Християнство.бг
– Доц. Нушев, имахте скоро едно интервю в наша медия за положението с Руската църква в София и за историята на икуменизма. Тези въпроси повдигат и следващи. В този храм в миналото започва т.нар. „антиикуменическа линия“, по-късно подета от старостилното движение. Не стана ли този антиикуменизъм днес брат близнак на антизападничеството?
– Да, историята на Руската църква и съдбата на руското подворие в българската столица е една много интересна тема и както виждаме не е само история, а и едно драматично настояще на междуцърковните отношения. Около руското подворие може да се разкаже цялата история на Българската църква през ХХ век и да се анализират и тълкуват исторически процеси не само в България, но и в един по-широк православен контекст. Чрез тези отношения и бурни събития – противоречията на Първата световна война, катаклизмите и превратностите на времето след Болшевишката революция, крахът на руския царизъм и драматичните събития около руската емиграция в България, може да се проследи и разгледа много широка панорама на процесите на историческо развитие в църковния живот и на трансформациите в православното църковно мислене през целия ХХ век.
Тук са преплетени и проблемите за икуменизма и антиикуменизма. Чрез критичното изследване и хронологично проследяване на тези църковни и политически процеси, може да се видят и много от корените на днешните проблеми в църковния живот и междуцърковните отношения. Антиикуменизмът и икуменизмът като идейни насоки се зараждат във времето между двете световни войни сред различни среди и кръгове от руските емигранти и се развиват в тези православни църковни общини, които се образуват в България и в другите европейски страни след Болшевишката революция. Някои от руските духовници и богослови се включват в първия етап на икуменическото движение след Първата световна война (1920-1948), защото са носители на предреволюционните църковни и академични традиции на отвореност на Руската православна църква за открит диалог с англиканската църква, с движението на старокатолицизма и други западни християнски изповедания.
В същото време други представители на руските емигрантски кръгове се настройват отрицателно към католиците и протестантите и гледат негативно на този междухристиянски диалог. Те постепенно се капсулират в рамките на едно консервативно и традиционалистично направление в църковните среди, от което произлиза след това и старокалендарския разкол. Едните православни духовници и учени продължават академичното и научното развитие на руското богословие в европейските столици София, Белград, Прага, Берлин, Лондон и Париж, където се включват в университетския и научен живот на тогавашна Европа и дават своя огромен принос за богословските изследвания на Православието. Докато другите се ориентират към едно по-консервативно и антизападно направление, свързано с появата на евразийството или с Карловацкия Синод на Задграничната църква.
Първите са световно известни учени като проф. Николай Глубоковски, о. Сергий Булгаков, о. Георгий Флоровски, Владимир Лоски, Павел Евдокимов, архиеп. Василий Кривошейн, прот. Николай Афанасиев, о. Василий Зенковски, прот. Йоан Майендорф и много други, които са създатели на съвременното православно богословие и неговите основни направления – богословие, което се развива именно в диалог с другите европейски християнски църковни общности и изповедания, културни центрове и академични институции.
Православието като богословие и духовно предание на Църквата през ХХ век се развива и обновява изцяло в условията на тази диаспора и чрез диалог със западното християнство. Всичко това дава тласък по-късно и на католическото и евангелското богословие в областта на междухристиянския диалог, но противниците на тези обновителни тенденции предпочитат да се придържат към ретроградната тенденция за полемика и отхвърляне на другите християнски изповедания и заклеймяване на междухристиянския диалог като нещо съмнително, което крие опасност от измяна или отпадане от истините на вярата и промяна на православния начин на църковно мислене и християнско благочестие.
Тази втора група православни активисти са били и до голяма степен и днес си остават хора монархисти и традиционалисти по своята политическа идеология – хора, които не могат да преживеят краха на руската империя, и такива общности и групи, които се опитват да живеят в една консервативна и традиционалистична форма на руското православно благочестие. Това мислене и духовна нагласа са повлияни от староверието и руските разколнически движения и те се отнасят с недоверие към западните християнски вероизповедания. От това идеологическо движение, което поражда евразийството и антизападното мислене, произхождат по-късно и старокалендарските течения и различните катакомбни разколнически групи, които се борят за един стар порядък, за отминал в историята свят на традиционно и затворено църковно съзнание и разглеждат диалога и сближаването с другите християнски изповедания едностранчиво като заплаха за духовния живот на православните вярващи или като изява на заблудите и ересите на „загиващия западен свят“, който винаги воюва с Православието.
