорене започва не от въпроса дали обвинението е доказано, а от предварителното убеждение, че обвиняемите вече са виновни и единствено предстои да бъде определено тяхното наказание.

Съвременният демократичен наказателен процес категорично отхвърля подобно предпоставяне на вината чрез принципа на презумпцията за невиновност, правото на защита и изискването обвинението да бъде доказано пред независим и безпристрастен съд. Конституцията на Република България (КРБ) постановява, че „обвиняемият се смята за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда“ [чл. 31, ал. 3 КРБ]. Същото начало е възпроизведено в чл. 16 от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) и е утвърдено като международноправен стандарт в чл. 6, § 2 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ), съгласно който „всяко лице, обвинено в извършване на престъпление, се смята за невинно до доказване на вината му в съответствие със закона“. Оттук произтича правилото, че обвиняемият не е длъжен да доказва своята невинност; обвинението носи тежестта да установи вината му чрез допустими доказателства, събрани и проверени по предвидения от закона ред. Общественият шок не отменя презумпцията за невиновност, нито защитата на личността и правата на непълнолетните обвиняеми. Тежестта на разпространените сведения по случая не освобождава обществото, институциите и медиите от задължението да разграничават установения факт от обвинителната теза, а доказателството – от предположението.

Отнемането на човешки живот е преди всичко дълбоко нравствено и антропологично сътресение, а след това – юридически факт, подлежащ на наказателноправна оценка. Според християнското разбиране достойнството на човека не произтича от общественото одобрение на неговото поведение, нито може да му бъде отнето поради отправено срещу него обвинение. Неговото онтологично основание се съдържа в библейското свидетелство, че човекът е сътворен „по Божий образ и подобие“ (Бит. 1:26-27).

Св. Григорий Нисийски подчертава, че благодатта на Божия образ не принадлежи само на част от човешката природа, а се разпростира върху целия човешки род [Gregorius Nyssenus, De hominis opificio, cap. XVI, PG 44, col. 184B]. Св. Йоан Дамаскин доразвива това разбиране, като свързва сътворяването „по образ“ с разумността и свободната воля на човека, а „по подобие“ – с възможното уподобяване на Бога чрез добродетелта [Ioannes Damascenus, De fide orthodoxa, lib. II, cap. XII, PG 94, col. 920B]. Следователно Божият образ е онтологично даден на всяко човешко същество, докато подобието представлява нравствено призвание, което човек осъществява свободно чрез своите постъпки. Ето защо грехът може да помрачи образа, но не може напълно да го унищожи, поради което и съгрешилият не престава да бъде личност, носеща неотменимо човешко достойнство.

В старозаветното законодателство отговорът срещу извършеното зло е изразен чрез принципа lex talionis: „око за око, зъб за зъб“ (Изх. 21:24; Лев. 24:20; Втор. 19:21), който има възмезден характер, но историческият и библейският му смисъл не е да разреши безграничното частно отмъщение. Напротив, той поставя граница пред ескалацията на насилието, като изисква последицата да бъде съразмерна на причиненото увреждане. Още Старият Завет постановява следното: „Не отмъстявай и не бъди злобен против синовете на твоя народ, но обичай ближния си като себе си“ (Лев. 19:18). Следователно формулата „око за око“ принадлежи преди всичко към порядъка на съдебното възмездие и съразмерността, а не представлява нравствено оправдание на личната саморазправа.

В Проповедта на планината (Мат. 5-7) Иисус Христос припомня тази норма: „Слушали сте, че бе казано: око за око, и зъб за зъб“, но непосредствено след това умишлено насочва човека отвъд логиката на равното възмездие: „Аз пък ви казвам: да не се противите на злото“ (Мат. 5:38-39). Този призив достига своята пълнота в повелята: „обичайте враговете си“ (Мат. 5:44), и завършва с думите: „И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“ (Мат. 5:48). Новозаветната прошка не е отрицание на справедливостта, а преодоляване на личното отмъщение като нравствен отговор на злото. Тя не освобождава държавата от задължението да разследва престъплението и да накаже доказано виновния, но отнема от отделния човек претенцията сам да се превръща в съдия и изпълнител на наказанието. Поради това дори основателното подозрение за извършено тежко престъпление не овластява частния човек сам да съди и наказва — не му предоставя право на самоволно правораздаване.

Именно в тази връзка следва да бъдат разбирани апостол-Павловите думи: „Не отмъстявайте за себе си, възлюбени“ (Рим. 12:19), както и последващият призив: „Не се оставяй да те надвива злото, но надвивай злото с добро“ (Рим. 12:21). Те не отменят необходимостта от правосъдие, нито освобождават доказано виновния от отговорност, а поставят нравствена граница пред средствата, чрез които отделният човек търси справедливост. Непосредствено след това св. апостол Павел определя публичната власт като „Божий служител“ и посочва, че тя „ненапразно носи меч“, защото е призвана да възпира и наказва извършващия зло (Рим. 13:1-4). Така в апостолското учение ясно се разграничават личният отказ от отмъщение и правомощието на законната власт да осъществява правосъдие. Първото е нравствено изискване към човека, а второто – институционално задължение на държавата. Противодействието на злото не може да се осъществява чрез неговото възпроизвеждане, защото тогава справедливостта се подменя с лично отмъщение, а защитата на обществото – със саморазправа.

Наказателното право провежда същата граница чрез средствата на държавната принуда и законоустановената процедура. Разкриването и разследването на престъплението са възложени на компетентните държавни органи, а прокуратурата повдига и поддържа обвинението. Единствено съдът обаче може да признае подсъдимия за виновен и да му наложи наказание, като до установяване на противното с влязла в сила присъда обвиняемият се смята за невинен [чл. 31, ал. 3 КРБ; чл. 16, чл. 301, ал. 1, т. 3 и чл. 303, ал. 2 НПК].

Гражданинът може да подаде сигнал, да предостави сведения и при строго определените в закона предпоставки да предприеме действия за задържане на лице, извършило престъпление, с цел предаването му на органите на властта [чл. 12а, ал. 1-2 от Наказателния кодекс – НК]. Тази ограничена правна възможност е популярно, макар и не съвсем прецизно, определяна като „граждански арест“. От нея обаче не произтича правомощие гражданинът сам да провежда разследване, да обявява някого за виновен или да му налага наказание.

Предмет, цел и задачи на изложението

Предварително очертаната нравствена и правна рамка определя границите, в които следва да бъде разгледан конкретният случай. Публично оповестените до този момент обстоятелства позволяват да бъдат очертани предметът на обвинението и публично изложените основания, поради които спрямо петимата непълнолетни е взета най-тежката мярка за неотклонение. Те обаче не са достатъчни за окончателен извод относно действителното участие, индивидуалния принос и формата на вината на всеки обвиняем [Окръжна прокуратура (ОП) – Пловдив, прессъобщение от 06.08.2026 г., идентификатор 79230; Окръжен съд (ОС) – Пловдив, прессъобщение от 07.08.2026 г. по ч.н.д. № 1628/2026 г., електронен документ № 39213].

Следователно правният анализ не може да се изчерпи с констатацията за настъпилата смърт и публично твърдяното насилие. За ангажирането на наказателната отговорност е необходимо да бъде установено дали са осъществени всички обективни и субективни признаци на посочения в обвинението престъпен състав, какво е било конкретното участие на всеки обвиняем и дали всеки от непълнолетните е притежавал изискваната от закона способност да разбира свойството и значението на извършваното и да ръководи постъпките си.

Наред с това случаят поставя и по-широкия въпрос как група деца би могла да достигне до убеждението, че разполага с нравственото и фактическото право сама да установява обществено укоримо или престъпно поведение, да определя вината на набелязаното лице и да му налага своеобразно наказание. Така наказателноправният проблем се пресича с въпросите за груповата психология, дигиталното влияние, семейната среда, възпитанието и доверието в държавните институции.

Предмет на настоящото изложение не е самостоятелното установяване на фактическата истина по случая, което принадлежи на компетентните органи на наказателното производство, а научноправният и обществен анализ на публично оповестените обстоятелства. В неговия обхват попадат твърдяната наказателноправна квалификация на деянието, индивидуалният принос и евентуалната отговорност на непълнолетните обвиняеми, особените материалноправни и процесуални правила, приложими спрямо тях, границата между гражданската бдителност и саморазправата, както и психологическите, семейните, дигиталните и образователните фактори, които биха могли да имат отношение към твърдяната групова агресия.

Настоящият анализ има за основна цел систематизирането и научното изясняване на наказателноправните, психологическите и обществените измерения на случая, без да се изземват правомощията на разследващите органи и съда и без да се формира предварителна присъда спрямо обвиняемите. За постигането на тази цел се поставят следните конкретни задачи:

1. Да бъдат систематизирани официално оповестените данни по случая, като ясно се разграничат сведенията, съдържащи се в документите и съобщенията на прокуратурата и съда, обвинителната теза, медийните интерпретации и твърденията, които не са потвърдени по надлежния процесуален ред.
2. Да бъде анализирана възприетата от прокуратурата наказателноправна квалификация, като се разгледат обективните и субективните признаци на посочения престъпен състав, причинната връзка между поведението и настъпилия смъртен резултат, формата на вината и видът на евентуално установения умисъл, твърдените квалифициращи подбуди, съучастието и индивидуалният принос на всеки обвиняем.
3. Да бъде изяснен специалният режим на наказателната отговорност на непълнолетните, включително изискването по чл. 31, ал. 2 НК всеки от тях да е могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, правилата за определяне на наказанието по чл. 63 НК и приложимите специални процесуални гаранции.
4. Да бъде очертана границата между гражданската бдителност и противоправната саморазправа, като се изяснят предпоставките за задържане по чл. 12а НК и причините, поради които тази ограничена правна възможност не предоставя на частното лице право да разследва, унижава, наказва или да упражнява несъразмерно физическо въздействие.
5. Да бъдат обсъдени възможните психологически и социални предпоставки за груповата агресия, сред които влиянието на връстниците, размиването на индивидуалната отговорност, моралното оправдаване на насилието, семейната и приятелската среда и възприемането на поведенчески модели, разпространявани в интернет. В този контекст следва да бъде проверена и хипотезата за евентуално влияние на съдържание, публикувано чрез канала „Учтивият натиск“, без при липса на конкретни данни да се приема, че между него и поведението на обвиняемите съществува установена причинна връзка.
6. Да бъдат изяснени границите на публичността на производството срещу непълнолетни, включително правилото за провеждане на съдебното заседание при закрити врати, ограниченията при разгласяването на материали от досъдебното производство, специалната защита на характеристиката, звукозаписите и видеозаписите на непълнолетния обвиняем, както и пределите, в които институциите и медиите могат да информират обществото [чл. 198, ал. 1, чл. 388б и чл. 391, ал. 1 НПК].
7. Да бъде поставен въпросът за ценностната и възпитателната функция на българското училище, включително за възможното място на предложения учебен предмет „Добродетели и религии“. Без да се извежда недоказуема причинна връзка между липсата на подобен предмет и конкретното деяние, следва да бъде обсъдена необходимостта от последователно възпитание в уважение към човешкото достойнство, правовия ред, държавните институции и личната отговорност.

Така формулираните задачи определят и последователността на по-нататъшното изложение. Анализът започва от публично установимата фактическа основа, преминава към общото изясняване на структурата на престъплението, наказателноправното понятие за вина и конкретната правна квалификация, а след това – към особеностите на отговорността на непълнолетните и границите на гражданското поведение. В следващите раздели се разглеждат психологическите, семейните и дигиталните измерения на случая, пределите на публичността на производството и накрая – поставените нравствени и образователни въпроси.

1. Фактическа основа на анализа

Когато сведенията за предполагаемо извършено тежко престъпление навлязат в общественото пространство и предизвикат нравствен шок, първата задача на изследователя е да възстанови дисциплината на факта. Колкото по-силно е емоционалното въздействие на разпространяваните подробности, толкова по-необходимо е да се установи от какъв източник произхожда всяко твърдение, от кого е направено и дали съдържащото се в него обстоятелство е доказано по надлежния процесуален ред. В противен случай публично разпространената информация неусетно започва да изпълнява ролята на присъда, а общественият дебат – да изпреварва правосъдието.

За официална изходна точка на фактическото изложение следва да бъде прието прессъобщението на ОП – Пловдив от 6 август 2026 г. В него се съобщава, че като обвиняеми са привлечени петима непълнолетни лица – две момичета и три момчета на възраст между 14 и 17 години. Съгласно публично оповестената обвинителна теза на 4 август 2026 г. в Пловдив те са действали „в съучастие помежду си като извършители“ и умишлено са умъртвили 37-годишен мъж. Прокуратурата поддържа още, че убийството е извършено „по особено мъчителен начин за убития, с особена жестокост, по хулигански подбуди и свързани със сексуалната ориентация подбуди“ [ОП – Пловдив, прессъобщение от 06.08.2026 г.].

Съгласно същото прессъобщение прокуратурата е квалифицирала деянието по чл. 116, ал. 1, т. 6 и т. 11 във връзка с чл. 115 и чл. 63 НК. Изрично е застъпено и становището, че непълнолетните са разбирали свойството и значението на извършеното и са могли да ръководят постъпките си. Тази преценка има съществено правно значение, тъй като съгласно чл. 31, ал. 2 НК непълнолетният е наказателноотговорен само ако при извършването на деянието е могъл да разбира неговото свойство и значение и да ръководи постъпките си. Наличието на тази интелектуална и волева способност не може да бъде изведено единствено от навършената възраст, а трябва да бъде установено самостоятелно по отношение на всеки обвиняем [чл. 31, ал. 2 НК].

Прокуратурата съобщава още, че по случая е образувано следствено дело, действията по което се провеждат от екип от следователи при Окръжния следствен отдел към ОП – Пловдив, а оперативно-издирвателните мероприятия се извършват от служители на Областната дирекция на МВР – Пловдив. Към датата на съобщението са били проведени огледи на местопроизшествието и разпити на свидетели, извършени са множество претърсвания и изземвания, назначени са експертизи и са иззети веществени доказателства. Посоченият обем на действията по разследването свидетелства за неговата интензивност, но сам по себе си не означава, че фактическата обстановка е окончателно изяснена. Към този момент производството се намира в ранна фаза, а събраният доказателствен материал подлежи на допълване, проверка, съпоставяне и оценка както поотделно, така и в неговата съвкупност.

На 7 август 2026 г. ОС – Пловдив взема спрямо петимата обвиняеми мярка за неотклонение „задържане под стража“. Съдът приема, че макар производството да се намира в начален етап, по делото са събрани достатъчно доказателства, позволяващи да бъде направено обосновано предположение, че обвиняемите са извършили престъплението, за което са привлечени към наказателна отговорност. Съдебният състав намира, че липсва опасност обвиняемите да се укрият, но съществува опасност от извършване на престъпление. Отчетени са също данни за проявена изключителна агресия и доказателства в подкрепа на твърдените хулигански и свързани със сексуалната ориентация подбуди. Постановеното определение не е окончателно и подлежи на протест и обжалване пред Апелативния съд – Пловдив [ОС – Пловдив, прессъобщение от 07.08.2026 г. по ч.н.д. № 1628/2026 г.].

