Маргарита Генчева
От 22 до 25 ноември 2023 г. в Богословския факултет на Софийския университет се проведе Международна конференция „Богословие – Църква – Общество в диалог“, посветена на 100-годишнината на Богословския факултет при СУ „Св. Климент Охридски“ на тема „Богословие-Църква-Общество в диалог“. В нея участваха представители на богословски факултети от Гърция, Германия, Румъния, Италия, България и др. С доц. д-р Костадин Нушев, участник в конференцията и преподавател по Християнска етика в Богословския факултет, разговаря Маргарита Генчева.
– Доц. Нушев, кажете ни от колко години не е правена такава голяма международна конференция?
– Тази конференция е по повод 100-годишнината на Богословския факултет при СУ, а такива големи конференции ние сме провеждали и друг път, преди около 20 години Богословският факултет беше домакин на един от поредните международни конгреси на висшите православни богословски школи. Затова и някои от гостите, които са идвали и участвали тук при нас в подобни международни академични форуми, също споменаха, че нашият факултет е един от тези съвременни духовни и академични центрове на богословски диалог и изследвания. Но наистина в този мащаб и формат сега бяхме заедно с представители на почти всички европейски университети и академични центрове, с които ние си партнираме исторически още от възникването на Богословския факултет, а през последните години и чрез европейската програма за академичен обмен и мобилност „Еразъм“. Този път имахме и един участник от Латинска Америка, което е разширяване на международния обхват и надхвърляне на европейския контекст на тези академични отношения.
Интересното е, че можахме да чуем гледната точка и приноса на много съвременни изследователи в областта както на православното богословие от съседна Гърция – на Солунския богословски факултет и Патриаршеския институт за патристични изследвания в Солун, който е църковна и авторитетна институция – така и на европейски изследователи от Германия, от университета в Скопие и университета в Букурещ. Участваха представители на папските университети в Рим „Григориана“ и други институти, които в Италия се занимават с канонично право и науките за Източните църкви, с които ние продължаваме да си сътрудничим. Исторически сме имали контакти и с университета в Регенсбург, откъдето също имахме участник и от института за източните църкви в Регенсбург, имахме и гост от папския съвет за насърчаване на единството на християните, който се оказа, че говори български език, и това беше много вълнуващо. Много от докладчиците са изучавали български език, както и проф. Илиас Евангелу от Солун, който представи доклади си на български език. Те са приятели на България, а някои са носители и на почетната титла доктор хонорис кауза на Софийския университет по наше предложение. Мисля, че това беше един много интересен и полезен форум, който взаимно ни обогати за наши бъдещи проекти, защото на срещата се очертаха реални проблеми и перспективи за бъдещи изследвания и продължаване на бъдещото ни академично сътрудничество.
– Виждате ли междурелигиозният диалог като необходим инструмент на нашето съвремие? Какви са предизвикателствата в този диалог в страните от Източна Европа, включително и България? Тук у нас, особено православните християни, са много скептично настроени относно този диалог, защото те го свързват с измяна на вярата. Как можем да намерим изход от тази ситуация и да обясним, че това е просто диалог, който не предразполага задължително да се съгласиш с другия?