Съдбата на руското подворие в този исторически и културен контекст, както и ролята на архиепископ Серафим Соболев като духовен водач на руските емигранти в България, в тези бурни десетилетия е също отражение на тези сложни процеси на търсене на идентичност след края на руската империя. Той самият първо е клирик на Карловацкия синод, който обединява консервативното крило сред руската църковна емиграция, но после признава избора на новия руски патриарх Сергий и преминава към юрисдикцията на Московската патриарашия. И така чрез него и други консервативни клирици, това ново антиикуменическо движение с антизападните настроения от 20-те и 30-те години, заедно с травмите на времето у старите монархически и консервативни общности на задграничната руска църква, преминават в края на 40-те години към църковната политика на Московската патриаршия. А в началото на Студената война казионната църковна политика на Московската патриаршия по времето на сталинизма се свързва с този традиционен евразийски антиикуменизъм и оформя основните постулати на тоталитарната идеология на Сталин в областта на църковния живот и междуцърковните отношения.
Опитите да се изолират по политически и идеологически причини православните поместни църкви от развитието на икуменическото движение след Втората световна война се аргументират с този повърхностен идеологически антиикуменизъм, който няма църковен а по-скоро партийно-атеистичен характер. Това са опити да се държат православните църкви и християните привързани към геополитиката на Кремъл и подвластни на църковната политика на Москва и да се капсулират зад желязната завеса в едно провинциално гето на Европа, както го определят богослови и духовници като Георги Флоровски и Йоан Майендорф. А в този идеологически контекст антизападните настроения на сталинистката идеология, както и подозрителността и враждебността срещу Запада и западните християнски вероизповедания на тоталитарния комунистически режим се свързват с антиикуменизма. Репресивната политика на сталинизма и войнстващия атеизъм на тоталитарния комунистически режим се стремят да орежат и компрометират контактите с католическите и евангелско-протестантски църковни общности и академични институции в Европа. Участието в междухристиянския диалог се заклеймяват като предателство и се осъждат като нещо враждебно от комунистическата власт.
Тези църковни и академични контакти в страните от Източна Европа постепенно се прекъсват и официално се осъждат и забраняват на Московското всеправославно съвещание през 1948 година под идеологическото влияние и партийно давление именно на болшевизма и на сталинизма. Така антизападната идеология на сталинизма преминава и се просмуква в църковната политика и постепенно се създават и днешните идеологически деривати на антидемократичното и антихристиянско мислене – антилиберализма, антиикуменизма и всички други авторитарни и тоталитарни антидемократични идеологии, които се пропагандират като едно от основните измерения на зилотизма и религиозния фундаментализъм. Тези идеологии са загърбили миротворчеството и диалога, уважението към свободата и човешките права и много лесно преминават към насилие и език на омразата и се превръщат в религиозен екстремизъм.
Причините за тези нагласи са много и те са традиционни за руското старообредческо съзнание, от една страна, което се развива след краха на руския царизъм в различни насоки. Това че руските църковни общини в емиграция първоначално минават към Задграничната църква и Карловацкия синод предопределя и тази насока на антизападна ориентация и пропаганда. След това от тези руски емигрантски среди се заражда и новата евразийска идеология, към която първоначално принадлежи и самият Георги Флоровски, който е бил и активен член на руската църковна община към руското подворие през 20-те години преди да отиде на Запад и да стане свещеник. Всички тези консервативни и монархически настроени руски емигранти, изгонени от Съветска Русия, постепенно стават евразийци и започват да се изпълват с недоверие и омраза към католицизма, да виждат заплаха в другите християнски вероизповедания и да развиват тези стереотипи на мислене и религиозно съзнание като идеологически нагласи и убеждения, които виждаме и в днешното идеологическо направление на неоевразийството и антиикуменизма.
– А как руското подворие се е оказало важен и определящ център на тези процеси у нас и се експлоатира и в днешно време?
– След Втората световна война архиепископ Серафим Соболев, който е бил един от идеолозите на това монархическо и антиболшевишко направление, се отказва постепенно и поетапно от Руската задгранична църква и подава молба да премине към Московската патриаршия. Първо той събира помощи за църковните общини н окупираните от нацистите територии на съветската държава, но после се преориентира към Московския патриархат. Тогава този антиикуменически дух се пренася и в официалната идеология на Московската патриаршия, но вече в новия политическия контекст на международните отношения в началото на Студената война и антизападната пропаганда на сталинизма и диктатурата на атеистичния тоталитаризъм.