В условията на силно обществено напрежение задържането фактически може да ограничи и риска от евентуална саморазправа спрямо непълнолетните обвиняеми. Този възможен защитен ефект обаче не представлява самостоятелна законова цел или основание за вземане на най-тежката мярка за неотклонение. Съгласно чл. 57 НПК мерките за неотклонение служат, за да се попречи на обвиняемия да се укрие, да извърши престъпление или да осуети изпълнението на влязла в сила присъда. В конкретния случай съдът се е позовал на опасността от извършване на престъпление, а не на необходимостта обвиняемите да бъдат защитени от трети лица. Евентуалните заплахи срещу тях биха породили отделно задължение за компетентните органи да гарантират тяхната сигурност, но сами по себе си не могат да обосноват лишаването им от свобода [чл. 57 и чл. 386, ал. 2 НПК].

Тук е необходимо да бъде направено едно съществено процесуално разграничение. Обоснованото предположение не представлява доказана вина, а една от кумулативно необходимите законови предпоставки за вземането на мярката за неотклонение „задържане под стража“ [чл. 63, ал. 1 НПК]. То изразява предварителна преценка, основана върху доказателствения материал, събран към момента на разглеждане на мярката. Производството по нея не разрешава окончателно въпроса дали обвиняемите са извършили престъплението, нито предопределя правната квалификация на поведението им. Неслучайно в официалното си съобщение съдът изрично напомня, че всеки от петимата обвиняеми се смята за невинен до установяване на противното с влязла в сила присъда [ОС – Пловдив, прессъобщение от 07.08.2026 г.; чл. 16 НПК].

Значително повече подробности станаха публично известни чрез изявленията на представители на прокуратурата и защитата пред медиите преди началото на заседанието по мерките за неотклонение. Според наблюдаващия прокурор Анелия Трифонова насилието е продължило повече от час. В публикацията на БТА се съобщава още, че първоначално са били задържани общо десет непълнолетни на възраст между 14 и 17 години, но обвинения са повдигнати на петима от тях. В същия материал е представена и версията, че групата е подражавала на т.нар. „ловци на педофили“, а срещата с починалия е била уговорена чрез социалните мрежи от момиче, представило се за 15-годишно, макар в действителност да е било на 17 години. Посочва се също, че след нападението мъжът е успял сам да слезе от Младежкия хълм, бил е открит в подножието му и откаран в болница, където няколко часа по-късно е починал [Шопова, 2026б].

Тези сведения не могат да бъдат пренебрегнати, още повече че част от тях са публично съобщени от наблюдаващия прокурор. Използването им в настоящия анализ обаче изисква ясна процесуална уговорка. Публичното изявление на участник в наказателното производство, включително на представител на държавното обвинение, само по себе си не представлява доказателство по смисъла на НПК и не превръща оповестените обстоятелства във факти, установени по надлежния процесуален ред. Медийно оповестеното и процесуално доказаното не са тъждествени категории.

Същата предпазливост е необходима и по отношение на твърдението, че починалият е бил възприеман от групата като „педофил“. Към този момент определението отразява приписваната на участниците представа за пострадалия, а не факт, установен от компетентен орган по надлежния процесуален ред. Негови близки публично отхвърлят разпространяваните версии за педофилия и ги определят като недопустими [Шопова, 2026а]. Следователно анализът не може да възприеме нито едната от конкуриращите се версии като доказана единствено въз основа на нейното медийно присъствие.

Не по-малко важно е разграничението между „педофилия“ и „сексуална ориентация“, разбирана в нейния юридически смисъл. Международната класификация на болестите определя „педофилното разстройство“ като вид парафилно разстройство, докато българското законодателство разбира под „сексуална ориентация“ хетеросексуалната, хомосексуалната или бисексуалната ориентация [WHO, 2026, ICD-11, code 6D32; § 1, т. 10 от ДР на Закона за защита от дискриминация]. Смесването на тези понятия в публичния дебат заличава границите между клиничната диагноза, евентуалното сексуално поведение и защитения от закона личен признак. Употребата на определението „педофил“ от участниците или от медиите не може да замести нито медицинската диагноза, нито доказването на конкретно противоправно поведение. За повдигнатото обвинение значение има дали прокуратурата ще докаже по отношение на всеки обвиняем наличието на подбудите, включени в квалифицирания състав по чл. 116, ал. 1, т. 11 НК, а не какви определения са използвали участниците или впоследствие медиите.

Оттук следва и методологичният извод за по-нататъшния анализ: официално оповестените обстоятелства могат да бъдат използвани като изходна фактологична основа само при отчитане на техния конкретен източник и процесуален статус. При това трябва ясно да се разграничават установеният факт, обвинителната теза, предварителната съдебна преценка и разпространената чрез медиите информация. Подобен подход не цели да омаловажи фактите или да смекчи нравствената тежест на случилото се. Фактологичната сдържаност е условие за достигането до истината, а не отстъпление от нея.

2. Структурата на престъплението и наказателноправното понятие за вина

2.1. Обективните и субективните признаци на престъплението

Тъкмо тук се налага да бъде направено едно основно наказателноправно разграничение. Съгласно чл. 9, ал. 1 НК „престъпление е това общественоопасно деяние (действие или бездействие), което е извършено виновно и е обявено от закона за наказуемо“. Това законово определение очертава общите свойства на престъплението, но преценката на конкретно извършеното изисква да бъде установено дали деянието осъществява всички признаци на съответния престъпен състав.

Следователно настъпването на определен вредоносен резултат не е достатъчно само по себе си за възникването на наказателна отговорност. Необходимо е извършеното да отговаря едновременно на обективните и субективните признаци, чрез които законът изгражда съответния престъпен състав. Липсата на който и да е от изискуемите съставомерни признаци изключва квалифицирането на деянието по този състав.

Обективната страна обхваща външната проява на конкретното престъпление, чийто задължителен признак е изпълнителното деяние. В зависимост от законовата конструкция на съответния престъпен състав към нея могат да принадлежат още общественоопасните последици и причинната връзка между тях и деянието, както и времето, мястото, обстановката, начинът и средствата за извършване, когато законодателят им придава съставомерно значение.

Убийството е резултатно престъпление, поради което неговата обективна страна включва поведението, чрез което се причинява смъртта на друго лице, настъпилия смъртен резултат и причинната връзка между тях. Когато се твърди, че деянието е извършено от няколко лица, обективният анализ изисква да бъдат разграничени действията на всеки участник и да бъде установено отношението на конкретния му фактически принос към настъпването на смъртта.

Поради това обективната страна не може да бъде отъждествявана с престъплението в неговата цялост. Тя обхваща външно проявените и подлежащи на доказване признаци на престъпното посегателство, но установяването им само по себе си не е достатъчно за възникването на наказателна отговорност. Българското наказателно право не допуска обективна, безвиновна отговорност, основана единствено върху настъпването на определен вредоносен резултат.

Необходимо е да бъде установено и психическото отношение на дееца към извършваното деяние и неговите последици, както и дали съзнанието му е обхващало фактическите обстоятелства, принадлежащи към съответния престъпен състав. Това насочва анализа към субективната страна на престъплението и към нейния основен елемент – вината.

Субективната страна изразява вътрешното психическо отношение на дееца към извършваното деяние и неговите общественоопасни последици. Нейният основен и задължителен елемент е вината, която съгласно българското наказателно право се проявява под формата на умисъл или непредпазливост [чл. 11, ал. 1 НК]. Към субективната страна могат да принадлежат още мотивът и целта, когато законът им придава съставомерно или друго наказателноправно значение. Мотивът разкрива вътрешната подбуда за извършване на деянието, а целта – резултата, към чието постигане е насочено поведението на дееца. Поради това те не следва да бъдат отъждествявани със самата вина.

В англоезичната наказателноправна традиция функционално близко до разграничението между обективните и субективните признаци на престъплението е съотношението между понятията actus reus и mens rea. Actus reus обозначава външните елементи на престъплението – поведението, относимите обстоятелства и изискуемия престъпен резултат, докато mens rea се отнася до изискваното от закона психическо отношение към тези елементи [Ormerod, Child, 2023, pp. 40-41, 88-89]. Между посочените понятия и категориите на българското наказателно право обаче не следва да се поставя пълен знак за равенство, тъй като те принадлежат към различни правни системи и доктринални традиции.

2.2. Понятието за вина в българската наказателноправна доктрина

Понятието за вина заема основно място в българската наказателноправна доктрина. Иван Ненов я разглежда като психическо отношение на дееца към извършеното деяние и неговия общественоопасен резултат, докато Александър Стойнов доразвива това определение, като включва и отношението „към общественоопасния му характер“ [Ненов, 1992, кн. II, с. 87; Стойнов, 1999, с. 250]. От своя страна Антон Гиргинов отделя самостоятелно място на вината, умисъла и непредпазливостта като основни въпроси на субективната страна на престъплението [Гиргинов, 2009, с. 163-176].

В съвременната наказателноправна литература Румен Марков и колектив разглеждат вината не изолирано, а в нейната връзка с вменяемостта, свободата на волята, степента на вината и двете законово установени нейни форми – умисъла и непредпазливостта [Марков и кол., 2022, раздел „Вина“]. При анализа на умисъла се поставя акцент върху необходимостта съзнанието на дееца да обхваща фактическите обстоятелства, принадлежащи към обективните признаци на съответния престъпен състав [пак там, с. 294-295]. Никола Филчев определя вината като „психическото отношение на дееца към извършеното общественоопасно деяние и престъпния резултат“, като подчертава, че тя принадлежи към субективната страна на конкретното престъпно деяние [Филчев, 2014, с. 115-116; Решение № 386 от 6.09.1995 г. по н.д. № 308/1995 г., I н.о. на ВС].

Общото в посочените доктринални разбирания е определянето на вината като юридически значимо психическо отношение към деянието и неговите последици към момента на извършването му. При престъпление, осъществено чрез съвместните действия на няколко лица, вината не може да бъде предполагана общо за групата, а трябва да бъде установена самостоятелно по отношение на всеки обвиняем.

Поради това наказателноправната вина не може да бъде сведена до общо нравствено порицание. Християнското нравствено богословие оценява човешкото поведение чрез категориите на греха, съвестта, покаянието и личната нравствена отговорност. Наказателното право има различна задача – да установи точно определеното психическо отношение на дееца към конкретното общественоопасно деяние и неговите последици към момента на извършването му. Двете оценки могат да достигнат до сходни изводи, но не могат да бъдат отъждествявани или взаимно заменяни.

В разглеждания случай въпросът за подбудите придобива съставомерно значение, тъй като според публично оповестената информация относно повдигнатото обвинение прокуратурата поддържа, че деянието, за което петимата непълнолетни са привлечени като обвиняеми, е извършено по хулигански и свързани със сексуалната ориентация на пострадалия подбуди. Законът предвижда по-тежка отговорност за убийство, извършено „по хулигански, расистки, ксенофобски или свързани със сексуалната ориентация подбуди“ [чл. 116, ал. 1, т. 11 НК]. Наличието на такива подбуди обаче е част от подлежащата на доказване обвинителна теза и не може да бъде извеждано нито единствено от груповия характер на деянието, нито от личността на пострадалия. То трябва да бъде установено самостоятелно по отношение на всеки обвиняем.

По отношение на петимата непълнолетни обвиняеми трябва да бъде установено не само какви действия е извършил всеки от тях, но и какво е съзнавал, какъв резултат е предвиждал и дали е искал или съзнателно е допускал настъпването на смъртта. Отделно от формата на вината следва да бъде изследвана и специалната предпоставка за наказателната отговорност на непълнолетния – дали всеки от тях е могъл да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си по смисъла на чл. 31, ал. 2 НК. Тази преценка е строго индивидуална и не може да бъде извеждана нито от груповия характер на деянието, нито единствено от възрастта на обвиняемия.

2.3. Доказването на вината и правото на защита

Доказването на субективната страна често се превръща в средоточие на спора между обвинението и защитата, тъй като психическото отношение на дееца не е непосредствено възприемаемо, а се извежда от съвкупната оценка на установените обстоятелства – поведението преди, по време и след деянието, начина и средствата за неговото извършване, характера и интензитета на упражненото насилие и други относими факти.

Поради това оспорването на формата на вината, мотива, целта или способността на непълнолетния да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си не представлява „лавиране“, а законосъобразно упражняване на правото на защита. Тежестта да бъде доказано обвинението по делата от общ характер принадлежи на прокурора и разследващите органи, а обвиняемият не е длъжен да доказва своята невинност [чл. 103, ал. 1-2 НПК]. Аргументите на защитата подлагат обвинителната теза на необходимата процесуална проверка и по този начин съдействат за правилното установяване на правно релевантните факти.

Различният извод относно психическото отношение на обвиняемия може да има значение както за правната квалификация на деянието, така и за индивидуализацията на евентуалното наказание. Ако конкретният участник е искал настъпването на смъртта, би била налице хипотеза на пряк умисъл, а ако съзнателно е допускал нейното настъпване – на евентуален умисъл. И в двата случая, при наличие на останалите съставомерни признаци, може да се постави въпросът за умишлено убийство. Различна би била правната оценка, ако умисълът е бил насочен единствено към причиняването на телесна повреда, а смъртта е настъпила по непредпазливост – хипотеза, уредена в чл. 124, ал. 1 НК.

Непредвиждането на смъртния резултат също не означава автоматично липса на вина. Следва да бъде установено дали деецът е бил длъжен и е могъл да предвиди този резултат, при което би могло да се обсъжда непредпазливост, или не е бил длъжен, съответно не е могъл да го предвиди, което би поставило въпроса за случайното деяние по чл. 15 НК. Поради това спорът относно вината не е непременно процесуален способ за намаляване на наказанието, а съществена част от проверката дали повдигнатото обвинение съответства на действително извършеното от всеки участник.

3. Престъпният състав и правната квалификация

След очертаването на фактическата основа и доктриналното изясняване на вината следва да се премине към конкретната наказателноправна оценка на публично оповестената обвинителна теза. На този етап общественото възмущение, колкото и разбираемо да е то, не може да изпълнява ролята на юридически критерий. Необходимо е прецизно да се изследва дали поведението, в което е обвинен всеки от петимата непълнолетни, осъществява обективните и субективните признаци на посочения престъпен състав, какъв е индивидуалният му принос и при каква форма на вина е действал. Нравствената тежест на случилото се не отменя необходимостта всяка предпоставка на наказателната отговорност да бъде доказана по надлежния процесуален ред.

