Ани ВълеваЕдва след като познах в моя собствен опит, че Христовите заповеди по своята същност са проекция на божествения живот в земен план, проумях думите на Господа: “ без Мене не можете да вършите нищо “ (Иоан 15:5). През онова тежко време, когато всичките ми усилия да живея според евангелското учение се проваляха, понякога се молех така:
„ Дойди, Господи, и Сам Ти изпълнявай в мене Своята воля. Твоите повели не се вместяват в тясното ми сърце и жалкият ми ум не може да постигне съдържанието им… Ако Ти не пожелаеш да се вселиш в мене, аз неизбежно ще ида в мрака… Зная, Ти никога не действаш с принуда, но моля Те, влез властно в моя дом и цял ме възроди, превърни адската тъма на моята гордост в Твоята смирена любов. С Твоята Светлина преобрази изкривената ми природа, та да не остане в мене никаква страст, която да попречи Твоят Отец заедно с Тебе да дойде вътре в мене (виж. Иоан 14:21-23). Направи от мене обител на светия живот, който Сам Ти ме допусна да видя я донякъде…Да, Господи, умолявам Те, не ме лишавай от това знамение на Твоята благост”.
Често в такава молитва минаваха дълги часове. По – късно проявилата вярност душа проумява, че тъкмо изпратените й мъчителни изпитания са знак за нейното избраничество. Без тях никой не може да проникне в дълбините на Божия замисъл за нас и не би познал любовта, за която говори Христос. В часовете на богооставеност разбираме, че всичките ни дела, извършени преди това, съвсем не са достатъчни за нашето спасение, че благата вечност все още не ни принадлежи. Болезненото неудовлетворение от нас самите, усещането като себеотвращение, е първият признак, че се приближаваме до пълнотата на любовта, заповядана ни от Бога: преодоляването на страшната преграда на обърнатостта към самия себе си. В молитвата, породена от тази себененавист, вътре в нас се разкрива ново, вече надмирно, битие; ние съзерцаваме Божието величие.
Източник: Архимандрит Софроний (Сахаров) „Ще видим Бога както си е“