Всичко това се санкционира, „канонизира“ и официализира на Московското всеправославно съвещание през 1948 година, когато идеологията на сталинизма се свързва и отъждествява с идеологията на антиикуменизма. Сталин се опитва да ограничи свободата на църковния живот и междуцърковните връзки, да контролира поместните православни църкви, които са попаднали в орбитата на Москва, като ги капсулира и изолира зад желязната завеса. Той полага целенасочени усилия да прекъсне техните отношения със западните християнски църковни общности в свободния и демократичен свят, които са обявени комунистическата пропаганда като „оръдия на капитализма и империализма“, „слуги на загниващия запад“ и „врагове“ на комунистическия блок.
И така през 50-те години на ХХ век идеологията на антиикуменизма надделява като официална линия в тази нова епоха на Студената война. Тази идеология се превръща в основна пропагандна линия за много православни клирици и консервативни църковни старокалендарни групи. Отношението към организираното икуменическо движение и Световния съвет на църквите (ССЦ) се променят чак в началото на 60-те години с края на „култа към личността“ и репресивния модел на сталинизма, когато Московската патриаршия решава да влезе официално в Световния съвет на църквите и да използва тази организация на икуменическото движение за своите външнополитически и идеологически мероприятия и цели.
– Във връзка с предишните въпроси може би трябва да се запитаме – църковен, идеологически или политически е коренът на българския „антиикуменизъм“?
– Първите български духовници и богослови още през епохата на Възраждането са носители на духовните традиции на Православието като една широка църковна и богословска култура на диалог и създават съвременното православно богословие чрез диалог със западните християнски вероизповедания. Още в първото творение на св. Паисий Хилендарски – „История славянобългарска“, той използва западните католически историци Цезар Бароний и Мавро Орбини. Отец Неофит Рилски превежда Новия Завет на новобългарски език по поръчка на Британското библейско дружество, а след това по едно и също време с учредяването на Българската екзархия е преведена и цялата Библия за целите на духовната просвета на българите от протестантски мисионери в Цариград. Поради наложената схизма на Българската църква много от нашите духовници и богослови, които стават епископи и митрополити, са били изпращани за придобиване на своето висше богословско образование докторски степени в западноевропейски университети и Богословски факултети в Австрия, Швейцария, Германия и други европейски страни. Когато възниква икуменическото движение след Първата световна война по решение на Светия Синод през 1920 година, архимандрит д-р Стефан – бъдещият български екзарх, който е получил своя докторат в Католическия университет във Фрибург, Швейцария, е определен за представител на Българската православна църква в различните форуми и конференции за междухристиянски диалог.
Преди Втората световна война се провеждат много такива християнски форуми и икуменически конференции в различни европейски градове и се оформят няколко християнски движения за търсене на диалог и междуцърковно единство. Водещо е движението за мир между народите чрез техните църкви и движението за практическо християнство – за общи благотворителни и мисионерски инициативи, с които да се засвидетелстват общите евангелски християнки ценности и църковни принципи от времето на единната неразделена Вселенска християнска църква на първото хилядолетие от историята на Християнството.
Този етап до края на Втората световна война се определя като първи етап на това движение между 1920 и 1948 година и има за цел търсене на диалог и спонтанно междухристиянско единство в името на сближаването, мира и съгласието за общо свидетелство на християните за Евангелието в света. Това движение все още няма единна организация и не носи институционален характер. Едва през 1948 година се създава ССЦ в гр. Амстердам на Първата асамблея на тази организация, на която лично Сталин забранява на тези православни църкви, които са попаднали под властта на Съветския съюз да участват в тази обща християнска организация. Сталин се амбицира да превърне Москва в единен център за църквите в Източния блок и затова свиква алтернативно църковно съвещание на представители на православните църкви през същата година.
Тогава новите комунистически управници са наложили забрана за участие на учредителната конференция в Амстердам на българските участници, които са имали покани да бъдат учредители, но са привикани от Сталин в Москва. На това Московско съвещание българските участници начело с Екзарх Стефан са поставени под давлението на комунистическата власт да се отрекат от досегашното участие на Българската църква в икуменическото движение, което е заклеймено като нещо лошо и обслужващо „западните капиталистически и империалистически държави“. Екзарх Стефан е принуден да заклейми западните си колеги в замяна на обещанието да бъде подкрепен да стане Български патриарх от новите комунистически управници. Той се съгласява да се откаже от участие в християнското икуменическо движение, но само след два месеца е отстранен от поста на Екзарх и Софийски митрополит и е подложен на преследване и заточение.
