Християнство.бг
Доц. д-р Мариян Стоядинов е ръководител на Катедра „Библейско и систематическо богословие“ към Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Роден е през 1964 година. Завършва Духовната академия „Св. Климент Охридски” в София през 1991 г., специализира в Аристотелевия университет, Солун. Президент е на Балканския православен младежки съюз (BOYA) в периода от 1994 до 2006 г.
Автор е на редица книги:„Символите на Църквата – от апостолския век до тържеството на Православието“, „Божията благодат – богословско изследване“; „Църква. Общност. Общество“, „Иконология на догмата“.
Той е преводач, редактор и издател на сборници с текстове, статии и книги на християнски автори.
На Лазаровден доц. Мариян Стоядинов изнесе беседа пред българите в Лондон на тема „Възкресение и живот“, която се състоя в залата на Българския културен институт в Лондон. Посещението му беше по покана на о. Добромир от Българската православна църква „Св. Йоан Рилски“ в Лондон и с благословението на Западно и Средноевропейския митрополит Антоний. За читателите на вестник БГ БЕН доц. Мариян Стоядинов даде специално интервю броени дни преди празника на празниците – Възкресение Христово.
– Доц. Стоядинов, православните християни са в очакване на Великден. В този динамичен и в голяма степен размирен свят, пълен с изпитания, имаме ли повече от всякога нужда от чудото, наречено Възкресение?
– От 2000 години насам всеки път, когато християните са празнували Възкресението, те са имали повод да си зададат същия въпрос. И отговорът винаги е бил един и същ. Възкресението е отговорът на смъртта и разрухата в този свят – свят, който никога не е бил в тази хармония, която е присъща на царството Божие. Всъщност затова дойде Христос. За да покаже, че царството Божие е различна реалност от света, който познаваме, и че Възкресението е път към тази нова реалност, към този нов начин на живот, съществуване и мислене, които могат да променят и сегашния свят. Възкресението на Христос не променя света в неговите политически, икономически и социални измерения. По-скоро променя човека. И ако хората се променят, тогава те са в състояние да променят средата, в която живеят, и света, който обитават. Всичко започва от микросвета на човека. Така че Христовото Възкресение е адресирано към този микросвят, за да направи така, че той да почувства радостта.
– Затова ли Възкресение се нарича празник на празниците?
– Да, затова го празнуваме толкова осезаемо, толкова тържествено. И в сравнение с всички други празници той е повод за всеки друг празник. Защото, който и да е от останалите празници, той е мотивиран по някакъв начин от това, което се е случило в Йерусалим преди близо 2000 години. Независимо дали празнуваме дадено събитие или светец, това са винаги конкретни неща, не са абстрактни. И в тяхната конкретност те са отразили радостта на Възкресението всеки по свой начин. Затова Възкресението е празник, който задава смисъл на всички останали празници. Те не са самоцелни, не са самодостатъчни, не са просто събития, които разнообразяват календара и делниците на човек с някакъв повод за празнуване, а са начин, по който Възкресението е било преживяно в историята.
– Празникът е предшестван от близо петдесетдневен пост, наречен Велик, време не само за обновление, но и за смирение, за прошка. Убягват ли ни днес те?
– Ако не гледаме към вътрешния човек, ако не гледаме към нашия микросвят, а търсим повод да се развличаме с това, което се случва около нас, ние винаги ще бъдем разсеяни.
Поводът за поста е поне малко да се концентрираме, да не сме толкова разсеяни в нещата, които не ни събират, раздалечават ни и ни поставят в своеобразни полюси. Затова постът има такъв вътрешен смисъл. Той трябва да се преживее в ума, в сърцето на човека, в начина, по който той осмисля света, отношението към себе си, към Бог, към другия човек. Както Вие казахте, това са близо 50 дни, в които хората започват да правят нещо заедно. Много рядко се случва да правим нещо заедно като общество. А когато го правим като общност, тогава изолирането на отделния човек намира смисъл в това, което прави – в усилието на другия, в участието в едно и също въздържание, в едно и също смирение, в една и съща прошка, в едно и също покаяние, колкото и далеч да са тези думи от стандартния ни начин на мислене и на живот днес.
– Смирението и прошката на пръв поглед изглеждат много лесни процеси, а всъщност, ако трябва да ги изпълним, се оказват доста трудни. Какво може да ни помогне, за да постигнем смирение и да погледнем с очите на прошката към ближния?
– Христос е универсален пример. Като че ли няма по-осезаем начин да преживеем думите му от това да погледнем Неговия живот и това, което е направил. Много често, когато Той е говорил на учениците си, на християните, е казвал: „Ако правите това, което правят всички други, с какво сте по-различни от тях? Ако обичате само хората, които ви правят добро и ви обичат, с какво сте по-различни от всички останали?“.
Трябва да си дадем сметка, че във всеки човек има една толкова скрита тайна, че ние трябва да сме влюбени в него, за да я разберем или поне малко да я доловим. Това помага да разберем смисъла на този въпрос. Хората, които не са влюбени, гледат отстрани и обикновено питат „какво намираш в него” или „какво намираш в нея”. Трудно е да се разбере от човек, който не преживява, който не изпитва това чувство. Но този, който го разбира, си дава сметка, че човекът пред него е споделена тайна, която е недостъпна за останалия свят. Фактът, че Бог познава тайната във всеки човек, вече е повод ние да бъдем поне малко по-обрани в преценката си за другите. Ние не познаваме другите така, както Бог ги познава. Ние не познаваме дори себе си така, както Той ни познава. И когато си дадем сметка, че разполагаме с твърде малко данни, за да дадем оценка, тогава ставаме предпазливи в оценката. Даже нещо повече – тогава, когато се сравним с Бога, ставаме смирени в истинския смисъл на думата. Това смирение в края на краищата започва да преподрежда приоритетите ни, да преподрежда оценките ни, да преподрежда присъдите ни, ако щете.