Както вече беше посочено, прокуратурата е квалифицирала твърдяното деяние по чл. 116, ал. 1, т. 6 и т. 11 във връзка с чл. 115 и чл. 63 НК. На този етап квалификацията изразява обвинителната теза и не обвързва окончателната преценка на съда. Тя очертава няколко самостоятелни направления на анализа: основния състав на умишленото убийство по чл. 115 НК; твърдените квалифициращи признаци по чл. 116, ал. 1, т. 6 и т. 11 НК; съизвършителството по смисъла на чл. 20, ал. 2 НК; както и особеното правно положение на непълнолетните. При последното следва да се разграничат условието за наказателна отговорност по чл. 31, ал. 2 НК и специалните правила за определяне на наказанието по чл. 63 НК. Всеки от тези въпроси има самостоятелно съдържание и подлежи на доказване по отношение на всеки обвиняем.

Посочената правна квалификация ще бъде разгледана единствено като част от публично оповестената обвинителна теза, а не като окончателно установена наказателна отговорност. Целта на последващия анализ е да изясни какви обективни и субективни признаци трябва да бъдат доказани, за да бъде възприета тази квалификация от съда, без да се предрешава дали те действително са осъществени в конкретния случай.

Основният състав на умишленото убийство е уреден в чл. 115 НК: „Който умишлено умъртви другиго, се наказва за убийство с лишаване от свобода от десет до двадесет години“. Макар лаконична, тази законова формулировка съдържа основните обективни и субективни признаци на престъплението – изпълнителното деяние, настъпването на смъртния резултат, причинната връзка и умисъла. Всеки от тези признаци има самостоятелно съдържание и подлежи на доказване.

3.1. Защитеният обект и човешкият живот

Непосредствен обект на престъплението убийство е човешкият живот. Неговата наказателноправна защита не зависи от общественото положение на пострадалия, от неговите действителни или приписвани лични качества, нито от отправените срещу него подозрения. Правото на живот принадлежи на човека по силата на самото му човешко битие. Тъкмо тук богословската и правната перспектива достигат до една и съща граница, макар да я изразяват на различен език: човешкото достойнство е присъщо на личността, а не ѝ се предоставя от общественото одобрение.

Следователно дори някой да е разполагал със сведения за противоправно поведение на пострадалия, това обстоятелство не би могло да породи право на частно наказване. То би могло единствено да обоснове подаването на сигнал до компетентните държавни органи. Подозрението не е присъда, а частният човек не придобива по силата на собственото си убеждение правомощията на съд.

3.2. Обективната страна и причинната връзка

От обективна страна убийството е резултатно престъпление. За неговата съставомерност трябва да бъдат установени конкретно човешко поведение, настъпила смърт и причинна връзка между тях. Не е достатъчно да се докаже, че обвиняемият се е намирал на мястото на деянието, че е принадлежал към определена група или че е одобрявал поведението на останалите. Необходимо е да се установи какво точно е извършил, по какъв начин поведението му се е включило в общото изпълнение и какво значение е имало то за настъпването на смъртния резултат.

Тази необходимост придобива още по-голямо значение при твърдяно групово нападение. Множеството участници не освобождава обвинението от задължението да индивидуализира поведението на всеки от тях. Един участник може да е нанасял удари, друг да е ограничавал възможността на пострадалия да се защити или да напусне мястото, трети да е насърчавал нападението, а четвърти да е присъствал, без да участва в изпълнението. Тези хипотези имат различно наказателноправно значение и не могат да бъдат поставяни под общия знаменател на груповото присъствие.

3.3. Съизвършителството и индивидуалният принос

Съгласно чл. 20, ал. 2 НК „съизвършители са лицата, които участвуват в самото изпълнение на престъплението“. Това не означава, че всеки съизвършител трябва да е извършил напълно еднакви действия или лично да е причинил всички установени увреждания. Необходимо е обаче поведението му да представлява част от общото изпълнение и да бъде обхванато от общ умисъл.

Поради това непосредственото нанасяне на удари не е единственото поведение, което би могло да придобие характер на изпълнително деяние. В зависимост от конкретните обстоятелства такова значение може да има и задържането на пострадалия, възпрепятстването на неговото оттегляне или друго действие, което функционално се включва в умъртвяването. Подбуждането към престъплението и умишленото улесняване на неговото извършване обаче представляват самостоятелни форми на съучастие по чл. 20, ал. 3 и 4 НК, а обикновеното присъствие не е достатъчно за съизвършителство.

Върховният касационен съд (ВКС) свързва съизвършителството с активното участие, взаимното допълване на действията и съзнателното включване в общото престъпно изпълнение. Обстоятелството, че дадено лице не е направило опит да възпре останалите, може да бъде оценявано наред с цялостното му поведение, но не е достатъчно само по себе си, за да обоснове извод, че то е участвало в изпълнението на престъплението като съизвършител [Решение № 145/08.07.2019 г. по н.д. № 534/2019 г., ВКС, ІІ н.о., с. 15-17].

Следователно наказателното право не познава колективна вина, възникваща единствено от принадлежността към определена група. Общото изпълнение не заличава личната отговорност, а изисква още по-точното ѝ установяване. Ако прокуратурата поддържа, че и петимата обвиняеми са съизвършители, тя трябва да докаже изпълнителния принос и общия умисъл на всеки от тях. Ако по отношение на някого бъде установено единствено подбуждане или улесняване, би се поставил въпросът за друга форма на съучастие. Ако не бъде доказано съзнателно участие, самото присъствие не би било достатъчно за наказателна отговорност като съизвършител.

3.4. Умисълът към смъртния резултат

От субективна страна убийството по чл. 115 НК е умишлено престъпление. Съгласно чл. 11, ал. 2 НК умисълът е пряк, когато деецът е предвиждал общественоопасните последици и е искал тяхното настъпване, и евентуален, когато не ги е искал, но съзнателно е допускал настъпването им.

Разграничението не се извършва само въз основа на последващите обяснения на обвиняемия или на отделен, изолиран факт. Психическото отношение към смъртния резултат се извежда от съвкупната оценка на използваните средства, броя, силата и насочеността на ударите, уязвимостта на засегнатите части на тялото, продължителността на насилието, поведението на участниците преди и след деянието и отношенията им с пострадалия.

Нито един от тези признаци не доказва самостоятелно и автоматично умисъл за убийство. Те трябва да бъдат оценявани в тяхната взаимна връзка и поотделно спрямо всеки обвиняем. Възможно е различните участници в групово нападение да имат различна представа за неговата цел и последици. Един може да иска смъртта, друг съзнателно да допуска нейното настъпване, а трети да смята, че участва единствено в причиняването на телесно увреждане. Груповата агресия може да бъде проявена общо, но психическото отношение към смъртния резултат остава лично.

Именно тук се намира един от най-трудните доказателствени въпроси. Ако бъде установено, че конкретен участник е целял единствено причиняването на телесна повреда и не е предвиждал или допускал настъпването на смъртта, правната оценка на поведението му би могла да се различава от тази на останалите. Това не омаловажава обществената опасност на неговото участие, а следва принципа, че наказателната отговорност трябва да съответства на действително извършеното и виновно причиненото.

3.5. Особено мъчителният начин и особената жестокост

В публично оповестената обвинителна теза са посочени и квалифициращите признаци „по особено мъчителен начин за убития“ и „с особена жестокост“ по чл. 116, ал. 1, т. 6 НК. Макар в публичното говорене тези понятия често да се сливат, законът ги разглежда като различни основания за по-тежка наказателна отговорност.

Особено мъчителният начин се свързва преди всичко с преживяванията на пострадалия. От значение са интензивността на изпитаните физически болки, страхът, съзнанието за неизбежността на смъртта и продължителността на страданието. Поради това трябва да се установи не само какви увреждания са причинени, но и дали и колко време пострадалият е бил в съзнание и е възприемал случващото се.

Особената жестокост насочва вниманието към начина на действие и проявеното от дееца отношение. Тя предполага жестокост, която надхвърля обективно присъщата на всяко умишлено отнемане на човешки живот. ВКС свързва тази преценка с продължителността и интензивността на насилието, броя, локализацията и тежестта на уврежданията, силата на въздействието и проявеното безмилостно отношение към жертвата [Решение № 198/20.04.2026 г. по н.д. № 176/2026 г., ВКС, ІІ н.о., с. 5].

Следователно множеството травматични увреждания е важно, но не и единствено обстоятелство. Изводите относно двата квалифициращи признака трябва да бъдат основани върху заключенията на съдебномедицинските експертизи, свидетелските показания, евентуалните записи, данните за продължителността на нападението и останалия доказателствен материал. Двата признака могат да съществуват едновременно, но единият не произтича автоматично от другия. Необходимо е също особеностите на начина на извършване да са били обхванати от умисъла на съответния обвиняем.

3.6. Квалифициращите подбуди

Особено внимание изисква твърдението, че деянието е извършено по хулигански и свързани със сексуалната ориентация подбуди. Мотивът не трябва да се смесва нито с умисъла, нито с предварително поставената цел. Умисълът разкрива психическото отношение към деянието и неговия резултат, докато мотивът обозначава вътрешната причина, поради която лицето е взело решение да действа.

Хулиганската подбуда се свързва с демонстративно пренебрежение към обществото, установените правила на поведение и личността на пострадалия. Наличието ѝ не може да бъде извеждано единствено от грубия начин на извършване или от тежестта на настъпилия резултат. Трябва да се изследва дали поведението е било продиктувано от стремеж към насилствено самоутвърждаване, демонстриране на превъзходство или показно пренебрежение към обществения ред. Съдебната практика приема, че хулиганският мотив трябва да бъде установен чрез поведението, предхождащо и съпътстващо посегателството, като публичността на мястото не е негов задължителен признак [вж. цит. Решение № 145/08.07.2019 г., ВКС, с. 17-18].

Твърдяната подбуда, свързана със сексуалната ориентация, също трябва да бъде доказана по отношение на всеки обвиняем поотделно. При тази преценка следва да бъде избегнато разпространеното в публичното пространство смесване на различни понятия. С оглед на направеното по-горе разграничение между педофилното разстройство и сексуалната ориентация в нейния юридически смисъл, обстоятелството, че участниците са назовавали пострадалия „педофил“, не доказва само по себе си наличието на квалифициращата подбуда по чл. 116, ал. 1, т. 11 НК.

Правно значение биха имали конкретните изрази, отправени към пострадалия, начинът, по който той е бил избран като обект на нападението, съдържанието на предварителната комуникация, евентуалното планиране и представата на всеки обвиняем за неговата личност. Необходимо е да се установи дали твърдяната подбуда е била обща за групата, или отделните участници са действали по различни мотиви. Мотивът на един обвиняем не може механично да бъде приписан на всички останали.

В крайна сметка устойчивостта на повдигнатото обвинение ще зависи не от обществената убеденост, че е извършено нещо ужасяващо, а от доказването на конкретни правни признаци: изпълнителния принос на всеки обвиняем, причинната връзка, умисъла за умъртвяване, общността на умисъла при съизвършителството и наличието на посочените квалифициращи обстоятелства. Само тяхното единство би могло да обоснове наказателна отговорност за квалифицирано убийство.

Това разграничение не е израз на формализъм и още по-малко – на снизхождение към тежкото насилие. То е начинът, по който правото възпрепятства справедливостта да бъде подменена с възмездие. Тежестта на обвинението не променя доказателствения стандарт, но прави неговото стриктно спазване още по-необходимо. Едва след тази преценка може да бъде поставен следващият въпрос – как българският наказателен закон урежда отговорността на непълнолетния, който е разбирал свойството и значението на извършеното и е могъл да ръководи постъпките си.

4. Наказателна отговорност на непълнолетните

След изясняването на признаците на престъпния състав и конкретното участие на всеки обвиняем следва да бъде разгледан въпросът дали петимата непълнолетни могат да носят наказателна отговорност и в какви граници би могла да бъде реализирана тя. Отговорът не се изчерпва с установяването на тяхната календарна възраст, а изисква преценка на предвидените от закона способности за разбиране и съзнателно ръководене на поведението.

От богословска гледна точка детето е личност в процес на изграждане. То притежава човешко достойнство и нравствена свобода, но представите му за добро и зло, способността за самоконтрол и начините за морална оценка все още се формират. Тъкмо затова отношението към детето не може да се изчерпи нито с безусловното му оправдаване, нито с механичното му приравняване към възрастния. Признаването на възможността за нравствено поправяне не означава отричане на отговорността за причиненото зло.

4.1. Възрастови граници и предпоставки за наказателна отговорност

Тази постановка намира юридически израз в особеното наказателноправно положение на непълнолетния деец. Българското право разграничава малолетни и непълнолетни лица. Малолетно е лицето, което не е навършило 14-годишна възраст. То не е наказателноотговорно независимо от характера и тежестта на извършеното общественоопасно деяние, като спрямо него могат да бъдат приложени съответни възпитателни мерки [чл. 32 НК].

Непълнолетно е лицето, навършило 14, но ненавършило 18 години. То може да бъде наказателноотговорно, но не по силата на възрастта сама по себе си. Съгласно чл. 31, ал. 2 НК непълнолетният носи наказателна отговорност само ако е могъл „да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си“.

Следователно законът не установява необорима презумпция, че всяко лице, навършило 14 години, е наказателноотговорно, нито приема, че непълнолетието само по себе си изключва отговорността. Необходимо е положително да бъдат установени двете изискуеми способности – интелектуалната и волевата – спрямо всеки обвиняем и към момента на деянието.

Интелектуалната способност се отнася до възможността непълнолетният да възприема фактическото съдържание и общественото значение на своето поведение, както и неговите вероятни последици. При твърдяно участие в убийство трябва да се изследва дали лицето е разбирало характера на упражняваното насилие и че то е способно да причини смърт. Волевата способност се отнася до възможността това разбиране да бъде превърнато в съзнателен контрол върху поведението – лицето да може да го ръководи и да се въздържи от извършването на деянието.

Силната емоция, груповото влияние, подражанието или стремежът към одобрение не изключват автоматично нито една от тези способности. Те обаче могат да бъдат значими при оценката на личностната зрялост, внушаемостта, степента на самоконтрол и конкретното участие в общото действие. Разбирането на общественото значение на деянието и способността за съобразяване с това разбиране са различни, макар и взаимно свързани въпроси.

4.2. Индивидуалната преценка по чл. 31, ал. 2 НК

Преценката по чл. 31, ал. 2 НК е строго индивидуална. Не е достатъчно общото заключение, че обвиняемите са деца на близка възраст, защото личностното развитие не протича с еднаква скорост. Непълнолетни на една и съща възраст могат съществено да се различават по интелектуална зрелост, емоционална устойчивост, способност за предвиждане, податливост на внушение и възможност за волеви контрол.

Този въпрос обичайно се изследва чрез комплексна съдебнопсихиатрична и психологична експертиза. Вещите лица могат да дадат заключение относно психическото състояние, личностното развитие, социалната компетентност, внушаемостта и способността на непълнолетния да разбира и ръководи поведението си. Експертизата обаче не замества правната преценка на съда. Тя е доказателствен източник, който трябва да бъде обсъден наред с поведението преди, по време и след деянието, общуването между участниците, евентуалната предварителна подготовка и останалия доказателствен материал.