Едва след смъртта на Сталин, при новия курс за „мирно съвместно съществуване“ между двата идеологически блока по време на Студената война, Московската патриаршия влиза в ССЦ и се пристъпва към използването на тази организация на световното икуменическо движение за целите на външната политика на страните от комунистическия блок. Тогава и Българската патриаршия влиза в ССЦ и в продължение на три десетилетия до началото на демократичните промени български църковни представители участват в различните форуми – конференции и асамблеи, на тази организация. Под ръководството на Българския патриарх Кирил те свеждат своето участие предимно до темата за миротворството и борбата срещу военното противопоставяне между Изтока и Запада, разоръжаването и подкрепата на страните от третия свят в борбата за независимост по времето на деколонизацията.
Затова с основание може да се заключи, че този вид „икуменизъм“ на контролираното от държавата участие на православни представители в дейността на ССЦ е до голяма степен политически по своя характер. Комунистическият режим забранява участие в ССЦ през 1948 година на автентичните наши църковници и богослови каквито са били тогава Екзарх Стефан и академик проф. д-р Стефан Цанков, а през 1961 година, когато вече е дошло следващо поколение клирици и професори, вече се разрешава и контролира тяхното участие под идеологическия надзор и цензурата на тоталитарните власти.
– И може би с едно уточнение – защо според Вас антиикуменическата линия в БПЦ поддържа и Руската църква, след като тя е член и активен участник в ССЦ? Дали това е съзнателен инструмент или е плод на незнание и непознаване на църковната история?
– Това е или съзнателна манипулация или невежество и непознаване на въпросите за историята и характера на икуменическото движение в миналото и днес. Московската патриаршия продължава активното си участие в ССЦ и след като Българската патриаршия е прекратила своето членство през 1998 година. Московският патриарх е изградил цялата си кариера като активен деятел и представител на Москва в структурите на ССЦ и днес продължава да подържа активна комуникация с ръководството на ССЦ и дори тази година има официално поздравление и послание до генералния секретар на световния икуменически съвет по повод 75-та годишнина от основаването на ССЦ през 1948 година.
Липсата на познание по темата за историята, етапите и формите на участие в ССЦ от страна на православните поместни църкви, а също и активните опити тези въпроси на икуменизма да се превърнат в тема „табу“ православните християни и за вярващите в българското църковно пространство, води до подобно неразбиране или лицемерно изкривяване на събитията и фактите. Това преиначаване служи на идеологията и пропагандата на антиикуменизма и зилотизма и обслужва старокалендарските разколнически движения. Обикновено в сферата на междухристиянския диалог и икуменическите отношения не се прави разлика между догматическите въпроси на богословския диалог и практическите въпроси на сътрудничеството между християните в областта на разпространението на Библията, религиозното образование, мисионерската дейност за подкрепа на бедните и нуждаещите се хора, борбата за мир и социално-милосърдната дейност като изява на християнската благотворителност.
Това смесване на богословския диалог с практическите въпроси на междухристиянските отношения води до създаване на погрешни и неверни представи за някакъв имагинерен „икуменизъм“, който едва ли не се налага на православните като единна идеология и води до отпадане от Православието. Има догматически въпроси на диалога и практически аспекти на междухристиянското сътрудничество. По въпросите за превода и изданието на Библията, отпечатване на Библията и разпространението на Свещеното Писание за вярващите християни е имало сътрудничество между Българската православна църква както със ССЦ още по времето на комунизма, така и в днешно време с различни Библейски дружества, които отпечатват Синодалния превод на Библията. Тези въпроси се определят в днешно време и като практически „диалог на любовта“ между християните, който води до общи инициативи и съвместно сътрудничество по различни обществени и благотворителни теми, за разлика от чисто догматическия богословски „диалог на истината“, който е свързан с уточняване на догматическите и вероучителни различия между различните християнски църковни общности и изясняване на разликите между Православието и другите християнски вероизповедания.
– Ако трябва да се върнем малко назад, каква е причината БПЦ, която е един от пионерите на икуменическото движение в началото на XX век, в края на същия да се превърне в една от „най-консерванивните“ поместни църкви и дори да напусне ССЦ през 1998 г.?
– Причините за това решение са много и различни по характер. В становището на Светия Синод на БПЦ се казва, че „повече от един век и 50 години след създаването на ССЦ това движение за многстранен диалог не е довело до задоволителни резултати“ и даже „се е отклонило от своите цели“. През 90-те години се създаде известно недоволство сред православните представители в ССЦ за начина на тяхното представителство и присъствие в тази организация и те поискаха промяна на квотното съотношение и по-голяма тежест при взимането на решения. Тогава в рамките на този дебат Грузинската и Българската православни църкви решиха да напуснат тази организация, но Руската и Румънската патриаршии, както и гръкоезичните поместни православни църкви, продължиха участието си в ССЦ.
