Християнство.бг
Йеромонах Ефрем Катунакиот е населник на келията „Св. Ефрем Сирин“ към Великата Лавра „Свети Атанасий“ – Света гора, Атон. Той е духовно чедо на стареца Ефрем Катунакски – духовен следовник и ученик на стареца Йосиф Исихаст. О. Ефрем отива в Света гора на 19 години и вече 40 години е монах. Той стои в манастира си в послушание на своя старец половината от това време, но когато духовният му отец умира, монахът тръгва да проповядва Божията истина по света. Стига да Африка, до различни места в Европа, в Русия. По думите му, тъй като не е успява да се подвизава по най-добрия за монаха начин, е избрал така да извършва своя монашески дълг и подвиг. С личен пример, със сърцето и с обичта към Бога и хората може да се предаде Господ на другите, а не толкова с думи и в беседа, убедено и от личен опит твърди о. Ефрем. На 14 и 15 септември 2018 г. той гостува в светата обител, където изнася духовна беседа. По време на разговора е зададен въпрос към о. Ефрем: тъй като в България свещениците са на различно мнение относно въпроса за вероучението в училище, възможно ли е на Света гора монасите да излязат с единна позиция. Отец Ефрем отговаря така:
„Ние в Гърция имаме около 40 години борба по същия въпрос. Министерството казва, че това е като другите уроци – различните предмети, които са: езици, математика и т.н. – не е вероучение, а е просто някакъв предмет за различните религии. Може дори някой, който не е богослов, да учи децата на тези предмети. Но с такъв урок никой не може да се приближи към Господа.
Това фактически не е катехизация, както аз днес говорих в залата. Катехизацията е работа на Църквата, не на училището. Сега в училищата в Гърция има много мюсюлмани, има и от други религии. Класовете са смесени и какво може да направи един учител в този случай? Освен това има много родители, които са православни, обаче не ги интересува техните деца да научат нещо за вярата.
Катехизацията я правя аз като свещеник, така казах и преди. И давам Христос на моите чеда, на децата. Вярвам в Бога, обичам Го и давам тази обич на децата. Учителят може да не е вярващ, може просто да е атеист – какво да им даде? Това е просто едно образование. Той [учителят] ще им даде някакви общи познания, но е и основното. И затова аз не видях някакви сериозни резултати от това, че е имало такива уроци в училищата. Такъв урок е просто една почивка на децата в час и нищо повече. Повечето деца си играят в час само, за да мине времето, и [урокът] не ги интересува.
Преди 60 години, когато и аз бях малко дете, беше по същия начин. Тази жена тук (сред присъстващите на обяда) в момента е на 30 години. Обаче като е била ученичка и тя е гледала така да си поиграе, и много не я е интересувало какво става. Ние сме 1000 ученика в училището и никой не искаше да излезе навън да се моли. Въобще не ги интересуваше – безразличие. Какво да направи в този случай преподавателят и учителят, когато [децата] просто нямат интерес?
Затова идваме до заключението, че наистина това е работа на самите свещеници и на семейството. Поне това ставаше в Гърция и продължава да се получава по този начин. Повече учим историята в училище, история на християнството, а не самата вяра. Това са различни неща. В училището научаваш някаква обща информация, а катехизацията е друго нещо и там става объркването. И това е една непрестанна борба през последните 40 години в Гърция – министерството на образованието си прави каквото иска, а тези учители си правят само съвещания и критикуват министерството. И децата отстрани се смеят.
Бог не Го учим в училище и това не е някаква лесна тема. Ние Го изучаваме в живота и самият живот учи на Бога – такава е оценката за това „какво е моето сърце“. Това е една лична борба, за да стигнем до Бога. От моя опит, който имам толкова години в монашеството, а и с другите хора [мога да кажа], че връзката с Бога е нещо лично. Независимо от възрастта на човека, когато сърцето му е отворено и той е готов да приеме Бога, Той влиза в него.
Аз бях малко глупав до 13-годишна възраст, правих какви ли не бели. Изведнъж всичко това свърши. И ми дойде една сила от Бога, не знам кога откъде точно дойде. И на следващия ден аз изведнъж станах друг човек. Не можех да правя повече предишните лудории. Стана от само себе си и след това вече си поех пътя. Има много родители, които се притесняват и непрекъснато притискат децата си: „Хайде да ходим на църква!“ И просто имат проблем с това. И въпреки че ги карат насила, като станат на 14- 15 години, просто децата сами излизат от Църквата, защото са били притискани. Темата е много обширна и трудна. И аз дойдох до заключението, че Бог ще ни посети, когато Той реши и ще избере най-подходящият момент, независимо от нашата възраст.