В Решение № 155 от 12 ноември 2019 г. ВКС подчертава необходимостта да бъде изследвано дали младата възраст или установени психични особености са засегнали способността на непълнолетния да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си. По конкретното дело оценката е извършена от психиатър и двама клинични психолози, а съдът е проверил обосноваността на експертните заключения чрез съпоставянето им с останалите доказателства [Решение № 155/12.11.2019 г. по н.д. № 579/2019 г., ВКС, ІІ н.о., с. 9-10].

В разглеждания пловдивски случай значение биха могли да имат предварителната комуникация, евентуалното разпределяне на роли, изборът на място, начинът на привличане на пострадалия и поведението след преустановяването на нападението. Тези обстоятелства могат да дадат сведения за степента, в която всеки обвиняем е осъзнавал характера и възможните последици на общото действие. Те обаче не трябва да бъдат разглеждани изолирано, нито предварително да заместват заключението, което следва да бъде изградено въз основа на цялата доказателствена съвкупност.

Ако се установи, че определен обвиняем не е могъл да разбира свойството и значението на деянието или да ръководи постъпките си, извършеното не може да му бъде вменено във вина и той не носи наказателна отговорност. Това не означава липса на държавна реакция. Член 31, ал. 3 НК предвижда възможност непълнолетният да бъде настанен по решение на съда във възпитателно училище-интернат или в друго подходящо заведение, когато обстоятелствата по случая налагат това. Тази мярка няма характер на наказание, защото отсъства необходимата способност за виновно извършване на престъпление.

4.3. Целите на наказанието спрямо непълнолетния

Ако способностите по чл. 31, ал. 2 НК бъдат установени и обвинението бъде доказано, непълнолетният носи наказателна отговорност при прилагане на особените правила на глава шеста от Общата част на НК. Непълнолетието не премахва наказателната отговорност, а променя нейните граници и непосредствени цели.

Съгласно чл. 60 НК наказанието на непълнолетните се налага с цел „преди всичко да бъдат те превъзпитани и подготвени за общественополезен труд“. В тази разпоредба ясно проличава разликата между наказанието като законоустановена държавна реакция и възмездието като стремеж да бъде причинено страдание. Законът не се отказва от принудата, но я подчинява на възможността личността да бъде поправена и реинтегрирана в обществото.

Същият принцип е възприет и в международното право. Комитетът на ООН по правата на детето посочва, че различията във физическото и психологическото развитие на децата обосновават по-ниска степен на укоримост и необходимостта от самостоятелна система на детско правосъдие [Комитет по правата на детето, 2019, § 2]. Конвенцията за правата на детето изисква отношението към детето, нарушило наказателния закон, да съдейства за неговата реинтеграция и за поемането на конструктивна роля в обществото [Конвенция на ООН за правата на детето (КПД), 1989, чл. 40, § 1].

Тези принципи не означават, че при доказано тежко престъпление възпитателната цел изключва ефективното лишаване от свобода. Те изискват принудата да бъде съобразена с възрастта, личностното развитие и възможността за поправяне на непълнолетния, без да се пренебрегват тежестта на деянието и необходимостта от защита на обществото.

4.4. Замяна на наказанията по чл. 63 НК

При квалифицирано убийство по чл. 116 НК за пълнолетния извършител са предвидени алтернативно лишаване от свобода от петнадесет до двадесет години, доживотен затвор или доживотен затвор без замяна. Доживотно наказание не може да бъде наложено за престъпление, извършено от непълнолетен. Предвидените в Особената част наказания се заменят по правилата на чл. 63 НК, като приложимият режим зависи от възрастта на дееца към момента на престъплението.

За непълнолетния, който е навършил 14, но не и 16 години, доживотният затвор и доживотният затвор без замяна се заменят с лишаване от свобода от три до десет години, а наказанието лишаване от свобода от петнадесет до двадесет години – с лишаване от свобода до пет години [чл. 63, ал. 1, т. 1 и 2 НК].

ВКС приема, че при алтернативно формулирана санкция съдът не може първо да избере наказанието, предвидено за пълнолетен, и едва след това да го замени. Необходимо е всяка от законовите алтернативи да бъде заменена по реда на чл. 63 НК и наказанието на непълнолетния да бъде определено в получените след замяната граници: „двете алтернативно предвидени наказания следва на основание чл. 63 НК да се заменят“ [вж. цит. Решение № 155/12.11.2019 г., ВКС, с. 10-11]. Следователно при доказано квалифицирано убийство горната възможна граница за обвиняем, който не е навършил 16 години, може да достигне десет години лишаване от свобода, но конкретният размер подлежи на индивидуално определяне.

За непълнолетния, който е навършил 16, но не и 18 години, доживотните наказания и лишаването от свобода за повече от петнадесет години се заменят с лишаване от свобода от пет до дванадесет години [чл. 63, ал. 2, т. 1 НК]. Ако обвинението по чл. 116 НК бъде доказано, това би била приложимата санкционна рамка спрямо лицата, които към момента на деянието са били навършили 16 години.

Посочените граници не представляват предварително определени наказания. Те очертават рамката, в която съдът извършва индивидуализацията съобразно правилата на глава пета от Общата част на НК.

4.5. Индивидуализация на отговорността

При определянето на наказанието съдът трябва да прецени конкретния принос на всеки подсъдим, формата и интензитета на умисъла, продължителността и характера на участието, поведението спрямо пострадалия, възрастта и личностните особености, семейната и социалната среда, предходните прояви и поведението след деянието. Груповото извършване не предполага еднакво наказание за всички. Както вината е лична, така и наказанието трябва да бъде индивидуално.

Този режим не трябва да се смесва с възможността по чл. 61 НК да не бъде образувано или да бъде прекратено досъдебното производство, съответно непълнолетният да не бъде предаден на съд или осъден, когато поради увлечение или лекомислие е извършил престъпление, което не представлява голяма обществена опасност, и спрямо него могат успешно да бъдат приложени възпитателни мерки. При доказано квалифицирано убийство тази предпоставка не би могла да бъде изпълнена поради изключително високата обществена опасност на посегателството. Следователно непълнолетието не може да превърне едно тежко престъпление в обикновена детска простъпка.

Общественият спор не трябва да бъде поставян между две крайности – че обвиняемите са деца и поради това не могат да отговарят, или че твърдяното деяние е толкова тежко, че те трябва да бъдат наказани като възрастни. И двете тези пренебрегват закона. Българският НК допуска наказателна отговорност на непълнолетния, но я обвързва с доказана способност за разбиране и самоконтрол и я реализира в специално определени граници.

Правосъдието спрямо непълнолетния трябва едновременно да назове извършеното зло, да защити обществото и да запази възможността детето да не остане завинаги тъждествено на най-тежката си постъпка. Тази възможност не е проява на слабост на държавата, а белег, че наказанието остава подчинено на правото, а не на общественото желание за възмездие.

Оттук логично възниква следващият въпрос: как се достига до убеждението, че частни лица могат да издирват, разобличават и наказват други граждани, и къде законът поставя границата между допустимото гражданско съдействие и противоправната саморазправа.

5. Гражданското съдействие и границите на саморазправата

В предварителните разграничения беше посочено, че частното лице може да съдейства на държавните органи, но не може да провежда собствено разследване, да установява вина и да налага наказание. Тук тази граница следва да бъде разгледана по-подробно, защото засяга един от централните въпроси, поставени от пловдивския случай: как гражданската загриженост за обществената сигурност може да прерасне в самоволно присвояване на функции, които принадлежат на правоохранителните и правораздавателните органи.

Направеното вече богословско разграничение между противодействието на злото и личното възмездие намира тук своето непосредствено юридическо измерение. Апостол-Павловото свидетелство, че носителят на публичната власт „не напразно носи меч“ (Рим. 13:4), не предоставя нравствено оправдание на частното насилие, а отнася принудителната реакция срещу злото към установения обществен ред. В съвременната правова държава тази власт е подчинена на закона, процесуалните гаранции и съдебния контрол.

5.1. Гражданската бдителност в правовата държава

Правовата държава не изисква гражданите да останат пасивни свидетели на престъплението. Съгласно чл. 205, ал. 1 НПК, когато узнаят за извършено престъпление от общ характер, те са „обществено задължени да уведомят незабавно орган на досъдебното производство или друг държавен орган“. Гражданинът може да подаде сигнал, да предостави сведения, да запази намиращи се у него относими данни и да даде свидетелски показания. При непосредствена опасност той може да предприеме и действия за защита на нападнатото лице или за фактическото задържане на извършителя в предвидените от закона граници.

От тези възможности обаче не произтича общо правомощие за разследване. Конституцията и процесуалният закон възлагат ръководството на разследването и поддържането на обвинението на прокуратурата, разследващите действия – на съответните компетентни органи, а произнасянето относно вината и наказанието – на съда [чл. 117 и чл. 127 КРБ]. Частното лице не разполага с установените от закона правомощия, професионална подготовка, процесуални способи и механизми за контрол, които характеризират дейността на държавните органи.

Поради това събирането на сведения от гражданин не може да прераства в принудителен разпит; проследяването на публично достъпна информация – в самоволно следене; подаването на сигнал – в публично обявяване на заподозрения за виновен; а задържането – в наказателна акция. Гражданската бдителност завършва там, където започва присвояването на държавната принуда.

5.2. Задържането по чл. 12а НК

Популярният израз „граждански арест“ не е напълно прецизен. Член 12а НК не създава частен аналог на полицейския арест и не предоставя на гражданина властническо правомощие. Разпоредбата урежда условията, при които причиняването на вреди при фактическото задържане на лице, извършило престъпление, не се смята за общественоопасно.

Съгласно чл. 12а, ал. 1 НК не е общественоопасно причиняването на вреди на лице, извършило престъпление, когато това става при задържането му „за предаване на органите на властта и предотвратяване на възможността за извършване на друго престъпление“, ако няма друг начин за неговото задържане и не са превишени необходимите и законосъобразни мерки.

От законовата разпоредба могат да бъдат изведени четири основни предпоставки:

1. Задържането трябва да бъде насочено към лице, извършило престъпление. Не е достатъчно произволното подозрение, моралното неодобрение или разпространяваното в социалните мрежи обвинение. Убеждението на задържащия трябва да произтича от конкретни и обективно установими обстоятелства.
2. Целта трябва да бъде предаването на лицето на органите на властта и предотвратяването на възможността то да извърши друго престъпление. Ако действителната цел е наказване, унижаване, сплашване, изтръгване на признание или заснемане за публично разпространение, поведението напуска приложното поле на чл. 12а НК.
3. Не трябва да съществува друг начин за задържането. Причиняването на вреда е допустимо само доколкото е необходимо за преодоляване на съпротивата или за предотвратяване на бягството. Ако лицето не оказва съпротива и може да бъде предадено на полицията без физическо въздействие, употребата на сила не би била оправдана.
4. Не трябва да бъдат превишени необходимите и законосъобразни мерки. Съгласно чл. 12а, ал. 2 НК превишаване е налице при явно несъответствие между характера и степента на обществената опасност на извършеното престъпление и обстоятелствата по задържането, както и когато без необходимост е причинена явно прекомерна вреда.

В наказателноправната литература основателно се подчертава, че физическият контрол върху задържаното лице е допустим само доколкото служи за постигане на законовите цели, а причиняването на допълнителни вреди има изключителен и строго обусловен характер [Велчев, 2018, с. 403-415]. ВКС също приема, че увереността на задържащия, че действа спрямо извършител на престъпление, не може да почива върху абстрактна или произволна представа, а трябва да бъде обоснована от конкретни фактически обстоятелства [Решение № 603/21.11.2003 г. по н.д. № 341/2003 г., ВКС, I н.о.].

Следователно посочената разпоредба от НК не оправдава предварително организирано залавяне с наказателна цел, продължително физическо въздействие, принудително „самопризнание“ или публично унижаване. Задържането приключва с установяването на фактически контрол и предаването на лицето на компетентните органи. Силата, която продължава след отпадането на необходимостта от задържане, вече не служи на закона.

5.3. Разграничение от неизбежната отбрана

Задържането на лице, извършило престъпление, не трябва да се смесва с неизбежната отбрана по чл. 12 НК. При нея съществува непосредствено противоправно нападение, което все още продължава или предстои да започне. Целта на защитното действие е нападението да бъде отблъснато и защитеното благо – съхранено.

При задържането по чл. 12а НК непосредственото нападение може вече да е преустановено. В този случай причиняването на необходимата вреда се допуска не с цел отбрана, а за да бъде възпрепятствано бягството на извършителя, той да бъде предаден на органите на властта и да не извърши друго престъпление. Различни са както целите, така и предпоставките и пределите на двата института.

Ако по време на извършването на престъпление гражданин защити нападнатото лице, поведението му може да бъде преценявано според правилата за неизбежната отбрана. След преустановяването на нападението обаче ответното насилие не може да бъде оправдавано като защита. Ако то не отговаря и на предпоставките на чл. 12а НК, би могло да осъществи признаците на самостоятелно престъпление. Неизбежната отбрана отблъсква настоящото нападение; задържането предотвратява бягството; саморазправата наказва за вече извършеното.

5.4. Дигиталните „ловци“ и частното разследване

Разпространяването на видеосъдържание, в което частни лица се представят като „ловци на педофили“, създава особен модел на поведение. Обикновено се използва профил, представян като принадлежащ на дете, установява се комуникация с набелязано лице, организира се среща, след което то бива заснемано, разпитвано, унижавано или физически задържано. Подобни действия често се представят като защита на децата и като компенсиране на предполагаема институционална пасивност.

Обявената общественополезна цел обаче не превръща частната инициатива в правоохранителна дейност. Лицата, които организират подобни акции, не разполагат с правомощия да извършват оперативно-издирвателни действия, да използват принуда за получаване на обяснения, да определят правната квалификация на чуждо поведение или да разгласяват самоличността на лице като извършител на престъпление. Освен че може да засегне правата на набелязаното лице, подобна намеса може да затрудни последващото установяване на автентичността и пълнотата на електронната комуникация.

Необходимо е особено внимание и при позоваването на чл. 155а НК. Алинея 1 наказва предоставянето или събирането на информация за лице, ненавършило 18 години, с цел да се установи контакт с него за извършването на посочените в закона сексуални действия. Алинея 2 урежда установяването на контакт с лице, ненавършило 14 години, при наличие на съответната специална цел.

Следователно самото общуване в интернет с лице, представило се като непълнолетно, не доказва автоматично престъпление. Трябва да бъдат установени точната възраст, съдържанието и развитието на комуникацията, самоличността на участниците и предвидената от закона специална цел. По тази причина твърдението, че определено лице се е представило като 15-годишно, не е достатъчно само по себе си, за да обоснове осъществяването на състава по чл. 155а, ал. 2 НК, който се отнася до контакт с лице, ненавършило 14 години.

Когато гражданин попадне на комуникация, пораждаща основателно съмнение за престъпление срещу дете, законосъобразното поведение е тя да бъде запазена и предоставена на компетентните органи. Организирането на наказателна среща не допълва държавното разследване, а го замества с частна процедура, в която едни и същи лица се превръщат в инициатори на контакта, събирачи и оценители на сведенията, обвинители и изпълнители на предварително определена санкция.