– Замисляме ли се днес за доброто, за това, което можем да направим на ближния? Или в пълна сила е българската поговорка: „Не е важно на мен да ми е добре, важно е на Вуте да му е зле“?
– Ако имаме деца край себе си или някакъв друг източник на доброта и чистота, тогава си даваме сметка, че възрастта по някакъв начин не ни помага да проумеем най-важните неща. Тя ни помага да ги маскираме, да ги облечем в някаква дреха, да им залепим някакъв етикет. Но има нещо друго. На тази българска поговорка може да се даде алтернатива и тя е в думите на Христос: „Както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях“.
– Преодоляването на озлоблението и целия негативизъм, които малко или много ни съпътстват, минава ли през смирението? Тоест, ако ние постигнем смирението, това ще рефлектира ли върху хората около нас?
– Мисля, че е неизбежно. Най-малкото защото един човек, който мисли като християнин, той винаги има предвид присъствието на Бога. И тогава, когато има опонент срещу себе си, той не изключва присъствието на Бога. Напротив! И в крайна сметка, спорещите и опонентите не са двама, а има и трета страна. И тогава идват онези думи на Христос, които ще перифразирам: Недей да съдиш ти! Остави този съд на Мен! Имаш твърде малко данни, за да съдиш. Имаш твърде малко данни, за да имаш претенция за някаква крайна преценка и присъда. Каквото и да изпитваш, каквото и да чувстваш, остави тази крайна преценка за Мен! И ако опонентът ни заслужава да бъде порицан, този, който може да го порицае по най-добрия за него начин, не сме ние. В този смисъл, ако наистина си даваме сметка, че Бог е реалност, че Бог е личност, която има отношение към всеки един човек и познава всеки в такава дълбочина, която ние не можем да си представим, тогава няма да сме крайни. И няма да има място за озлоблението, защото то в края на краищата е проява на страх. В животинския свят агресията често е провокирана от страх. Човекът би трябвало да е по-човечен, по-безстрашен. А християните още повече. Когато егото ни иска целия ресурс на този свят за себе си, то ни поставя в позицията на слепците, които се опитват да опишат слона. Единият държи ухото му, друг – крака, трети – хобота, и всеки има някаква своя версия за слона. Но когато Бог отвори очите на нашето заслепено его, едва тогава можем да си дадем сметка за величините, които стоят пред нас, и за това колко мащабна е тази величина, за която евангелието говори. Тогава няма да сме толкова агресивни, взискателни и крайни в претенциите си.
– Какъв е смисълът на Христовото страдание днес, как то може да ни подскаже правилния път?
– Христос дойде, за да сподели участта на човека. Христос дойде, за да преживее живота на човека от раждането до смъртта. Затова никой не може да каже, че Бог е някъде отвъд този свят, че е някъде далеч, че Бог не изпитва това, което изпитваме ние. Напротив, в лицето на Христос Той е станал част от нашия свят. Родил се е между нас, станал е като нас, претърпял е всичко това, което всеки един от нас по един или друг начин търпи в този живот – и предателството, и обидата, и страданието от самата смърт накрая. Той изпитва човешкото страдание, което трябва да стигне до края, до самата смърт, за да бъде възкресено това, което е стойностното в човека. Но всичко това преминава през победата над смъртта. Безброй много хора и пророци са учели хората как да станат по-добри. Само Христос победи смъртта в човека с възкресението Си. Без тази победа християнството е безсмислено. Затова в най-тържествените думи, които споделяме в нощта на Възкресението, думата „смърт” се споменава два пъти: „Христос възкръсна от мъртвите и със смъртта Си смъртта победи”. Затова евангелието, или благовестието (казано на български) за възкресението е най-смисленият ориентир за правилния път. Всичко останало е следствие.
– Българите – както в България, така и живеещите във Великобритания – са изправени пред доста предизвикателства. Кои християнски принципи обаче не трябва да забравяме, когато се стремим да ги преодоляваме?
– Постъпвай с другия така, както би искал той да постъпи с теб. Ако виждаш агресия, направи нещо добро за този човек. Ако виждаш нещо, което не харесваш, опитай се да отвърнеш с нещо добро. Това е позицията на силния човек. Защото другото е форма на слабост и страх. Затова водещият принцип отново са думите на Христос: „Както искате да постъпват с вас човеците, тъй и вие постъпвайте с тях“. Просто е да се каже, трудно е да се изпълни, но нали затова е принцип!
– Какво е Вашето послание към читателите на вестник БГ БЕН за Възкресение Христово?
– Първите думи на Христос към учениците Му след Възкресението са: „Радвайте се!”. Това пожелавам на всички – да имат тази радост! Пасхалната радост е като свещичката, която палим в църква. Рано или късно тя ще изгасне, но ние вече ще знаем каква е светлината ѝ, какъв е пламъкът ѝ, каква е топлината ѝ. И тогава, когато имаме нужда от нея, отново ще я запалим.