– Ние чухме от един от лекторите с едно много интересно въведение за това, какви са условията, за да има междурелигиозен диалог и за това, че той може да бъде различен по своя характер, формат и участници. Един е официалният диалог между ръководители на религиозни общности и групи – когато се срещат духовни лидери и полагат усилия да намерят общ език и ценности, да подкрепят мира, разбирателството, взаимното уважение, а друг е академичният диалог, в който такива като нашата образователна институция – изследователска или университетска – предлага пространство, насочено към изследвания и научни измерения на проблемите на диалога. Много силно впечатление ми направи това, че нашият участник от Аржентина, който говори за междурелигиозния диалог посочи, че богохулството и вероотстъпничеството не са елементи на диалога, а са пречка за него, и никога нормалният междурелигиозен диалог, който се основава на свобода, толерантност и липса на принуда, не включва и не може да включва такива елементи като отстъпление от вярата, предателство на своята религиозна традиция, богохулство. И когато тези противници на диалога издигат такива обвинения, те всъщност показват, че са против това да се води диалог и представляват една по-затворена общност, която не желае или не е готова да влезе в диалог, т.е. да разкрива своята религиозна традиция и идентичност чрез диалог с другите представители на различни религиозни общности. Във всяка една църква или религиозна общност има привърженици на откритост и на диалога и противници да се води диалог с друговерци. Но ако се вгледаме в нашата църковна традиция и история ще видим, че при БПЦ например, която извършва своето историческо дело за спасяването на българските евреи, това е история на един истински междурелигиозен диалог, защото в него участват българските архиереи и духовни водачи на най-високо ниво – екзарх Стефан и патриарх Кирил. И двамата – в София и Пловдив, като митрополити застават открито на страната на българските евреи, защитават ги активно, демонстрират активно гражданско и духовно християнско отношение, като се противопоставят на тогавашната идеология – антисемитизма и расизма и ни показват един автентичен евангелски християнски начин да се разкрива вярата, да се свидетелства за истината на Христос, за човеколюбието и Божията правда по начин, по който да се защитят и друговерците.
И друго силно впечатление ми направи на конференцията тази характеристика на междурелигиозния диалог, за която говори нашият гост-лектор – необходимостта да се създаде доверие, близост, емпатия между страните, които участват в диалога, да се разказват истински истории, да се познава традицията, историята и идентичността както на своята собствена религиозна общност, така и да се слуша внимателно и да се разбира духовния опит и на другите за да се познава добре историята и вярата на всяка такава общност. Аз винаги посочвам на такива форуми, дори с представители на еврейската общност, на българските евреи, когато са идвали тук в България и когато са номинирали БПЦ (спомняте си преди години, че имаше предложение за Нобелова награда за мир), че единствено БПЦ в годините на Холокоста открито и активно застава на страната на спасението на българските евреи и с това дава световен пример на всички останали християнски общности, църкви и деноминации в цяла Европа . Това е пример за едно истинско християнство и гостоприемство. БПЦ не позволява на българските евреи да се гледа като на някакви „чужди елементи“ от българското общество, които могат лесно да бъдат изведени и „механично“ да бъдат отстранени от него и да бъдат екстрадирани. Това гостоприемство, което е характерно за вярата и е закон за гостоприемството, се превръща и в основа за човеколюбието и толерантността и е една действена проява на хуманизма. Ето как БПЦ с тези свои най-добри исторически прояви дава пример на другите и това е свързано с нашата родна българска духовна традиция и идентичност. По този начин ние можем едновременно да изучаваме себе си, собствената история и идентичност и същевременно – пространството на диалога и духовното му съприкосновение с другите.
– Като заговорихме за ценности, мислите ли, че в днешния свят и в България понятието „християнски ценности“ е изкривено и се използва и размахва като знаме от най-различни организации и движения, които реално подменят християнството и го използват като щит за постигане на целите си?
– Много ценен и интересен доклад беше представен в тази връзка от проф. Константинос Николакопулос от университета „Лудвиг-Максимилиан“ в Мюнхен за християнския характер и християнските ценности на Европа, както и за приноса на православието, в който той посочи, че християнските ценности са нещо универсално и непреходно, което не може да се обявява като вече остаряло или отживяло времето си. Но не бива и да се спекулира и с християнските ценности и те да се превръщат в някаква идеология и фрагментарно да се използват определени ценности, за да се противопоставят на други ценности – например християнските ценности да се противопоставят на европейските ценности. Самата Европа – такава, каквато ние я познаваме – е продукт на християнството и християнските ценности и не може да сме без тях в обединена Европа като култура и европейска цивилизация. Това се признава и на Изток, и на Запад, и в православието, и в католицизма, и в протестантството. Това, което познаваме в Европа като единно, общоевропейско и културно пространство, е резултат и синтез на християнството и на римската цивилизация – на правото, на държавността на римската традиция и на гръцката философска критична мисъл. Те създават в своята пълнота през християнската епоха тази уникална култура на Европа, към която принадлежат всички християнски европейски народи. Направи ми много силно впечатление това, което се цитираше: кой човек е европеец и кои народи са европейски, как тези задължителни елементи трябва да присъстват и да изповядват християнската вяра, да са носители на християнската култура, как са се формирали тези народи в духа именно на тази обща гръко-римска християнска цивилизация. Европа е единство в многообразието на тези християнски традиции, култура и ценности, които са достояние на различните народи в общото европейско пространство.