5.5. Границата в разглеждания случай

Според публично оповестената обвинителна теза срещата с починалия е била организирана чрез социалните мрежи, а част от участниците са възприемали поведението си като подражание на т.нар. „ловци на педофили“. Тези обстоятелства все още подлежат на доказване и не могат да бъдат представяни като окончателно установени. Ако обаче бъдат потвърдени, те ще имат значение не само за фактическата последователност на събитията, но и за установяването на предварителната цел, разпределянето на ролите и психическото отношение на всеки обвиняем.

При такава хипотеза трябва ясно да бъдат разграничени евентуалното намерение лицето да бъде задържано и предадено на полицията от намерението то да бъде наказано. Продължителността и интензивността на насилието, поведението след установяването на физически контрол и наличието или липсата на своевременен сигнал до органите на властта биха били съществени за тази преценка. Действия, насочени към причиняване на болка, унижение или възмездие, не могат да бъдат обхванати от правното позволение по чл. 12а НК.

Това би било така дори ако впоследствие се установи, че пострадалият е извършил някакво противоправно деяние. Правото не поставя закрилата на човешкия живот и телесната неприкосновеност в зависимост от нравственото или общественото одобрение на личността. Евентуалното престъпление на едно лице не създава право друго лице да му наложи частно наказание.

Гражданското съдействие цели предаването на извършителя на държавата; саморазправата започва, когато целта се превърне в неговото подчиняване, унижаване или наказване. Тъкмо затова въпросът за поведението на петимата непълнолетни не може да бъде изчерпан с наказателноправното разграничение. Необходимо е да бъде изследвано и как група деца би могла да възприеме убеждението, че притежава едновременно нравственото право и фактическата власт да издирва, обвинява и наказва други хора. Това насочва анализа към психологическите механизми на груповата агресия, дигиталното подражание и размиването на личната отговорност.

6. Психологическите и социалните механизми на груповата агресия

След очертаването на границата между гражданското съдействие и противоправната саморазправа възниква следващият съществен въпрос: как група непълнолетни би могла да достигне до убеждението, че има право сама да установява вината на друг човек и да му налага наказание? Отговорът не може да бъде намерен в прибързаното поставяне на определения като „лоши деца“, „изгубено поколение“ или „родителски провал“. Подобни квалификации изразяват общественото възмущение, но не обясняват механизмите, чрез които агресията възниква, оправдава се и прераства в групово насилие.

От богословска гледна точка личността не се изчерпва с извършеното от нея деяние. Това не означава, че нравствената и правната отговорност трябва да бъдат смекчени, а че човекът не бива да бъде свеждан единствено до своето падение. Същият принцип има значение и за психологическия анализ: търсенето на причините не е оправдаване на последиците. Разбирането на пътя към насилието е необходимо именно за да бъде ограничена възможността то да се повтори.

6.1. Методологични граници на психологическия анализ

Въз основа на медийни публикации, прокурорски изявления и официални съобщения не може да бъде изготвен клиничен психологически профил на петимата непълнолетни. Подобен профил би предполагал непосредствено изследване на всяко дете, запознаване със семейната и училищната му среда, провеждане на интервюта и психологически тестове, както и анализ на данните за неговото предходно поведение, отношенията с връстниците и начина, по който възприема извършеното.

Поради това настоящото изложение не поставя диагнози и не приписва конкретни личностни характеристики на обвиняемите. То очертава възможни психологически и социални механизми, които следва да бъдат проверени чрез назначените по наказателното производство експертизи. Тук може да бъде изградена единствено карта на научно обоснованите хипотези, а не психологическа присъда.

Като изходна основа могат да бъдат използвани публично оповестените сведения, че обвинението е повдигнато на петима непълнолетни на възраст между 14 и 17 години. Според публично изявление на наблюдаващия прокурор срещата с пострадалия е била уговорена чрез социална мрежа, а участниците са подражавали на групи, определящи себе си като „ловци на педофили“. Тези обстоятелства принадлежат към публично представената обвинителна версия и трябва да бъдат проверени по установения процесуален ред.

6.2. Груповото влияние и размиването на отговорността

Юношеството е период, през който принадлежността към групата и оценката на връстниците могат да придобият особено значение. Експериментално изследване на Джейсън Чейн, Лорънс Стайнбърг и техни съавтори показва, че присъствието на връстници може да увеличи склонността на подрастващите към риск, като засилва чувствителността им към очакваната награда от определено поведение [Chein, Albert, O’Brien, Uckert & Steinberg, 2011, pp. F1-F10]. В условията на групова агресия подобна „награда“ невинаги е материална. Тя може да се изразява в одобрение, чувство за принадлежност, демонстриране на смелост или придобиване на по-висок статус сред останалите.

Групата обаче не е еднороден психологически организъм. В нея могат да се обособят инициатори, активни участници, насърчаващи лица, пасивни наблюдатели и лица, които се подчиняват поради страх от изключване. Възможно е първоначалната цел да е формулирана от един участник, но постепенно да бъде възприета и усилена от останалите. Ето защо трябва да бъдат изследвани не само действията на всяко дете, но и начинът, по който са били разпределени ролите, вземани решенията и упражняван натискът за участие.

В социалната психология е изследван и процесът, при който взаимното одобряване на противоправни нагласи в групата може да ги превърне в устойчив поведенчески модел. Томас Дишън, Джоан Маккорд и Франсоа Пулен обозначават този механизъм като deviancy training – своеобразно взаимно „обучение“ в отклоняващо се поведение, при което разказите за нарушения, агресивните изказвания и демонстрациите на пренебрежение към нормите получават подкрепа от връстниците [Dishion, McCord & Poulin, 1999, pp. 755-764].

Към това се прибавя размиването на отговорността. Когато действието е извършвано от мнозина, всеки участник може да възприема собствения си принос като по-малко значим: „не бях само аз“, „всички го правеха“, „другите започнаха“. Така личната нравствена преценка може да бъде изместена от груповото решение. Това обаче не означава, че всички участници са имали еднакви намерения или еднаква степен на психологическа въвлеченост. Тъкмо тези различия трябва да бъдат установени индивидуално.

6.3. Моралното дистанциране и обезличаването на пострадалия

За да бъде упражнено продължително насилие, често е необходимо извършителят да преодолее вътрешните задръжки, които поначало възпират причиняването на страдание. Албърт Бандура определя като морално дистанциране (moral disengagement) съвкупността от психологически механизми, чрез които човек временно освобождава поведението си от действието на собствените нравствени норми. Сред тях са моралното оправдаване на насилието, прехвърлянето и размиването на отговорността, омаловажаването на причинените последици, обвиняването на жертвата и нейното обезличаване [Bandura, Barbaranelli, Caprara & Pastorelli, 1996, pp. 364-374].

В разглежданата хипотеза особено значение би могло да има приписването на пострадалия на обществено заклеймяващо качество. Когато конкретният човек бъде заменен от етикет, неговата личност престава да бъде възприемана в нейната цялост. Той вече не е човек, чието поведение трябва да бъде проверено от компетентните органи, а се превръща в олицетворение на предполагаема заплаха. Етикетът не само назовава; в определени групови условия той може да подготви нравственото обезличаване на набелязаното лице.

Това обезличаване позволява насилието да бъде представено като общественополезно действие – „защита на децата“, „прочистване“, „справедливост“ или „урок“. Чрез подобна езикова подмяна агресията се освобождава от собственото си наименование и започва да изглежда като изпълнение на нравствен дълг. Насилието вече не се преживява като зло, а като средство за противодействие на друго, предварително приписано зло.

Дигиталната среда може допълнително да засили този процес. Възможността действията да бъдат записани, споделени или впоследствие разказани пред онлайн аудитория превръща агресията в своеобразно представление. Участникът може да започне да възприема себе си не само като част от конкретната група, но и като герой пред една въображаема публика. Тогава целта вече не е единствено въздействието върху пострадалия, а демонстрацията на сила, решителност и принадлежност към определена кауза.

6.4. Дигиталното подражание и моделът „Учтивият натиск“

В публичното пространство беше поставен въпросът дали обвиняемите са били повлияни от съдържание, свързано с т.нар. „ловци на педофили“, включително от YouTube канала „Учтивият натиск“ на Ален Симеонов. Тази хипотеза не трябва нито да бъде пренебрегвана, нито да се приема за доказана предварително.

На своя интернет сайт той представя дейността си като история на гражданско движение, възникнало от инициатива на ученици, и популяризира своята авторска книга „Училище за ловци на педофили“ [Симеонов, 2026]. Самата употреба на понятия като „ловец“, „акция“ и „училище“ може да изгради разпознаваем поведенчески сценарий: установяване на контакт, устройване на среща, разобличаване и публично изобличаване на набелязания човек. За част от младата аудитория този модел би могъл да придобие привлекателността на мисия, чрез която участникът доказва своята смелост и обществена значимост.

От това обаче не следва, че конкретното съдържание е причинило разглежданото деяние. Към момента не са публично представени доказателства, че петимата обвиняеми са следвали този канал, че са поддържали контакт с неговия автор или че са действали по непосредствени указания. Самият Ален Симеонов публично се разграничава от случилото се и според публикация на вестник „Марица“ заявява: „Нашата тактика просто не включва убийства“ [„Марица“, 2026].

За проверката на възможно влияние биха имали значение дигиталните следи: историята на посещаваните страници, съдържанието на търсенията, абонаментите, обменените съобщения, предварителните разговори между участниците и използваните от тях изрази. Сходството между два модела на поведение може да бъде основание за проверка, но не представлява само по себе си доказателство за причинна връзка.

Предмет на анализа тук не е личната наказателна или нравствена отговорност на създателя на конкретно интернет съдържание, а начинът, по който публично разпространяван модел може да бъде възприет, опростен и радикализиран от непълнолетна аудитория. Авторът може да поставя определени граници пред поведението, но зрителят да запомни единствено ролята на „ловеца“, противопоставен на институциите и натоварен с мисията сам да раздава справедливост.

6.5. Семейната среда и въпросът за родителската отговорност

Общественият въпрос „Къде са родителите?“ е разбираем, но в тази кратка форма съдържа опасност от предварително обвинение. Родителската отговорност не може да бъде изведена автоматично от деянието на детето. Необходимо е да се установи каква е била семейната среда на всеки обвиняем, съществувал ли е действителен родителски контрол, наблюдавани ли са предходни прояви на агресия и как родителите са реагирали на тях.

Съгласно чл. 125, ал. 1-3 от Семейния кодекс родителят е длъжен да се грижи за физическото, умственото, нравственото и социалното развитие на детето, за неговото образование и за личните му интереси. Законът предвижда още детето да бъде възпитавано така, че да формира собствени възгледи и да се изгради като „самостоятелна и отговорна личност“, както и родителят да осигурява „подходящ контрол на поведението на детето“.

Наред с възпитателното задължение на родителите трябва да бъде разграничена и евентуалната им юридическа отговорност. Наказателното право не допуска отговорност за чуждо деяние, поради което родителят не може да носи наказателна отговорност единствено поради обстоятелството, че неговото непълнолетно дете е извършило престъпление. Различен е въпросът за гражданската отговорност за причинените вреди. Съгласно чл. 48, ал. 1 ЗЗД родителите и осиновителите, които упражняват родителските права, отговарят за вредите, причинени от ненавършилите пълнолетие техни деца, които живеят при тях. Законът допуска освобождаване от тази отговорност, ако родителите не са били в състояние да предотвратят настъпването на вредите [чл. 48, ал. 1 и 3 ЗЗД].

Подходящият контрол не означава непрекъснато физическо наблюдение. Той предполага интерес към приятелската среда на детето, неговото присъствие в социалните мрежи, възприеманите онлайн образци, промените в поведението и езика, с който то описва други хора. Особено тревожни биха били трайното възхищение от насилието, радикалното деление на хората на „добри“ и „лоши“, приемането на унижението като допустимо средство и убеждението, че държавните институции са ненужни, когато групата вярва в собствената си правота.

Семейството обаче не е единственият възпитателен фактор. Дори съвестното родителство не може изцяло да изолира детето от влиянието на връстниците, социалните мрежи, алгоритмично препоръчваното съдържание и субкултурите, които представят агресията като героизъм. Поради това въпросът за родителите трябва да бъде поставян наред с въпросите за училището, приятелската среда, институционалната превенция и дигиталната грамотност.

6.6. Между възпитанието и правната култура

Разглежданият случай не може да бъде обяснен чрез една-единствена причина. Груповата агресия обикновено възниква в пресечната точка между личностни особености, стремеж към принадлежност, натиск от връстниците, нравствено оправдаване на насилието, дигитално подражание и недостатъчно доверие в институционалния ред. Затова превенцията не може да бъде възложена единствено на семейството, училището, полицията или интернет платформите. Тя предполага съгласувано действие между всички тях.

Особено значение има изграждането на правна култура още в училищна възраст. Детето трябва да разбира не само кои действия са забранени, но и защо правото не допуска частното наказване. То трябва да бъде възпитавано да разпознава разликата между защита и отмъщение, между гражданска активност и самоуправство, между сигнализирането за предполагаемо престъпление и предварителното обявяване на другия за виновен.

Тъкмо тук се открива и мястото на системното образование в областта на религията, добродетелите, гражданската отговорност и човешкото достойнство. Подобно образование не може механично да предотврати всяко проявление на насилие, нито отсъствието му може да бъде посочено като причина за конкретното деяние. То обаче би могло да изгради нравствената способност младият човек да разпознава границата, отвъд която борбата със злото започва да възпроизвежда самото зло.

Най-опасната агресия невинаги започва с открито желание да бъде извършено зло. Понякога тя започва с убеждението, че насилието е допустимо, защото се извършва в името на доброто. Именно затова научното изследване на случая трябва да обхване не само действията на непълнолетните, но и представите, езика и поведенческите модели, чрез които тези действия евентуално са били оправдавани.

Особената уязвимост на децата налага и повишена защита на тяхната личност в хода на наказателното производство. Оттук логически следва въпросът за публичността на делото, провеждането на съдебните заседания при закрити врати и допустимите предели на разгласяване на сведения, чрез които непълнолетните обвиняеми могат да бъдат идентифицирани.

7. Закритото съдебно заседание и пределите на публичността

7.1. Възникване на правния спор

Общественият интерес към наказателното производство не е равнозначен на право да бъде узната всяка подробност от него. Правото на обществото да знае не означава право на обществото да знае всичко. Това разграничение придобива особено значение, когато обвиняемите са непълнолетни, а разпространяваните сведения могат да предопределят общественото отношение към тях още преди съдът да се е произнесъл по въпроса за вината.

В нравствено-богословски план закрилата на детето не се прекратява поради повдигнатото срещу него обвинение. Тежестта на предполагаемото деяние може да обуслови прилагането на най-строгите мерки, предвидени в закона, но не заличава достойнството на личността и възможността за нейното поправяне. Публичното заклеймяване на непълнолетния като окончателно и неизменно „зъл“ човек би отрекло не само презумпцията за невиновност, но и възможността за покаяние, нравствено преосмисляне и последващо обществено възстановяване.