Много често поради силната антиикуменическа пропаганда се създават погрешни виждания и представи за икуменическото движение и често се смесват организираното икуменическо движение с членството в ССЦ и междухристиянския и междуцърковен диалог на двустраннна основа. Това са две различни неща и не всяка църква, която води богословски и междухристиянски диалог има членство в ССЦ. Трябва ясно да посочим, например, че Католическата църква не участва в ССЦ и никога не е членувала там, но и тя има своя официална мисионерска политика за междухристиянски диалог и свое разбиране за икуменизъм. За разлика от другите християнски изповедания Католическата църква след Втория Ватикански събор (1962-1965) също се обръща активно към засилен диалог с Православната църква и другите източни църкви.
Основен двигател на този процес е папа Йоан ХХIII, който между двете световни войни е бил папски нунций в България и е имал много добро отношение към Българската църква и българите. Успоредно с развитието на християнското движение за сближаване между Православната църква и евангелско-протестантските вероизповедания, което придобива организиран характер в ССЦ, започва и диалог между Католическата църква и източните християнски църкви. В този процес се стига през 1965 година до вдигане на анатемите между Православната и Католическата църква като израз на нови отношения и нова епоха в двустранните междухристиянски отношения. По това време у нас Българският патриарх Кирил (1953-1971) подкрепя тази нова църковна политика и изпраща наш представител като наблюдател на Втория Ватикански събор. Това е Драговитийският епископ Йоан, който е бил ректор на Духовната академия.
След това през 80-те години на ХХ век се организира двустранна комисия за богословски православно-католически диалог и от страна на Българската православна църква в нея участва следващият ректор на Духовната академия проф. протопрезвитер Николай Шиваров. Този диалог се води с променлив интензитет и активност през десетилетията в края на ХХ-ти и началото на нашия век, но Българската патриаршия се е оттеглила от участие и в тази международна комисия. Между православните църкви и протестантските вероизповедания също се води двустранен богословски диалог, който се нарича понякога и икуменически диалог. Този диалог се води на различни нива и в различни формати – както в рамките на ССЦ, така и на двустранна основа.
Необходимо е да се прави разлика между организираното икуменическо движение чрез дейността на ССЦ и двустранния богословски и междухристиянски диалог между Православната църква с англиканското, лутеранското и другите евангелско-протестантски изповедания. В много отношения този диалог се запазва на определено равнище и в някои практически насоки. Както и диалозите на Православието с арменската апостолическа църква и другите древни източни нехалкидонски църкви в Близкия изток. Българската православна църква през епохата на комунизма е участвала в тези диалози и най-добрите наши духовници и богослови под ръководството на патрирах Кирил и след това на патриарх Максим са участвали по един официален и църковен начин с изработване на общи църковни позиции и одобряване на тези позиции от Светия Синод, чрез междуправославни консултации за подготовка на общи православни позиции когато става дума за световните форуми или асамблеи на ССЦ през десетилетията от 1961 до 1991 година.
След политическите промени в началото на 90-те години Българската православна църква постепенно поради различни свои причини се дистанцира от участие в организираното икуменическо движение и преразгледа своето членство в ССЦ. Една от причините беше в това, че и самото участие по времето на комунизма няма автентичен църковен характер, а е било дирижирано и контролирано от органите на тоталитарния режим. Друга причина беше разкола в Българската православна църква и вътрешните проблеми, които пренасочиха вниманието от външната активност към решаване на вътрешни организационни проблеми. Днес архивът на някогашния икуменическия отдел на Светия Синод е разграбен по времето на окупацията на Синодната палата от разколниците и е загубена всякаква институционална памет за позициите и насоките на участие на Българската патриаршия в това движение.
Всички ректори на Духовната академия са били участници в този процес заедно с най-добрите професори по богословие през тази епоха. През 1998 година Българската патриаршия се отказа да участва в работата на ССЦ и замрази своето членство. Другите поместни православни църкви на Солунското всеправославно съвещание взимат решения да продължат своето участие като съгласуват своите православни позиции, докато Българската църква се оттегля. Нашата патриаршия, обаче, след това решение да напусне организираното икуменическо движение за многостранен диалог, продължи да подържа добри междухристиянски отношения с други християнски вероизповедания на двустранна основа. Такива бяха например посещенията на папа Йоан-Павел Втори в България през 2002 година и гостуването на нашите митрополити в Рим по покана на папата в отговор на тази визита и посещението на папа Франциск съвсем наскоро през 2019 година. Първото посещение имаше и църковен характер с покана от Светия Синод, докато второто папско посещение беше само на държавно ниво без църковна покана. Добрите контакти с Арменската църква и други инициативи за съвместни християнски мисионерски прояви също показват известно участие в двустранни формати за диалог, а получаване на католически и евангелски храмове в страните от Западна Европа за българските православни църковни общини в диаспора е израз и на практическия междуцърковен диалог и братски християнски отношения.