А в днешно време много такива антиевропейски и популистки движения се опитват да подкопават единството на Европа като издигат – забележете – не християнски ценности, а „традиционни ценности“, като алтернатива на съвременните европейски ценности. Това обаче е нонсенс, защото европейските ценности включват християнските ценности – свободата на личността, универсалните и естествени човешки права, които са дадени от Бога, равноправието между мъжа и жената – нещо, което християнството е донесло в римското право, а също и правата и закрилата на детето. И когато на тези общи и християнски европейски ценности, се противопоставят някакви алтернативни „традиционни ценности“, това е една идеологическа представа и идеологически опит да се прокарва едно идеологическо разделение и конфликт между европейското пространство на източни и западни или между източно християнско вероизповедание и западните християнски вероизповедания.
В един от докладите на нашите гости – професор от Солунския университет, се каза и това, че православните християни днес трябва да бъдат активни участници в процеса на изграждане на общата европейска култура и цивилизация, а не пасивни наблюдатели на интеграционните процеси, които да възприемат себе си като нещо странично в този общ европейски дом и европейски процес на изграждане на нова Европа, защото Европа не е само Западна Европа. След приемането на България, Румъния, Полша, Чехия, Словакия, виждаме колко много поместни православни църкви и държави с големи православни общности – от Кипър през Гърция, България, Полша, Чехия, Словакия до Финландия, а през последните години с интеграционните процеси – Украйна и Молдова, виждаме, че Източна Европа, която е традиционно православна, вече се приобщава към единното, голямо семейство на Европа. Така че православието е вече вътре в Европа и то трябва да бъде един активен фактор за изграждане на общата европейска цивилизация, култура и идентичност. Идеята за Обединена Европа, която е възникнала като един проект на следвоенното устройство на Западна Европа по време на Студената война, след нейния край и с началото на демократизацията на страните от Източна Европа се превърна в европейска идея за нова и голяма Европа, която включва вече и православните страни.
Друго силно впечатление ми направиха тези послания на гръцките професори, че православието трябва да преоткрие своята активна мисионерска позиция, културна и образователна роля, за да може да се включи в този процес, който е важен за цяла Европа по отстояване, укрепване и засилване на християнските ценности вътре в европейския политически и културен живот. Защото в някои западноевропейски общества има силно застъпени процеси на секуларизация и дехристиянизация и именно появата на православните църковни общности с техните православни общини в диаспора подновяват християнското присъствие и в тези западни секуларизирани общества в момента.
– А какво бихте казали на православните християни в България и други страни, които подкрепят такива антиевропейски движения и казват, че Европа отдавна е отстъпила от тези християнски ценности и няма нищо общо с тях, като реферират към Западна Европа?
