Атанас Димитров – АтаДим
Изключително впечатление ми направи написаното (тук) от Зелиноградския епископ Сава (Тутунов), управляващ делата на Московската патриаршия: „Да, ние сме на фронта. Да, ще изпълняваме своята служба докато можем.“
Наистина ободрителни слова за нас клириците, които в тези трудни времена сме приканени, подобно на медици, фармацевти, учители, полицаи и др. да бъдем на първа линия в борбата с появилата се от няколко месеца световна пандемия.
Всеки един християнин, кръстен и запечатан със знака Христов, е приканен да бъде войн Христов,приканен е да бъде свидетел на Евангелската истина. Особени воини или по-точно пълководци обаче са приканени да бъдат свещенослужителите, които трябва да бъдат пример за изпълняването на словото Господне.
Епидемиите или пандемиите не са нещо ново в човешката история. В Свещеното Писание на Стария и на Новия завет също са описани доста заразни заболявания. Всички сме чували и чели за проказа, тиф, дизентерия, туберкулоза и още много други. Във всяка една пандемична обстановка лекарите са се опитвали да намерят адекватно лечение на болестта. Имаме много запазени сведения още от древността как да се пристъпва към лечение на дадена болест. Навсякъде обаче освен чисто физическото, материално лечение, намираме сведения и за духовното обгрижване на болните от страна на Църквата и нейните свещенослужители.
Проследявайки църковната история, може би с учудване ще установим, че първите инфекциозни отделения са създадени именно под ръководството на духовници. Така например, при появилата се по времето на император св. Константин Велики епидемия от проказа, св. Зотик Сиропитател не се уплашил да наруши императорската заповед, която гласяла всички болни в Константинопол да бъдат хвърлени в морето, а ги откупувал от пазачите им. Той направил болница, в която те да се лекуват. Императорът, виждайки всичко, осъзнал грешката си и подкрепил изключително дейността на св. Зотик.
В основаната от св. Василий Велики „Василиада“, известна като най-голямото и добре уредено социално учреждение в оная епоха, наред с всички болници, сиропиталища и др. имало и няколко лепрозории, в които се лекували болни от проказа и други заразни болести. Пример можем да дадем и с изключително състрадателния към болните св. Сампсон Страноприемник. Като млад лекар той изцелил бъдещия Византийски император Юстиниан. По внушение на светеца императорът построил много социални учреждения, сред които и приюти за хора, страдащи от различни често разпространени заразни заболявания. Завидна е дейността и на двамата при появилата се през VI век чумна епидемия известна като „Юстиниянова чума“. Могат да бъдат дадени още много други примери, защото през различните векове голям брой пастири на Църквата са извършвали своето служение, като духовно са обгрижвали болните и страдащите.
От по-новата история за пример можем да дадем: св. Софроний Врачански, за страдащите от чума българи в неговата епархия; Св. Йоан Кронщадски за болните от туберкулоза и други заразни болести в гр. Кронщад; св. Паисий Светогорец и Св. Антим за болните от специалния санаториум на о. Хиос и още много други безстрашни духовници, отдали себе си в служение на страдащите.
Проследявайки живота във всички тези учреждения, за които споменахме, ще установим нещо изключително важно, а именно, че там редовно се отслужва св. Литургия и болните са се приобщавали със Светите Тайни – Тялото и Кръвта Христови. Св. Василий Велики редовно служел в болничните храмове на „Василиада“ и причастявал всички болни, независимо от тяхното заболяване. След това дълго беседвал и се молил за тях. В житието на св. Теофилакт Никомидийски се говори как всеки петък той отслужвал всенощно бдение в параклиса на основаната от него болница и причастявал болните и лекарите, а след това сам прислугвал на болните и особено на страдащите от проказа.
В служението ми в Еладската православна църква имах възможност да се запозная с доста духовни чада на един наш съвременник – старецът Евмений Саридакис. Имах възможност да посетя и атинската болница „Св. Варвара“, известна повече като бившата болница на прокажените. Имах възможност да видя и условията, в които са били изоставяни те, в повечето случаи като затворници оставени да умрат. И там о. Евмений служел и ги причастявал от същата чаша, от която причастявал и всички други и накрая сам употребявал. Интересно е, че старецът се представя в Господа през 1999 година, страдал от сърдечно заболяване, но никога и от инфекциозно. В наше време своето служение в Сиера Леоне извършва архимандрит Темистоклеос Адамопулос, който безстрашно кръщава, причастява и духовно обгрижва болните от ебола.