Именно поради това закритото съдебно заседание не трябва да бъде разбирано като средство за прикриване на правосъдието. То представлява процесуална форма за защита на личността, която позволява фактите да бъдат изследвани от компетентния съд, без непълнолетният да бъде поставен пред паралелен публичен процес, чиито последици могат да се окажат необратими.

На 7 август 2026 г. ОС – Пловдив разгледа при закрити врати исканията на прокуратурата за задържане под стража на петимата непълнолетни обвиняеми. След постановяването на определението съдията публично оповести резултата и част от съображенията, върху които е основано съдебното произнасяне. Именно публичното прочитане на тези мотиви, съдържащи и конкретни подробности по обвинението, породи самостоятелен правен спор.

На 8 август 2026 г. конституционалистът Наталия Киселова постави публично, чрез публикация в личния си профил във Facebook, въпроса доколко е допустимо след провеждането на заседанието при закрити врати да бъдат публично огласявани сведения, станали известни при неговото провеждане [Киселова, 2026]. Нейният въпрос не засяга основателността на определените мерки за неотклонение, а пределите на публичността при производство срещу непълнолетни.

Впоследствие беше изразено и различно правно становище. Адв. Емилия Недева приема, че закритият характер на заседанието не изключва публичното обявяване на съдебния акт, тъй като публичността е една от гаранциите за справедливостта на процеса. Позовавайки се на чл. 6, § 1 ЕКПЧ, тя подчертава, че „принципът е, че актът се обявява публично“, и определя критиките срещу съдията за публичното прочитане на определението като необосновани [Недева, 2026].

Така възникналият спор не може да бъде разрешен чрез еднозначното противопоставяне между публичност и закритост. Необходимо е да бъдат разграничени четири различни правни режима: достъпът до съдебното заседание, публичното обявяване на съдебния акт, забраната за разгласяване на материалите по разследването и защитата на личността на детето.

7.2. Закритото заседание като специално процесуално правило

Общото правило при първоначалното определяне на мярка за неотклонение „задържане под стража“ е делото да бъде разгледано в открито съдебно заседание [чл. 64, ал. 4 НПК]. Когато обвиняемият е непълнолетен, се прилагат специалните правила на глава тридесета от НПК.

Съгласно чл. 391, ал. 1 НПК: „Съдебното заседание по дела срещу непълнолетни се води при закрити врати, освен ако непълнолетният не поиска публично разглеждане на цялото дело или публично извършване на отделни съдопроизводствени действия“. Затова при производството срещу непълнолетни закритото заседание не е изключение, което съдът трябва да обосновава във всеки отделен случай, а законово установеното изходно правило.

Дори направеното от непълнолетния искане за публичност не обвързва безусловно съда. То може да бъде отхвърлено, когато закритостта се налага за запазване на държавна тайна или нравствеността, за защита на свидетел или за предотвратяване разгласяването на факти от интимния живот на гражданите [чл. 391, ал. 2 НПК].

Закритото заседание означава преди всичко, че публика и журналисти не се допускат свободно в съдебната зала. Съдебният протокол, пледоариите, представените доказателства и обсъжданите лични обстоятелства не се превръщат в публично достояние само защото са били изложени пред съда. Ограничаването на достъпа до заседанието обаче не е непременно равнозначно на абсолютна тайна на постановения съдебен акт.

7.3. Публичното обявяване на съдебния акт

Член 6, § 1 ЕКПЧ установява принципа на публичността, като едновременно с това допуска пресата и публиката да бъдат отстранявани от целия или от част от съдебния процес, когато това се налага от интересите на непълнолетните или от защитата на личния живот на страните. Същата разпоредба предвижда, че съдебното решение се обявява публично.

Българският НПК също постановява, че присъдата се обявява публично дори когато делото е било разгледано при закрити врати [чл. 263, ал. 2 НПК]. В разглеждания случай обаче съдът не е постановил присъда, а определение по исканията на прокуратурата за вземане на мерки за неотклонение. Поради това правилото за публичното обявяване на присъдата не може механично да бъде приравнено на право за неограничено публично възпроизвеждане на всички мотиви към определението.

Тъкмо тук се пресичат двете позиции в правния спор. В становището на адв. Недева основателно се поставя акцент върху необходимостта правосъдието не само да се осъществява, но и да бъде видимо, че се осъществява. Обществото има право да знае какъв акт е постановен, каква мярка е определена и върху какви основни процесуални предпоставки се основава съдебното решение.

Наталия Киселова обаче насочва вниманието към другата страна на проблема: публичното обявяване на резултата не предоставя само по себе си право да бъдат разгласявани всички доказателства, лични сведения и подробности, обсъждани при закрити врати. Разликата е между оповестяването на съдебния акт и фактическото публично възпроизвеждане на закритото заседание.

Следователно закритият характер на заседанието не прави автоматично съдебното определение тайно, но и публичността на съдебния акт не превръща цялото съдържание на делото в свободно достъпна информация. Допустимо е да бъдат огласени диспозитивът на акта, правната квалификация, наличието на обосновано предположение и приетата от съда опасност по чл. 63, ал. 1 НПК. Когато обаче мотивите възпроизвеждат конкретни доказателства, личностни характеристики, данни от експертизи или сведения, чрез които децата могат да бъдат разпознати, публичността следва да бъде ограничена до необходимия минимум.

Именно такъв характер има официалното съобщение на ОС – Пловдив. Чрез него обществото е уведомено, че на петимата обвиняеми е определена мярка „задържане под стража“, че съдът е приел наличието на обосновано предположение за съпричастност и опасност от извършване на престъпление и че постановеното спрямо тях определение подлежи на обжалване. Имената на непълнолетните не бяха посочени от съда. В интернет пространството обаче те бяха разгласени в публикации с подчертано заклеймяващ характер, с което децата бяха изложени на публично унижение. Подобно разгласяване е недопустимо, тъй като приетото от съда обосновано предположение за съпричастност към престъплението не представлява доказана вина и не отменя закрилата на личността на непълнолетните.

Това е формата на ограничена институционална публичност, чрез която обществото може да упражнява контрол върху правосъдието, без да получава неограничен достъп до съдържанието на делото.

7.4. Публичното интервю на съдията и границите на допустимия коментар

Към възникналия спор относно пределите на публичността следва да бъде отнесено и последвалото телевизионно интервю на съдия Петко Минев от ОС – Пловдив, произнесъл се по исканията на прокуратурата за вземане на мерки за неотклонение спрямо петимата непълнолетни обвиняеми. В него съдията разяснява, че задържането под стража на непълнолетни се прилага по изключение, но според извършената от него преценка обемът и характерът на представения доказателствен материал са обосновали вземането на най-тежката мярка.

При описанието на възприетата от него фактическа картина съдия Минев заявява: „С оглед на доказателствата, които получих, мога да кажа, че видях неща, които не съм виждал в 20-годишната ми практика като наказателен съдия“ [Минев, 2026]. Думите му съдържат ясно изразена човешка реакция към сведенията, с които се е запознал по делото, и разкриват тежестта, която съдът е придал на данните за начина на упражняване на насилието. Тази професионална и човешка оценка обаче не представлява окончателно установяване на фактите и не може да бъде приравнявана на произнасяне относно вината на обвиняемите.

Интервюто има особено значение за настоящия анализ, защото надхвърля публичното съобщаване на диспозитива на съдебния акт и на основните законови предпоставки за задържането. В него са изложени конкретни твърдения за съдържанието на доказателствения материал и е представен личният прочит на съдията относно предполагаемата организираност, начина и подбудите за нападението. Така въпросът на Наталия Киселова не се обезсмисля, а придобива допълнителна острота: докъде се простира правото на обществото да бъде информирано и откъде започва задължението за въздържане от публично възпроизвеждане и оценяване на сведения по неприключило производство срещу деца?

Кодексът за етично поведение на българските съдии очертава необходимото равновесие между публичността и съдебната сдържаност. От една страна, съдията може да изложи пред обществеността мотивите за свое решение по дело, представляващо обществен интерес. От друга страна, той не може да прави изявления, чрез които се ангажира с крайния изход на производството или създава впечатление за пристрастност и предубеденост. При публичното представяне на мотивите съдията е длъжен да следи да не бъдат засегнати законните права и интереси на страните и останалите участници в производството [ВСС, 2024, т. 2.3 и 3.3-3.4].

При това положение интервюто може да бъде използвано в настоящия анализ като първичен източник относно публично изразената от съдията позиция, но не и като доказателство за окончателното установяване на изложените в него обстоятелства.

7.5. Публичният отзвук от огласените съдебни съображения

Публичното оповестяване на подробни съображения от производството по мярката за неотклонение намери непосредствено продължение и в последвалите медийни изявления на адв. Димитър Марковски, представляващ близките на починалия Георги Кузев. В интервю за предаването „Събуди се“ по NOVA той определя случая като безпрецедентен за своята близо 25-годишна практика по тежки наказателни дела и изразява становище, че публично описаните действия разкриват изключителна жестокост и садизъм от страна на непълнолетни лица [Марковски, 2026].

От методологична гледна точка особено важно е направеното от него уточнение: „Не съм се запознал с материалите по делото“. Адвокатът посочва, че първоначалната му ориентация относно доказателствата е основана върху публично оповестените мотиви, с които ОС – Пловдив е обосновал вземането на мерките за неотклонение. Следователно изложените от него съображения относно особената жестокост, особено мъчителния начин и евентуалното наличие на предумисъл представляват правна позиция на представител на близките на пострадалия, а не самостоятелно потвърждение на доказателствата по делото.

Интервюто онагледява практическия ефект от подробното публично огласяване на съдебните съображения. Сведенията, оповестени след закритото заседание, незабавно се превръщат в основа за последващи медийни квалификации, прогнози относно доказването на обвинението и предложения за изменение на наказателната политика спрямо непълнолетните. Това не означава, че адвокатът няма право да изразява позицията на представляваните от него лица. Необходимо е обаче неговото становище да бъде ясно разграничено както от обвинителната теза на прокуратурата, така и от фактите, които могат да бъдат окончателно установени единствено от съда.

Отделни негови разсъждения относно семейната среда, формирането на насилствено поведение и превръщането на младежите в „социопати“ не следва да бъдат използвани като основа на психологическия профил. Те имат характер на обществена и адвокатска оценка, а не на заключение, основано върху индивидуално психологическо или психиатрично изследване на обвиняемите. По-съществено за настоящото изложение е подчертаното от Марковски разграничение между дейността на правоохранителните органи и самоназначаването на частни лица за „ловци на педофили“. Подозрението за противоправно поведение може да бъде основание за подаване на сигнал, но не и за частно разследване и наказване.

7.6. Забраната за разгласяване на материалите по разследването

Отделен правен режим се прилага спрямо материалите по досъдебното производство. Съгласно чл. 198, ал. 1 НПК: „Материалите по разследването не могат да се разгласяват без разрешение на прокурора“. Когато това е необходимо, органът на досъдебното производство предупреждава присъствалите при извършването на действията по разследването, че при разгласяване без разрешение могат да понесат наказателна отговорност.

Забраната обхваща не само писмените документи, приложени към делото, но и свидетелските показания, експертизите, протоколите, снимките, видеозаписите, електронната комуникация и останалата доказателствена информация, събрана при разследването. Обстоятелството, че част от тези материали е била обсъдена при разглеждането на мярката за неотклонение, не ги освобождава автоматично от режима на чл. 198 НПК.

Още по-категорична е специалната разпоредба на чл. 388б НПК: „Характеристиката на непълнолетния обвиняем по чл. 387 и изготвените звукозапис и видеозапис не могат да се разгласяват, включително по реда на чл. 198, ал. 1“. В тази част забраната е абсолютна и не може да бъде преодоляна дори чрез разрешение на прокурора.

Личностната характеристика може да съдържа данни за семейната среда, образованието, психическото и емоционалното развитие, преживени травми, социални контакти и влиянието на пълнолетни лица. Тези сведения са необходими за индивидуализирането на наказателната отговорност, но публичното им разпространяване би превърнало процесуалното изследване на личността в средство за нейното обществено разобличаване.

7.7. Защитата на личността на детето

Третият специален режим произтича от Закона за закрила на детето (ЗЗДет.). Съгласно чл. 11а, ал. 1: „Сведения и данни за дете не се разгласяват без съгласието на неговите родители или законни представители“, освен в предвидените от закона случаи. Когато детето е навършило четиринадесет години, се изисква и неговото съгласие [чл. 11а, ал. 1-3 ЗЗДет.].

По-пряко към съдебните производства се отнася чл. 16, ал. 1 от същия закон: „Всички сведения, получени в административни или съдебни производства, засягащи детето, не могат да бъдат разгласявани без съгласието на родителите или законните представители, а ако детето е навършило 10-годишна възраст – и без негово съгласие“.

Тези разпоредби не трябва да бъдат тълкувани като забрана съдът и прокуратурата да предоставят анонимизирана официална информация за развитието на производството. Те изискват институциите и медиите да ограничават разгласяваните сведения до необходимото и да не допускат детето да бъде идентифицирано пряко или косвено.

Анонимизирането не се изчерпва със заличаването на имената. Посочването на училището, точния клас, квартала, населеното място, снимки на родителите, подробности за семейните отношения или други отличителни белези може да направи детето лесно разпознаваемо в неговата общност. Косвената идентификация може да бъде също толкова увреждаща, колкото и непосредственото публикуване на името.

Закрилата е установена и в международното право. Конвенцията на ООН за правата на детето изисква личният живот на обвиненото дете „да бъде зачитан напълно на всички етапи на производството“ [КПД, чл. 40, § 2, б. „б“, подт. vii]. Правото на Европейския съюз задължава държавите членки да гарантират неприкосновеността на личния живот на децата, които са заподозрени или обвиняеми в наказателното производство. По отношение на съдебните заседания Директива (ЕС) 2016/800 изисква държавите членки или да предвидят, че заседанията с участието на деца обикновено се провеждат без присъствието на публика, или да предоставят на съдилищата правомощието да постановяват разглеждането им при закрити врати [Директива (ЕС) 2016/800, съобр. 56 и чл. 14, § 1-2].

Тази защита е свързана и с възможността за последваща реинтеграция. Детето не трябва да бъде принуждавано да носи през целия си живот публичната самоличност, изградена около обвинение, по което все още няма влязла в сила присъда. Интернет не признава процесуалната реабилитация: веднъж публикувани, имената, изображенията и унизителните подробности могат да останат достъпни дълго след приключването на производството.

7.8. Допустимите предели на медийното отразяване

Не всяко медийно съобщение за делото е недопустимо. Могат да бъдат съобщавани фактът на образуваното наказателно производство, общата правна квалификация на обвинението, броят и възрастовият диапазон на обвиняемите, видът на определените мерки за неотклонение и официално оповестените съображения на прокуратурата и съда.