– Избирателен ли е „антиикуменизмът“ на българските зилоти, понеже атаките им към Вселенската патриаршия са несравнимо по-остри и язвителни от тези към Московската (ако въобще ги има), която в периода 1971-1990 г. с официално решение допуска римокатолици до св. причастие? Тук ще цитираме един малко известен у нас факт, че РЦП на 16 декември 1969 г. приема решение за допускане на католиците до причастие в руските храмове – там, където те нямат храмове или свещеници. Как да тълкуваме тази избирателност? (Решение Синода РПЦ 1969 года.: kiprian_sh — LiveJournal)
– Да, това са стари идеологически настроения които са свързани с въвеждането на новия календарен стил и диалога между Римския папа и Вселенския патриарх след Втория Ватикански събор. По инициатива на Цариградската патриаршия през 20-те и 30-те години започва въвеждане на новия календар – коригирания юлиански църковен календар, което кара старостилните общности да виждат в тези процеси „отстъпление от светоотеческия календар“ и да припознават Вселенската патриаршия като инициатор за тези реформи. И в днешно време повечето поместни православни църкви, които са въвели новоюлианския календар подържат добри отношения с Вселенската патриаршия, а зилотите виждат стария календарен стил на Московската патриаршия, но игнорират икуменическата ѝ политика.
На второ място зилотите заедно с Московския патрирахат имат проблем да признаят един важен акт на двустранния православно-католически диалог през 1965 година – двустранното премахване на анатемите, наложени при Великата схизма от 1054 година и тегнещи като тежест между двете църкви по време на второто християнско хилядолетие след това голямо разделение между християните на Изток и на Запад. Тук се смесват и объркват и понятията за Вселенската църква и християнското единство в рамките на цивилизования християнски свят – християнската икумена. Думата „икумена“ е гръцка и тя се среща в Новия Завет, където означава „вселена“, но не в смисъла на „космос“, както я разбираме днес, а като единство на човечеството, което е обединено в границите на една културно-политическа общност. Това е тази културна вселена, която като космополитна култура обхваща всички народи, които са обединени в една обща цивилизация.
В един по-тесен смисъл на думата „икумена“ тя обозначава единството на различните народи в рамките на Римската империя и космополитната гръко-римска цивилизация, която обединява разнородни общности и народи в рамките на една обединяваща политическа култура с общи закони и културни ценности. В този смисъл и Християнството възниква в рамките на тази икумена – на космополитната римска цивилизация, която обединява културните народи, споделящи общи закони и морални ценности. Християнската икумена е духовното пространство на Вселенската Християнска църква, която свързва различните народи чрез общата библейска вяра, единна култура и нравствени ценности, които са споделяни векове наред от цялата Вселенска църква и европейските народи.
Вселенски (икуменически) събори се провеждат в Църквата през първото хилядолетие на Християнството преди разделението между Изтока и Запада в средата на 11 век и раздалечаването между Източното православие и Византия, от една страна, и Римокатолицизма на Западното латинско християнство през Средновековието. И така Вселенската църква в догматическия смисъл и в текста на Символа на вярата се нарича „католическа“, а не „икуменическа“, но много антиикуменисти си въобразяват, че движението за икуменически диалог има за цел да създаде някаква обща „икменическа“ църква, което не отговаря на основните цели на ССЦ, който се стреми да допринася за взаимното доверие, диалог и опознаване на различните християнски църкви, а не за обединение и създаване на някаква свръх-църква или обединение на всички християни в обща църковна организация.