– Да, в Европа има т.нар. „постхристиянски тенденции“ – постмодерни, секуларни, радикални антихристиянски и антицърковни групи и движения, но от активността на християните и от активната подкрепа и сътрудничество между тях вътре в Европа, зависи запазването на християнските корени и характер на Европа. Например в днешните официални документи на ЕС не се споменава и реферира към корените на християнската идентичност на Европа, но това не означава, че тя не уважава религиозните традиции и религиозното многообразие. От активността на християните зависи запазването на християнския характер на Европа. Опитът да се постулира едно радикално дехристиянизиране и постхристиянска идентичност на Европа означава точно това – бягство от отговорност да се мисионерства и присъства активно в общоевропейското пространство и да се наблюдава отстрани пасивно процеса по общата европейска интеграция, който е изключително динамичен и продължава. Нашето членство в ЕС не означава, че се слага край на интеграционните процеси – виждаме, че те са много динамични, и ако ние сме активни като християни и отстояваме християнските ценности в обществения живот, в правото, в правните норми, тогава и Европа няма да се дехристиянизира.
– И тук идва ролята на диалога. Всъщност противниците му по-скоро се страхуват да говорят пред другите и да защитят православието като автентичното християнство. Дали реално диалогът е единственият начин да проповядваме Христос на съвременния свят днес?
– Съвременният свят вече живее в една плуралистична култура, каквато е била и културата на гръко-римската цивилизация. Когато апостолите са проповядвали християнството, те са имали една сходна космополитна гръко-римска цивилизация и те са намерили начин да проповядват за Христос, да християнизират Римската империя и всички тези народи именно чрез диалог.
– Като споменахте апостолите се сетих, че имаше един много интересен момент в Деяния на св. апостоли, където св. ап. Павел отива в един гръцки град и пред хората, чакащи да чуят какво иска да им каже, той произнася пред много статуи на техните езически богове: като разглеждах светините ви, намерих и жертвеник, на който бе написано: на незнания Бог – за Него аз ви проповядвам… Значи той е намерил начин да проповядва сред тях.
– Точно това казах днес на конференцията – за проповедта на апостол Павел в Атина, пред атинския Аеропаг, където са се събрали представителите на всички философски и различни тогавашни богословски школи и всъщност ап. Павел започва диалог с философите от тогавашната епоха – епикурейци, стоици, платоници и перипатетици. Това правят и всички апостоли. Неслучайно на Петдесетница Светият Дух дава дар на апостолите да проповядват чрез говорене на различни езици. И тази харизматична проповедническа мисия да се говори на езика на различните народи означава и да се говори и на езика на различните култури, да се християнизират и инкултурират народите в християнството чрез техния говорим език. Такава е апостолската мисия и на светите братя Кирил и Методий и на техните ученици в България и целия славянски свят.
– Мислите ли, че в съвременна Европа държавите биха могли да разчитат на различните християнски деноминации като отпор на войната в Украйна, която се случва на няколкостотин километра от нас? Или например на други места от света, чрез проповядване на Евангелието, което е антивоенно и носи вестта за Христовия мир на всички хора? Биха ли могли държавите да разчитат на проповедта на различните църкви по тази тема и хората да се обединят около идеята против войната?
– Разбира се! Християнството е религия на мира. На Рождество Христово виждаме новозаветното послание, с което ангелският хор възвестява нова епоха, нова християнска ера, и тя се характеризира с прослава на Бога във висините, на земята мир, между човеците благоволение. Това донася Христос на света – Неговото Евангелие на мира, като благовестие за помирението между човека и Бога и между самите хора. Неслучайно в проповедта на планината той казва: „Блажени са миротворците“. В християнството миротворците са синове Божии, ученици и последователи на Христос. Той не казва че са блажени ревнителите, зилотите, зилотстващите, войнстващите, Той казва – блажени са миротворците. И когато в една такава неразумна ревност – „ ревност не по разум“, както казва св. ап. Павел, ние се опитваме да отстояваме някаква религиозна идентичност чрез конфликти, чрез враждебност към другите, тогава религията става проводник и инструмент за конфликти, вражда и войни. Много съвременни богослови ясно казват и убедително показват, че не може да има мир между държавите, без да има мир между религиите. А религиите с посланието си за мир могат да съдействат на държавите да се постигат по-добри международни отношения. В днешно време държавите със своите политически инструменти и дипломация често пъти не могат да преодолеят точно този език на омразата, който понякога се използва от религиозни екстремисти и техните движения и от религиозни фундаменталисти и фанатици, които неглижират своята отговорност за мир, съгласие и мирно съвместно съществуване, а се опитват да налагат своята религиозна идеология или идентичност и да пропагандират своята доктрина чрез насилие, проповядване на омраза и насаждане на вражда. Това води до тежки конфликти и след тях много трудно могат да се намерят адекватни механизми за помирение и ефективна дипломация. Съгласието и помирението са много трудни, когато вече духът на противоборството е покълнал в душите на последователите на определени религиозни движения. Мирът е Божий дар и Божие благословение за човечеството, а омразата и войната са проклятия, които идват от греха и неправдата, които се посяват между човеците.