Недопустимо или най-малкото правно съмнително е публикуването на неразрешени материали по разследването, личностни характеристики, записи от разпити, съдебномедицински и психологически експертизи, електронна кореспонденция и сведения, позволяващи разпознаването на децата.

Когато медиите се позовават на подробности, станали известни „в съдебната зала“, трябва да бъде отчетено, че заседанието е проведено при закрити врати. Следователно журналистът по правило не е възприел тази информация непосредствено, а я е получил от участник в производството или от друго лице с достъп до делото. Оттук възникват въпросите дали разгласяването е било разрешено, дали сведенията са част от официално съобщение и дали чрез тях могат да бъдат идентифицирани непълнолетните. Произходът на информацията е също толкова важен, колкото и нейното съдържание.

Позоваването на „анонимен източник“ не превръща защитената информация в законно придобита и не освобождава автоматично нейния разпространител от отговорност. Свободата на медиите предполага и професионално задължение да бъде преценено дали публикуването действително обслужва обществен интерес, или единствено удовлетворява интереса към подробността.

Особено проблематично е разпространяването на видеозаписи и снимки на самото насилие. Освен че могат да представляват доказателствени материали по делото, те възпроизвеждат унижението на починалия и превръщат човешкото страдание в публично зрелище. Не всяка информация, която привлича общественото внимание, е информация от обществен интерес.

Езикът на публикациите също има правно и нравствено значение. До постановяването на влязла в сила присъда непълнолетните са „обвиняеми“, а не „убийци“. Срещу тях е повдигнато обвинение за убийство, но медийното заглавие не може да замести съдебното решение. Използването на категорични определения внушава вече установена вина и превръща презумпцията за невиновност в празна процесуална формула.

7.9. Извод по поставения спор

Провеждането на заседанието при закрити врати не налага пълно информационно затъмнение. Обществото има право да знае, че институциите действат, че обвинението е подложено на съдебен контрол и че постановеният акт може да бъде обжалван. Правата на пострадалия и неговите близки, както и общественият интерес от прозрачно правосъдие, не могат да бъдат пренебрегвани.

Същевременно публичността на съдебния акт не означава публичност на цялото дело. Допустимо е огласяването на резултата и на необходимия минимум от мотивите; недопустимо е закритото заседание да бъде фактически превърнато в открито чрез последващо възпроизвеждане на доказателствата, пледоариите и личните сведения за непълнолетните.

В този смисъл въпросът на Киселова е основателен като предупреждение срещу заличаването на границата между публичното обявяване на съдебния акт и разгласяването на защитена информация. Становището на адв. Недева, от своя страна, правилно напомня, че закритостта не трябва да се превръща в непрозрачност и че общественият контрол е съществена гаранция за справедливото правосъдие. Двете позиции не са напълно взаимно изключващи се: публичността е принцип, но при производството срещу деца тя се осъществява в ограничен, пропорционален и анонимизиран обем.

Правовата държава не е изправена пред избор дали да защити паметта и правата на пострадалия, или личността на обвинените деца. Тя е длъжна да осигури и двете, без да допуска нито престъплението да бъде омаловажено, нито обвинението да се превърне в предварителна обществена присъда.

Оттук изложението преминава към по-широкия превантивен въпрос. Ако правото може да постави граници пред насилието и публичното възмездие едва след настъпването на трагедията, как и къде следва предварително да бъдат изграждани у децата нравственото съзнание, уважението към човешкото достойнство и разбирането за разликата между справедливост и саморазправа? Този въпрос насочва анализа към мястото на нравственото и религиозното образование в българското училище.

8. Нравственото възпитание и предметът „Добродетели и религии“

8.1. Границите на извода от конкретния случай

Ако наказателното право се намесва по правило след извършването на престъплението, възпитанието е призвано да въздейства значително по-рано – при изграждането на представите за добро и зло, справедливост и отговорност, човешко достойнство и допустими граници на поведението. Именно в тази пресечна точка между превенцията, нравственото възпитание и обществената сигурност трагедията в Пловдив отново поставя въпроса за мястото на религията и добродетелите в българското училище.

Още в началото обаче е необходима съществена уговорка. Разглежданият случай не доказва, че отсъствието на отделен учебен предмет е причинило деянието, за което са привлечени като обвиняеми петимата непълнолетни. Не може да бъде доказано и обратното – че изучаването на такъв предмет непременно би предотвратило случилото се. Подобен извод би опростил сложната съвкупност от личностни, семейни, социални, групови и дигитални фактори, които могат да предшестват проявите на детска агресия. Случаят е основателен повод за образователен и нравствен дебат, но не представлява емпирично доказателство в полза на конкретна учебна реформа.

Неговото значение за този дебат произтича от друго. Според публично оповестената версия поведението на групата вероятно не е било възприемано от участниците единствено като стихийно насилие, а като своеобразно „наказване“ на лице, на което са били приписани укорими или престъпни действия. Ако тази версия бъде доказана, случаят би разкрил особено тревожна форма на нравствено объркване – убеждението, че защитата на доброто позволява извършването на зло и че субективната увереност в чуждата вина предоставя право на унижаване, насилие и саморазправа.

8.2. Добродетелта между знанието и нравствения навик

От богословска гледна точка добродетелта не е само познание за доброто, нито механично спазване на предварително съставен списък от забрани. Тя представлява устойчиво разположение на свободната човешка личност към доброто, което се проявява в конкретни постъпки.

Още Аристотел отбелязва, че добродетелите се придобиват чрез тяхното упражняване – човек става справедлив, като извършва справедливи постъпки, и въздържан, като постъпва въздържано [Аристотел, „Никомахова етика“, кн. II, гл. 1, 1103a-1103b]. Християнското богословие не отхвърля значението на нравствения навик, но не изчерпва добродетелта с него. В християнското разбиране добродетелният живот е плод на свободното обръщане на човека към доброто и на съработничеството между човешката воля и Божията благодат. Неговото съдържание се разкрива чрез отношението към Бога и ближния, а истинността му се удостоверява чрез делата. Неслучайно евангелският критерий гласи: „По плодовете им ще ги познаете“ (Мат. 7:16).

Оттук следва, че религиозната принадлежност и нравственият характер не са тъждествени понятия. Човек може да познава религиозните термини и обреди, без те да са се превърнали в негово лично убеждение и поведение. Възможно е също лице без религиозна принадлежност да притежава ясно съзнание за човешкото достойнство, справедливостта, състраданието и гражданската отговорност.

Систематичният преглед на изследванията върху връзката между религиозността и просоциалното поведение при децата установява, че пет от деветте включени проучвания не откриват такава зависимост, а останалите показват резултати, които не позволяват да бъде изведена проста причинна връзка. Поради това религиозността сама по себе си не може да бъде разглеждана като надежден прогностичен фактор за просоциално поведение (доброволно поведение в полза на другите) [Zammit, Taylor, 2023, pp. 420-442].

Този извод не обезсмисля религиозното образование. Той показва, че неговото въздействие зависи от съдържанието, педагогическия подход, училищната среда и личния пример на възрастните. Християнското разбиране за човека може да предостави на ученика език, чрез който да осмисли безусловната ценност на човешкия живот, отговорността пред съвестта, милосърдието, покаянието и нравствената недопустимост на саморазправата. Но ако тези понятия се преподават единствено като определения, които трябва да бъдат възпроизведени, те могат да останат външни спрямо действителното поведение на детето. Добродетелта не се усвоява само като учебно съдържание – тя трябва да бъде свободно осъзната и практически упражнявана.

8.3. Възпитателната функция на училището

Научните изследвания върху програмите за социално и емоционално учене дават основание да се приеме, че училището може да влияе положително върху поведението на учениците. Метаанализът на 213 училищни програми, обхващащи 270 034 ученици, установява подобрение в социалните и емоционалните умения, нагласите, поведението и учебните постижения. По-добри резултати се наблюдават при програмите, които са последователни, практически насочени, съсредоточени върху конкретни умения и осъществявани при спазване на предварително определения педагогически модел [Durlak et al., 2011, pp. 405-432].

Това изследване не се отнася непосредствено до религиозното образование и не доказва ефективността на предмет с конкретно наименование. То подкрепя по-общия извод, че нравствените и социалните умения могат да бъдат развивани, когато обучението е систематично, практически ориентирано и свързано с действителни житейски ситуации. Следователно значението на бъдещия предмет би зависело не толкова от неговото название, колкото от съдържанието му и от начина, по който то се превръща в ежедневна училищна практика.

Един учебен час седмично обаче не може да компенсира семейна среда, в която насилието е нормализирано, училищна среда, в която унижението остава без последици, или дигитална култура, в която агресията се възнаграждава с внимание и популярност. Нравственото образование е убедително само когато възрастните потвърждават с поведението си ценностите, които преподават на децата. Поради това отделният предмет може да бъде част от превенцията, но не може да замести родителската отговорност, училищната психология, противодействието на тормоза, медийната грамотност и навременната институционална намеса.

8.4. Правният статут и конституционните граници

В публичното говорене предложението нерядко се назовава „Религия и добродетели“. В официалните документи обаче е използвано наименованието „Добродетели и религии“, което не е само езикова подробност. Поставянето на добродетелите преди религиите насочва поне на концептуално равнище към възпитателната функция на предмета, а не към задължително приобщаване към определено вероизповедание.

Концепцията на Министерството на образованието и науката (МОН) от 2025 г. очертава три алтернативни направления – „Религия – православие“, „Религия – ислям“ и неконфесионална програма „Добродетели/етика“. Като основна цел е посочено формирането на „устойчива нравствена култура, морална преценка и разбиране на различни гледни точки“ [МОН, 2025, с. 2-5].

Концепцията обаче не трябва да бъде отъждествявана с действащ закон. Към 10 август 2026 г. предметът не е въведен като част от задължителното учебно съдържание. Законопроектът за изменение и допълнение на Закона за предучилищното и училищното образование (ЗПУО) със сигнатура № 52-654-01-104 е внесен на 23 юли 2026 г. и е разпределен за разглеждане от парламентарните комисии, но не е придобил качеството на действащо право [Народно събрание, законопроект № 52-654-01-104/23.07.2026 г.]. Поради това конкретното устройство на предмета следва да бъде представяно като законодателно предложение, което може да бъде изменено в хода на парламентарното обсъждане.

Разграничението между задължителен учебен час и задължително изучаване на определена религия е съществено. Включването на предмета в задължителните учебни часове не означава непременно, че ученикът трябва да бъде обучаван в конкретно вероизповедание. От конституционноправна гледна точка решаващо е дали изборът между конфесионалната и неконфесионалната програма е действителен, информиран и свободен и дали изборът на светската програма не поставя ученика в по-неблагоприятно положение.

Съгласно чл. 11, ал. 1 ЗПУО „предучилищното и училищното образование в Република България е светско“. Законът забранява действията, свързани с налагането на идеологически или религиозни доктрини, но не изключва изучаването на религиозни и философски системи при спазване на държавните образователни стандарти и учебните програми [чл. 11, ал. 1-3 ЗПУО]. Този режим следва да се тълкува във връзка с чл. 13, ал. 2 и чл. 37, ал. 1 от Конституцията, които установяват отделеността на религиозните институции от държавата и гарантират свободата на съвестта, мисълта и избора на вероизповедание или светоглед.

Светското училище не е безценностно училище. Светският му характер означава институционална неутралност, а не враждебност към религията или забрана за придобиване на знания относно религиозните традиции. Държавата не може да създава вяра чрез административна принуда, но може да осигурява обективно образование за религиите и светогледите и при ясно установени гаранции да допуска свободно избрано религиозно обучение. Затова трябва да бъдат разграничени обучението в определена религия, преподаването за религиите и общото нравствено образование по етика и добродетели.

Европейският съд по правата на човека приема, че държавата трябва да осигури предаването на включените в учебната програма знания по „обективен, критичен и плуралистичен начин“, без да преследва цел за индоктриниране, която би противоречала на религиозните и философските убеждения на родителите [Folgerø and Others v. Norway (GC), жалба № 15472/02, решение от 29.06.2007 г., §§ 84, 95-102]. Същият принцип е развит в Ръководните принципи от Толедо, които разграничават образованието за религиите от религиозното наставление и изискват точност, научна добросъвестност, приобщаване и уважение към различните убеждения [OSCE/ODIHR, 2007, pp. 13-16, 69-73].

Следователно конституционната допустимост на този предмет не зависи единствено от неговото наименование. Тя ще бъде определена от действителното съдържание на програмите, начина на преподаване, свободата на избора и наличието на ефективна защита срещу пряко или косвено индоктриниране.

8.5. Съдържание, насочено към нравствено различаване

Ако предметът „Добродетели и религии“ бъде въведен, неговата връзка с превенцията на насилието трябва да се търси не в абстрактното заучаване на нравствени категории, а в способността на учениците да разпознават действителни морални конфликти. Те трябва да могат да различават справедливостта от отмъщението, гражданската активност от саморазправата, подозрението от доказаната вина и състраданието към предполагаемата жертва от правото да бъде унижавано или наказвано друго човешко същество.

Съдържанието би следвало да включва въпросите за груповия натиск, размиването на индивидуалната отговорност, моралното дистанциране от жертвата, езика на омразата, заснемането на насилие и превръщането му в съдържание за социалните мрежи. Особено важно е учениците да знаят към кои институции да се обърнат при съмнение за престъпление, как да запазят информацията, без да провеждат собствено разследване, и защо дори доброто намерение не оправдава употребата на насилие.

Подобно образование предполага работа с конкретни казуси, дискусии, ролеви ситуации, доброволчески дейности и съвместни инициативи между училището, семейството и местната общност. То изисква подготвени преподаватели, които притежават не само познания по религия или етика, но и педагогическа способност да водят разговор по чувствителни въпроси, без да внушават готови политически, идеологически или конфесионални позиции. Учебните програми и помагала трябва да бъдат публични и да подлежат на професионална оценка от богослови, философи, педагози, психолози и юристи.

Необходимо е също да се избегне внушението, че учениците, избрали програмата по етика, са по-малко нравствени или че религиозното обучение автоматично превръща избралите го в носители на по-висока нравственост. Свободата на съвестта изисква отделните възможности да бъдат равнопоставени не само в закона, но и в ежедневната училищна среда. В противен случай предметът, призван да възпитава уважение към различието, би могъл сам да се превърне в източник на разделение и стигматизация.

Трагедията в Пловдив придава на този въпрос особена острота, защото според публично оповестената версия насилието вероятно е било съпроводено от убеждението, че се извършва нещо оправдано. Именно тук се разкрива най-опасната подмяна на нравственото съзнание – когато човек започне да вярва, че може да защитава доброто чрез извършването на зло или че борбата срещу предполагаема несправедливост му предоставя право едновременно да обвинява, съди и наказва.

Ето защо евентуалното въвеждане на предмета „Добродетели и религии“ може да бъде защитено от педагогическа, богословска и конституционноправна гледна точка само ако се основава върху свобода на съвестта, научна добросъвестност, отсъствие на индоктринация и практическо възпитаване в лична отговорност. Неговата цел не трябва да бъде производството на външно послушание, а формирането на способност за нравствено различаване. Защото задачата на нравственото образование не е само да научи детето какво да повтаря, а да му помогне да разбира какво върши, защо го върши и къде свободата му среща неприкосновеното достойнство на другия човек.