Всяка православна църква има свои принципи за водене на междухристиянски диалог. Така и Московската патриаршия е приемала свои канонични и догматически принципи за това как и доколко може да се общува с отделните християнски вероизповедания, кои имат църковен характер и кои са християнски общности, у кои църкви може да се признае наличието на апостолско приемство и църковна йерархия и благодатно присъствие на валидни тайнства и при кои не може да се признае наличие на йерархия и тайнства. Това решение е свързано и в принципната възможност за причастие на католици в Православната църква при липсата на католическа църква и свещена йерархия и възможностите православни християни при екстремни обстоятелства също да взимат причастие при липсата на православна църковна община и православен свещенослужител. Всички тези въпроси днес са разгледани в един официален църковен документ на Московската патрирашия за отношенията на Православната църква към другите християнски вероизповедания, който е приет на Юбилейния архиерейски събор на Руската православна църква през 2000 година в Москва.
– Вижда се, че днес този антиикуменизъм е особено засилен с началото на войната, но в същото време като че ли вече е изгубен в него елементът на вярата – днес например, антиикуменизмът в голяма си част се припокрива с „нравствените“ военни послания на Путин и идеологията на Дугин за борба със Запада. Възможно ли е да се окаже в един момент, че който е против идеята за „руския свят“ и е против войната, е икуменист?
– Още през Студената война се правят системни опити Световният съвет на църквите (ССЦ) да се използва като оръдие на Москва срещу Запада, а членството на православните църкви в тази организация след 1961 година се разглежда като идеологическа платформа за пропаганда. Днес патриарх Кирил (Гундяев) казва, че Московската патриаршия е влязла в ССЦ в разгара на Студената война, за да предотврати ядрената надпревара и да съдейства за помиранието в международен и глобален план. Това е станало в разгара на Карибската криза и оттогава се правят системни опити да бъде заклеймяван Западът и НАТО като източник за заплахите на световния мир, а ССЦ да се използва като инструмент на външната политика на Кремъл. Така е по време на Студената война, но така се получава и днес след края на тази епоха в контекста на новата геополитика на Русия и новата идеологическа доктрина на „Руский мир“, в която се ревитализират много елементи от евразийството, сталинизма и милитаризма на тоталитарния комунистически режим. Това е един нов етап на идеологическа борба чрез икуменическото движение, което се характеризира като организиран или институционален икуменизъм, но и нова пропаганда срещу самия икуменизам като нещо лошо, което отново е насочено като „заплаха за чистотата на източното православие“.
– Вижда се с просто око, че като християни ни е трудно да говорим за вяра, за евангелска етика, без да омесим всичко с идеология и политика. Оказва се, че ни е трудно да решим и един такъв чисто еклисиологичен въпрос като този с Руската църква, който се оказа и въпрос на национална сигурност. Трудно ни е да защитаваме дори нашите църковни и държавни интереси, а днес съвсем се объркахме в тази идеологическа плетеница. Каква според Вас е посоката на излизане от състоянието, в което сме изпаднали?
– Икуменизмът е заклеймяван вече от три десетилетия като нещо лошо и антихристиянско. Този нов термин в началото обозначава движението за християнско единство, сближаване и диалог между различните вероизповедания и църковни общности. Той придобива конкретно значение в модерната епоха и по-точно при развитието на Християнството през ХХ век в духа на миротворството и борбата срещу насилието, войните и религиозните конфликти. Това е християнско движение за търсене на единство и сближаване на различните християнски вероизповедания – православието, католицизма и протестантството, което се заражда в Европа още след Реформацията като търсене на диалог между западните християнски вероизповедания и Източно православната църква.
Това движение излиза на историческата сцена през ХХ век и по-активно след Първата световна война и кризата в Европа, породена от войната между големите европейски християнски нации. По това време много християни на Изток и на Запад виждат дълбоката духовна криза в Европа и в целия цивилизован свят след изблиците на национализъм и колониалната епоха на жестоки войни между западните велики сили и Русия. Тази първа световна война и още повече Втората световна война като глобална катастрофа на цивилизацията се осъзнава от християнските лидери във всички вероизповедания като провал на християнските общности в техните нации и изместване на общите християнски ценности на мира и разбирателството, културата и цивилизацията от войнстващия национализъм, колониализъм и милитаризъм, които са довели до отдалечаване от общата духовна култура на християнството и до възраждане на варварството и примитивизма в западната цивилизация.
Още между двете световни войни икуменизмът се заражда като движение за диалог и помирение, приятелство и сътрудничество между християнските народи чрез техните църкви, християнски лидери и духовни водачи. Българската православна църква се включва в това движение, заедно с много от руските емигранти дошли у нас след Болшевишката революция, чрез най-добрите свои духовници и богослови от този период на първата половина на ХХ век – екзарх Стефан, академик Стефан Цанков, Николай Глубоковски и много други, които още през 1925 година във връзка с юбилейната годишнина от Първия Вселенски събор (325) започват активен богословски диалог с англиканите и с Оксфордсото движение, както и с другите християнски вероизповедания в Европа.