Вие имахте тук комунизъм. Тези, които си бяха комунисти и преди са правили лошотии, продължават и днес да вършат всичките тези лоши неща. Комунизмът помогна на всеки човек обаче, да изкара отвътре всичката си лошотия. Просто я извади на показ, за да се видим отвътре какви сме. Имаше положително нещо в комунизма в това отношение. Защото аз тогава се интересувах и четях доста преводи от руски книги. И така се получи, че наистина хората се разделиха на две групи: такива, които просто се видя че не стават, и такива, в които се прояви истинската вяра.
Така се разделиха хората. И винаги е било така и навсякъде. Ние имаме една група във Viber: „Всичко в светлината“. И всеки ден аз пиша около две страници текст, слагам едно съобщение, [което ми отнема] общо 10-15 минути. Избирам най-различни теми: за вярата, за духовният живот, за Църквата и семейството. В тази група членуваме около 150 човека, разпръснати в целия свят. Един от въпросите беше: „Защо ние търсим Бога, само когато имаме големи изпитания?“, „Защо трябва да дойде ракът, че да почукам на вратата на Бога?“.
Защото такава е природата на човека. И защото когато дойдат тези големи проблеми, [тогава] разбираме, че сами не можем да се преборим с тях и вече се обръщаме към Бога. Най-добрата молитва се казва в най-трудното положение. Когато фактически ние се доближаваме до нашия Честен Кръст. И тогава започваме да се питаме: „Не можеше ли Бог да ни заведе в Рая, без да си носим някакъв кръст?“
Защо Той избра да се разпъне на Кръста, за да ни спаси? Това си беше чисто Негово решение. Именно защото ние не можем да живеем в този свят без да имаме някакви изпитания. И както казах преди малко за тези родители, които си водят децата насила в църквата: такова дете няма да се доближи до Църквата, ако не се „опари“, не се „изгори“ и самó не се обърне към Бога. Само в моментите на силна болка и силни изпитания и тревоги, изведнъж човек може да се сети да каже: „Навремето ето този отец ми каза еди какво си… И това вече ме връща към Бога и ми помага“.
В общи линии това е, което потвърдих и казах и преди – учителят няма да направи нищо по време на тези уроци. Просто когато дойде моментът Бог сам ще се открие в човека. Ще кажем – е, свещеникът там нещо си говори“ и децата въобще не се интересуват. На самото дете може и да му говориш колкото си искаш, но последната дума има самото дете. То решава дали да отиде в църквата или не. (Бащата на о. Ефрем е говорил непрекъснато лоши неща срещу Бога. Били са пет деца, петима братя. Само о. Ефрем от цялото семейство е последвал Бога, останалите четирима не са в Църквата. Това, че неговият баща така е говорил против Бога не е докоснало о. Ефрем.)
Това е само сътрудничеството „между Бога и моето сърце“. Тогава Бог ни докосва и Той решава да избере кога ще се случи този момент, а не моето желание, какво искам аз, кога ще стане и къде ще стане. Бог сам избира този момент. Затова не си притискайте децата и да ги принуждавате. Попитайте ги: „Искаш ли, чедо да дойдеш с мен в църквата?“ „Искаш ли да дойдеш с мен в манастира?“. „Не искам“. „Е, тогава недей“. С принуждение и насила не става. Не можеш да караш [детето}: „Ела тук в църквата и да се причастяваш!…“
Аз познавам семейства, които всеки ден занимаваха децата си с Библията и им говореха, ходеха и по манастирите, и навсякъде. И след това изведнъж ги загубиха изобщо. Не мога да разбера защо. А пък има семейства, които въобще показваха едно безразличие към Църквата, обаче после детето само си пое пътя и отиде в Църквата. Важното е детето да вижда вкъщи личният пример. Да му говорим за Христос, обаче да не го притискаме и принуждаваме. [Децата] ще видят нашия личен пример и обичта, която показваме към Христа. Най-важното е това дете да възприеме посланието към себе си – и то ще остане в него, ще го има и в бъдеще“.
Снимки: Светогорие