– Мисля, че най-голямата подмяна в съвремието ни е в самата Църква и това е подмяната на Евангелието с проповед на войната. Колко страшно е това и как ще се отрази на душите на хората?
– Първо е много страшно, според мен, това да се смесва проповедта на Евангелието от амвона на християнския храм с пропаганда на идеологически възгледи и убеждения. Има хора, които смесват своите идеологически пристрастия, убеждения и възгледи със своето вероизповедание и в ролята им на проповедници на християнската вяра и на Евангелието, те се превръщат волно или неволно, съзнателно или несъзнателно в пропагандатори на една идеология, която води до разделения и конфликти, а не до помирение, освещение на ума и миротворство в сърцата на слушателите от тяхното паство. Тя води също така до индоктринация и създаване на своеобразни сектантски групи и движения, което директно отблъсква здравомислещите хора от храма и от Църквата и превръща тези, които стават податливи на такава пропаганда по-скоро в сектантски радикални групи от последователи, отколкото в истински християни, призвани от Самия Христос след всяка Божествена св. Литургия да излязат с мир от храма и да са носители и благовестители на мира между човеците. Когнитивните проблеми от тази подмяна, заблудите и умопомраченията, които се посяват като духовни плевели в сърцата на вярващите избуяват в агресия, злоба и разделения и създават вражди и неправди между човеците и между братски народи както виждаме това в братоубийствената война в Украйна.
– В този контекст мислите ли, че диалогът в самата Църква е по-нужен отвсякога, за да можем да преодолеем всички тези разколи, които се случват в днешно време? Защото много неща се натрупаха и се измени донякъде и самата проповед на Църквата. Това е тъжно, а аз като християнка се отвращавам от това си задавам въпроса: има ли изход от тази ситуация и можем ли да спрем това? Или да не се опитваме с немощната си ръка да спираме общото падение?
– Някои от нашите гости и лектори посочиха, че ролята на богословието в днешно време и ролята на диалога е да се създаде на първо място една култура на диалог вътре в Църквата – между духовенството, между клира и Божия народ; диалог между различните групи и течения вътре в многообразието на църковното единство, защото ние в Църквата имаме единство в многообразието, но имаме и многообразие на възгледи и убеждения в рамките на съборното единство и съборното цяло на Църквата. Това не трябва да води до разделения и конфликти, а до запазване на единството. Духът е един, а даровете са различни. В Църквата има многообразие, което идва от Светия Дух.
– Но днес има разделения.
– Да, ако този дух на разделения, на стесняване на духовните хоризонти на съзнанието на вярващите, на противопоставяне, спорове, конфликтна среда, отстояване на определени възгледи и убеждения, на създаване на определени движения вътре в Църквата, е нещо, което наистина води до разделения и за съжаление, когато във Вселенското православие прекъсне диалогът и общението между определени патриаршии или има разделение по повод създаването на нови поместни църкви и даване на автокефалия, няма друг път да се разрешат всички спорове и конфликти, освен с диалог и възстановяване на пълнотата на общението. Пътят на разделението, на фрагментирането и противоборствата, води само до нови конфликти. А това е измяна на Христос.
– Благодаря Ви за това интервю!