Всички знаем, че св. Литургия е центърът на православното богослужение, а причастяването с Тялото и Кръвта Христови са центърът на християнския живот, защото те са средството за изгаряне на греховете, след искрено покаяние. Много често болестите са вследствие на извършените грехове т.е. те се явяват и педагогически средства в Божия промисъл. При някои болестите са пратени за изпитание и духовно усъвършенстване, а при други за опомняне и изправление. Във всички случаи в духовен аспект могат да бъдат извадени ползите от заболяването и затова е много важно болният първо искрено да се кае за греховете си, а после редовно, по благословение на духовника си, да се приобщава с Тайните Христови. Разбира се Светото Причастие не е просто една даденост, а приемането му – нещо обикновено. Напротив, то трябва да се приема с чиста вяра и трепет, като че се приема за първи и последен път. Както всяко едно лекарство изисква предпоставки за назначението и приемането му, така и Светото Причастие има своите и е изключително важно пастирят, особено на болните, да разяснява това!
В началото на пандемията, но и сега, се чуват какви ли не мнения от хора, нямащи нищо общо с духовния живот на Църквата, опитващи едва ли не да заклеймят дейността ѝ. В много държави, чрез наложените мерки, вярващите бяха лишени от правото да присъстват на богослужения и свободно да се причастяват – и всичко под предлог да се запази здравето на населението. У нас, където Слава Богу храмовете не бяха затворени и богослужение се извършваше регулярно, един социолог написа: „Обуздайте чернокапците… Бесен съм на поповете! Бесен съм на властта, която ги толерира!… Не стига всичко, но и причастяват с обща лъжица под претекст, че нямало да се предаде зараза!… Имам чувството, че искат да ни върнат в средновековието!“
На тези думи ще се опитам да отговоря с думите на известната гръцка професорка по заразни болести г-жа Елени Ямарелу. В телевизионно интервю, запитана за мнението ѝ дали чрез Светото Причастие може да бъде придадена зараза, тя каза: „Светото Причастие не е тема на научни изследвания! То е тема на нашата вяра в Бог и личен акт!“ Създателят е дал на човека свободна воля и той може да избере дали да е вярващ или не. За невярващия цялото богослужение е може би една театрална постановка или дори нещо налудничаво. Няма как да обясня на един невярващ как съм служил св. Литургия, причастил съм с една лъжичка 200-300 човека, а после със същата съм потребил остатъка. Смисълът на причастяването не може да бъде разбран просто ей така. Той може да се разбере само тогава, когато човек живее в благодатния живот на Църквата.
Днес пред нас пастирите не стои някакъв нов феномен в живота на Църквата. Сигурен съм, че във всяка една епоха на пандемии хората не са били подготвени. Църквата също, но нейните пастири са намирали начин как да бъдат близо до своите верни, без да се налага да правят компромиси с вярата и църковната традиция. Да, сега не живеем в средновековието, но можем да се поучим от живелите тогава. Да се поучим от вярата им. Наблюденията ми показват, че хората все повече осъзнават, че без помощта на Всевишния няма да можем да преминем през тази трудност. Убеден съм, че и в ония времена духовенството е спазвало предписанията на лекарите и нормите за хигиена.
В творенията на св. Отци виждаме как с уважение се говори за труда на лекарите. Свещеното Предание ни говори, че св. ап. и ев. Лука също бил лекар. Житията на светиите ни разказват за мъченическия подвиг през първите векове на известни за времето си лекари. В целия християнски свят не е феномен да видим и медици, които са приели свещен сан. Като пример за изповедничество на ХХ-ти век можем да дадем известния руски професор-хирург, но и архиепископ Кримски св. Лука. Знаменити ще останат неговите разсъждения, на база на опита му на лекар и духовник. От практиката си светителят установява, че когато лекарят и пациентът са вярващи, тогава лечението е много по-лесно, защото и двамата осъзнават смисъла на болестта. Иисус син Сирахов съветва: „Почитай лекаря с чест според нуждата от него, защото Господ го е създал, и лекуването е от Вишния, и от царя получава дар. Знанието на лекаря ще възвести главата му, и между велможите ще бъде на почит“ (Сирах. 38:1-3).
От всичко дотук казано можем да установим следното – пред нас, духовниците стоят две основни задачи. Първо да призоваваме вярващите, но и да даваме личен пример в никакъв случай да не се прави компромис с вярата и православната ни традиция. От друга страна ние сме призовани да бъдем здравомислещи и да приканваме за стриктно спазване на мерките, назначени от здравните служби, за ограничаване на болестта, а също така да се доверим на медиците. Всички сме длъжни всекидневно да отправяме молитви за тях, защото: „И дай място на лекаря, защото и него Господ е създал, и да се не отдалечава той от тебе, защото е потребен. В някое време и в ръцете на лекарите има успех; защото и те се молят Господу, за да им помогне да дадат на болния облекчение и изцеление за продължаване живота. Но който съгрешава пред Твореца си, да падне в ръцете на лекаря!“ (Сирах. 38:12-15). Нека не забравяме и думите на св. Йоан Златоуст, който ни кара да проумеем, че Този, Който е изпратил изпитанието, знае и кога да го прекрати!