Обобщение и основни изводи

Случаят в Пловдив надхвърля обичайните измерения на едно тежко престъпление поради възрастта на обвиняемите, груповия характер на твърдяното посегателство и публично оповестените сведения за неговите възможни подбуди. Силната обществена реакция е разбираема, но не освобождава анализа от задължението да разграничава установените факти от обвинителната теза. Смъртта на пострадалия е установен факт, но наказателната отговорност на всеки обвиняем предстои да бъде доказана. Обвинението не е присъда, а окончателното произнасяне относно авторството, вината и правната квалификация принадлежи единствено на съда.

От направения анализ могат да бъдат изведени следните основни заключения.

1. Наказателната отговорност е лична

При твърдяно групово посегателство не са достатъчни присъствието на местопроизшествието или принадлежността към групата. По отношение на всеки обвиняем трябва да бъдат установени конкретното му поведение, приносът му към настъпването на смъртта и психическото му отношение към този резултат. По същия начин твърдяните хулигански или свързани със сексуалната ориентация подбуди подлежат на самостоятелно доказване. Груповият характер на деянието не създава колективна вина.

2. Непълнолетието не изключва, но изменя наказателната отговорност

Непълнолетният може да носи наказателна отговорност, ако е могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си. Тази способност не произтича автоматично от възрастта, а трябва да бъде изследвана индивидуално, като се отчетат степента на личностна зрялост, способността за предвиждане на последиците и податливостта на групово влияние. Специалният режим и редуцираните наказания по чл. 63 НК не изразяват неоправдана снизходителност, а съобразяване с продължаващото формиране на личността и възможността за нейното поправяне и превъзпитание.

3. Психологическото профилиране има научни и етични граници

Публично известната информация не позволява изработването на клиничен психологически профил на обвиняемите. Могат да бъдат обсъждани възможни механизми на груповата агресия – конформизъм, разпределяне на отговорността, морално дистанциране от жертвата и стремеж към одобрение, но не и да бъдат поставяни диагнози. Сходството между поведението на обвиняемите и разпространявани в интернет модели също не доказва причинна връзка. Без данни, че конкретно съдържание е било възприето и е повлияло върху решението им, въпросът за дигиталното влияние остава изследователска хипотеза.

По-широкият проблем е заличаването на границата между гражданската активност и организираното преследване. Нито нравственото възмущение, нито предполагаемото укоримо поведение на другия предоставят право на частното лице да разследва, съди и наказва. Гражданското съдействие приключва там, където започва частното възмездие.

4. Отговорността на семейството не трябва да се предполага

Въпросът „Къде са родителите?“ е основателен, ако не се превръща в предварителна присъда. Родителската отговорност предполага надзор, общуване с детето и интерес към неговата приятелска и дигитална среда. Наказателна отговорност на родителите не възниква единствено поради родството им с непълнолетния. Възможната им гражданска отговорност за причинените вреди обаче се преценява отделно по реда на чл. 48 ЗЗД. Наред със семейството значение имат училището, социалните служби, местната общност, органите на реда и дигиталните платформи, защото детското насилие рядко възниква в социален вакуум.

5. Закритото съдебно заседание е форма на закрила, а не на безконтролност

Разглеждането на производство срещу непълнолетни при закрити врати не цели прикриване на правосъдието. То защитава личния живот, бъдещото развитие и възможността за обществена реинтеграция на детето. Публичният интерес може да бъде удовлетворен чрез официална информация за обвинението, движението на производството и постановените съдебни актове, но не оправдава разгласяването на данни, позволяващи разпознаването на обвиняемите, или на сведения, чието оповестяване е ограничено от закона. Закритото съдебно заседание не отменя обществения контрол, а определя неговите законови граници.

6. Нравственото образование е необходимо, но не е универсално решение

Случаят отново поставя въпроса за нравственото образование и възможното място на предмета „Добродетели и религии“. Не може да се твърди, че един учебен предмет сам по себе си би предотвратил тежките прояви на насилие, но също така не може да се отрече възпитателната функция на училището. Евентуалното въвеждане на предмета би имало смисъл, ако обучението е свободно от индоктринация и развива уважение към човешкото достойнство, съпричастност, разбиране на правовия ред и способност за разграничаване на справедливостта от отмъщението. Знанието за доброто не се превръща автоматично в добра постъпка – необходими са личен пример, нравствен навик и среда, която не превръща агресията в средство за признание.

Справедливост без саморазправа

Случаят не трябва да бъде използван нито за колективно обвинение срещу младото поколение, нито за противопоставяне между достойнството на пострадалия и правата на обвиняемите. Паметта за загиналия изисква пълно разследване, установяване на истината и справедливо наказание на доказано виновните. Непълнолетните обвиняеми запазват правото си на защита, презумпцията за невиновност и специалната закрила, която законът предоставя на детето. Тези изисквания не си противоречат, а произтичат от една и съща представа за правосъдие, основано върху човешкото достойнство.

Зрелостта на едно общество не се измерва единствено със силата на неговото възмущение, а със способността му да остане вярно на правото именно когато възмущението е най-силно. Между паметта за пострадалия и закрилата на обвиненото дете се намира единственият допустим път – установяване на обективната истина, лична отговорност, законосъобразен процес и последователна превенция.

В християнска перспектива справедливостта не се противопоставя на милостта, нито прошката означава заличаване на личната отговорност. Извършеното зло трябва да бъде назовано, разследвано и справедливо санкционирано, но без човешката личност да бъде сведена изцяло до нейното деяние. Образът Божий остава основание за достойнството както на пострадалия, чийто отнет живот изисква истина и правосъдие, така и на обвиняемия, чиято вина може да бъде установена единствено по законния ред. Ето защо християнският призив злото да бъде надвивано с добро не отменя правосъдието, а поставя нравствена граница пред превръщането му в отмъщение. Справедливостта запазва своя нравствен смисъл само когато възпира злото, без сама да започва да го възпроизвежда.

Ползвани източници

Български нормативни актове

1. Закон за задълженията и договорите. Обн., ДВ, бр. 275 от 22.11.1950 г., с последващите изменения и допълнения.
2. Закон за закрила на детето. Обн., ДВ, бр. 48 от 13.06.2000 г., с последващите изменения и допълнения.
3. Закон за защита от дискриминация. Обн., ДВ, бр. 86 от 30.09.2003 г., с последващите изменения и допълнения.
4. Закон за предучилищното и училищното образование. Обн., ДВ, бр. 79 от 13.10.2015 г., с последващите изменения и допълнения.
5. Конституция на Република България. Обн., ДВ, бр. 56 от 13.07.1991 г., с последващите изменения и допълнения.
6. Наказателен кодекс. Обн., ДВ, бр. 26 от 2.04.1968 г., с последващите изменения и допълнения.
7. Наказателно-процесуален кодекс. Обн., ДВ, бр. 86 от 28.10.2005 г., с последващите изменения и допълнения.
8. Семеен кодекс. Обн., ДВ, бр. 47 от 23.06.2009 г., с последващите изменения и допълнения.

Международни и европейски актове и документи

9. Директива (ЕС) 2016/800 на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2016 г. относно процесуалните гаранции за децата, които са заподозрени или обвиняеми в рамките на наказателното производство. ОВ L 132, 21.05.2016 г., с. 1-20.
10. ЕКПЧ. Рим, 4 ноември 1950 г.
11. Конвенция на ООН за правата на детето. Приета на 20 ноември 1989 г. Ратифицирана с решение на Великото народно събрание от 11.04.1991 г.
12. Committee on the Rights of the Child. General Comment No. 24 (2019) on Children’s Rights in the Child Justice System. CRC/C/GC/24, 18 September 2019.
13. OSCE/ODIHR. Toledo Guiding Principles on Teaching about Religions and Beliefs in Public Schools. Warsaw, 2007.
14. World Health Organization. ICD-11 for Mortality and Morbidity Statistics, code 6D32, “Pedophilic disorder”. 2026 release.

Съдебна практика

15. ВКС. Решение № 145 от 8.07.2019 г. по н.д. № 534/2019 г., II н.о.
16. ВКС. Решение № 155 от 12.11.2019 г. по н.д. № 579/2019 г., II н.о.
17. ВКС. Решение № 198 от 20.04.2026 г. по н.д. № 176/2026 г., II н.о.
18. ВКС. Решение № 603 от 21.11.2003 г. по н.д. № 341/2003 г., I н.о.
19. ВС. Решение № 386 от 6.09.1995 г. по н.д. № 308/1995 г., I н.о. (цит. по Филчев, 2014, с. 115-116).
20. European Court of Human Rights. Folgerø and Others v. Norway (GC), no. 15472/02, judgment of 29 June 2007.

Официални институционални източници

21. ВСС. Кодекс за етично поведение на българските съдии. Приет с решение на Съдийската колегия на ВСС по Протокол № 46/10.12.2024 г. и одобрен с решение на Пленума на ВСС по Протокол № 15/12.12.2024 г.
22. МОН. Концепция за изучаване на добродетели и религии – програма „Добродетели/етика“. София, 7.05.2025 г.
23. НС. Законопроект за изменение и допълнение на Закона за предучилищното и училищното образование, сигнатура № 52-654-01-104, внесен на 23.07.2026 г.
24. ОП – Пловдив. „Окръжна прокуратура – Пловдив привлече като обвиняеми петима непълнолетни за умишлено убийство на 37-годишен мъж, извършено с особена жестокост и по хулигански подбуди“. Прессъобщение от 6.08.2026 г., идентификатор 79230.
25. ОС – Пловдив. Прессъобщение от 7.08.2026 г. по ч.н.д. № 1628/2026 г., електронен документ № 39213.

Наказателноправна и общотеоретична литература

26. Велчев, Живко. „Причиняване на вреди при задържане на лице, извършило престъпление по чл. 12а НК“. – Годишник на Департамент „Право“ на Нов български университет за 2017 г., год. VI, кн. 7, София: НБУ, 2018, с. 403-415.
27. Гиргинов, Антон. Наказателно право на Република България. Обща част. Второ основно преработено и допълнено издание. София: Софи-Р, 2009.
28. Марков, Румен; Славка Димитрова-Симеонова; Петя Митрева; Ралица Костадинова; Юлиана Матеева; Пресиян Марков. Наказателно право на Република България. Обща част. София: Сиела, 2022.
29. Ненов, Иван. Наказателно право на Република България. Обща част. Кн. I-II. Нова редакция Александър Стойнов. София: Софи-Р, 1992.
30. Стойнов, Александър. Наказателно право. Обща част. София: Сиела, 1999.
31. Филчев, Никола. Лекции по наказателно право. София: Изток-Запад, 2014.
32. Langbein, John H. Torture and the Law of Proof: Europe and England in the Ancien Régime. Chicago: University of Chicago Press, 1977.
33. Ormerod, David; John Child. Smith, Hogan and Ormerod’s Essentials of Criminal Law. 5th ed. Oxford: Oxford University Press, 2023.

Богословски и философски извори

34. Аристотел. Никомахова етика. Превод от старогръцки Теменуга Ангелова. Научна редакция и коментар Ради Радев. София: Гал-Ико, 1993.
35. Библия, сиреч книгите на Свещеното Писание на Ветхия и Новия Завет. Издание на Св. Синод на Българската православна църква. София, 1993.
36. Gregorius Nyssenus. De hominis opificio, cap. XVI. – In: Migne, J.-P. (ed.). Patrologiae Cursus Completus, Series Graeca, t. 44. Paris, 1858, col. 184B.
37. Ioannes Damascenus. De fide orthodoxa, lib. II, cap. XII. – In: Migne, J.-P. (ed.). Patrologiae Cursus Completus, Series Graeca, t. 94. Paris, 1864, col. 920B.

Психологическа и педагогическа литература

38. Bandura, Albert; Claudio Barbaranelli; Gian Vittorio Caprara; Concetta Pastorelli. “Mechanisms of Moral Disengagement in the Exercise of Moral Agency.” Journal of Personality and Social Psychology, 71(2), 1996, pp. 364-374.
39. Chein, Jason; Dustin Albert; Lia O’Brien; Kaitlyn Uckert; Laurence Steinberg. “Peers Increase Adolescent Risk Taking by Enhancing Activity in the Brain’s Reward Circuitry.” Developmental Science, 14(2), 2011, pp. F1-F10.
40. Dishion, Thomas J.; Joan McCord; François Poulin. “When Interventions Harm: Peer Groups and Problem Behavior.” American Psychologist, 54(9), 1999, pp. 755-764.
41. Durlak, Joseph A.; Roger P. Weissberg; Allison B. Dymnicki; Rebecca D. Taylor; Kriston B. Schellinger. “The Impact of Enhancing Students’ Social and Emotional Learning: A Meta-Analysis of School-Based Universal Interventions.” Child Development, 82(1), 2011, pp. 405-432.
42. Zammit, Isabelle; Laura K. Taylor. “A Systematic Review of the Association between Religiousness and Children’s Prosociality.” Religion, Brain & Behavior, 13(4), 2023, pp. 420-442.

Публицистични, медийни и електронни източници (последен достъп: 10.08.2026 г.)

43. Киселова, Наталия. Коментар относно публичното огласяване на сведения от закритото съдебно заседание по производството за мерките за неотклонение на петимата непълнолетни обвиняеми. Facebook (Meta), личен профил, 8.08.2026 г.
44. „Марица“. „Първият ловец на педофили в България Ален Симеонов след трагедията в Пловдив: Поставям под съмнение всичко около случая“, 7.08.2026 г.
45. Марковски, Димитър. „Адвокат Марковски за убийството в Пловдив: Не съм виждал подобна жестокост и садизъм от непълнолетни, случаят е безпрецедентен“. Интервю в предаването „Събуди се“, NOVA, 8.08.2026 г.
46. Минев, Петко. „По тялото на жертвата нямало здраво място: Говори съдията по делото за жестокото убийство в Пловдив“. Интервю в предаването „Здравей, България“, NOVA, 10.08.2026 г.
47. Недева, Емилия. „Правосъдието не само трябва да се осъществява, трябва да е видимо, че това се случва“. De Fakto, 8.08.2026 г.
48. Симеонов, Ален. Училище за ловци на педофили. Пътеводител за всеки любител на учтивия натиск. Издание на автора, 2026, 288 с.
49. Трифонова, Ренета. „От „защита на децата“ до „ловци на педофили“ – как се създава и възпроизвежда среда на омразата“. Християнство.бг, 10.08.2026 г.
50. Шопова, Ирина. 2026а. „Близки и познати на убития на Младежкия хълм в Пловдив Георги Кузев се събраха на бдение пред дома му“. БТА, 6.08.2026 г.
51. Шопова, Ирина. 2026б. „Побоят над мъжа, убит на Младежкия хълм в Пловдив, е продължил повече от час, каза наблюдаващият прокурор“. БТА, 7.08.2026 г.