Днес сме загубили тази дълбочина и духовно разбиране за християнския диалог и усета за миротворството чрез активното служение на християните за помирение и възстановяване на мира в църковните отношения. Преобладават идеологическите противоборства и пропагандата, конфликтите се разглеждат като средство за търсене на идентичност и утвърждаване на собствената конфесионална принадлежност, а различието във вярата се тълкува непременно като ерес и се заклеймява като отпадане от истината и от благодатния живот на Църквата. Необходимо е много добро познаване на историята, възраждане на паметта за църковните събития, трезвост, компетентност и реализъм при оценката за събитията от миналото и техните проекции в настоящето чрез задълбочен научен и критичен анализ на фактите и събитията и в контекста на църковните отношения през различните исторически периоди. Липсата на това познание ражда заблудите и фанатизма, зилотизма и примитивизма чрез смесване на понятия и объркване на представи. Когато това се прави умишлено чрез пропаганда и насаждане на враждебни идеологии, това вреди на християнските духовни отношения и на църковния живот.
За да се ориентираме в тази съвременна бъркотия и идеологически конфликти, да се предпазим от пропагандни внушения и изкривяване на историята, е необходимо да разпознаваме влиянието на различните идеологическите пристрастия върху църковния живот и да не допускаме злоупотреби с вярата и църковните канони или подмяна на доктриналните истини на Православието. За съжаление думата „икуменизъм“ се превръща умишлено в нещо лошо, страшно и заклеймено, без да се познава историята и характера на тези разнообразни християнски движения за мир и диалог, за взаимно разбирателство и опознаване, както и за съвместно свидетелство за Евангелието и Христовата истина в миналото и в съвременния свят. У нас тези въпроси не се изучават в богословските школи от повече от 30 години, което допълнително води до липсата на компетентност и познание сред академичните и църковните среди. Малцина са богословите, които изследват проблемите на богословския диалог и християнското движение за сближаване и междуцърковни отношения. И днес се вижда възраждането на някои идеологически противоборства от времето на Студената война и блоковото противопоставяне между Изтока и Запада.
– Една голяма част от хората, подкрепящи тази антиикуменическа и антизападническа линия, днес мълчат за действията на Хамас в Израел. Тази линия не продължава ли и в този политически възел, именно, защото в него се смята, че е намесена и руската политика в Близкия изток?
– Това е част от пропагандата, манипулациите и идеологическата насока срещу европейския и евроатлантическия свят – точно както по времето на Сталин и на Студената война. Антизападните настроения на неоевразийството фаворизират и фетишизират Изтока и, независимо че това е цивилизация на несвободата, щом е източна култура и цивилизация се рекламира и представя като нещо добро, а западът се разглежда като въплъщение на злото. Това е един светоглед на злоупотреба с религиозните представи и създаване на примитивен манихейски дуализъм, който е сектантски и антихристиянски по своя характер.
Този светогледен и културен дуализъм се експлоатира от днешната пропаганда на евразийството и прониква в официалната идеология на путинизма, антиатлантизма и милитаризма, които се основават на възраждане на сталинизма и антиамериканизма – на евразийските митове за „атлантиците“ и „англо-саксонците“, които са начело на „колективния запад“ и днес са непременно лошите носители на „тъмни сили“, а срещу тях са се изправили „евразийците“, които са добрите носили на „истината“ и „светлината“ в този съвременен световен дуалистичен конфликт.
Тази митология и религиозна доктрина за „метафизичната война“ води до идеологизиране на руското православие и превръщането му в Кремълска идеология за днешната геополитика на Москва. И по един парадоксален начин в официалната държавна и църковна доктрина икуменизмът се използва за инструмент на външната политика за идеологическо влияние, а чрез ретроградните течения на зилотизма се заклеймява като „световен заговор на тъмните сили срещу Православието“. Днес има глобална война на тероризма срещу демокрацията и глобална антитерористична война на цивилизацията срещу религиозния екстремизъм и радикалните идеологии, които използват един псевдорелигиозен език на омразата в своята тоталитарна идеология и деструктивна пропаганда. Всичко това разделя религиозните общности и обществата на идеологически лагери, които стават непримирими помежду си, а така са пораждат конфликти и граждански войни. Затова е опасно православното християнство да се експлоатира от идеологически движения или деспотични и авторитарни режими и да се превръща в пропагандно оръжие срещу демокрацията, свободата на личността и съвестта, човешките права и съвременната цивилизация.
