Ренета Трифонова
На 7 януари, когато Руската православна църква празнува Рождество Христово по стар стил, „Новая газета –Европа“ публикува призив със заглавие „Да бъдем верни на Христос и Евангелието“ – от духовенството и миряните, които остават в Русия и не приемат войната.
Това изповедание на вярата е съставено от църковни лица, духовенство и миряни, които в по-голямата си част живеят в Русия и са решили да се въздържат от всякакви указания за авторство. Всеки, който споделя изложеното тук и има желание да ги сподели с други – устно или писмено, публично или в лична комуникация – може да се смята за съучастник. Явленията, за които става дума, се разрастват в нашата Църква отдавна. Мълчанието на църковните хора може да се възприеме като съгласие или приемане и затова ние нямаме право да мълчим. Ние, клирици и миряни, чеда на Руската православна църква – включително онези от нас, които в момента сме разпръснати в различни страни и принадлежим към други юрисдикции – вярваме и изповядваме, че независимо от земните обстоятелства и изискванията на земните власти, всички ние сме призвани да свидетелстваме на света за учението на Иисус Христос и да отхвърлим това, което е несъвместимо с Евангелието. Никакви земни цели или ценности не могат да бъдат поставяни от християните над или вместо истината, разкрита в учението, живота и личността на Иисус Христос.
1. За Бога. За заповедта „Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог”
Ние, християните, вярваме в Бога, Създателя на небето и земята, на всичко видимо и невидимо. В Бога „Неизразим, Непознаваем, Невидим, Неразгадаем, Вечен, Неизменен“, „пред Когото треперят небето и земята, морето и всичко в тях“ (Литургия на св. Йоан Златоуст, Чин на оглашение преди тайнството на св. Кръщение)а. Поразителна е лекотата, с която не само политици и журналисти, но и църковни служители използват Божието име в своята реторика, безстрашно приписвайки и предписвайки на Създателя на Вселената на чия страна трябва да бъде Той в земните конфликти и кого от земните конфликти управляващи да подкрепи. Това използване на Божието име за политически цели не е нищо повече от нарушение на заповедта „Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог” (Изх. 20:7).
2. За Божието царство. За неприемливото смесване на „Божието“ и „кесаревото“ и превръщането на Църквата в инструмент на земната власт
Христовото служение започва с проповядване на Царството Божие (Мат. 4:17). Вестта за това Царство е сърцевината на Неговата проповед: „Но първом търсете Царството на Бога и Неговата правда“ (Мат. 6:33). Христос учи, че това Царство е различно от всички земни царства: „Моето царство не е от този свят” (Йоан 18:36). Ние, християните, сме негови граждани: „Нашето живелище е на небесата” (Филип. 3:20). Ние се молим на Бога: „Да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля, както на небето, така и на земята” (Мат. 6:10). Заради проповядването на това Царство земните власти и техните слуги осъдиха Христос на смърт с думите: „Всеки, който прави себе си цар, е противник е на кесаря… ние нямаме друг цар освен кесаря” (Йоан 19:12-15). Ние знаем, че държавата и институциите за поддържане на законността и реда са необходими и неизбежни в този свят. Те създават условия за нормален живот на обществото, ограничавайки човешката агресия и престъпност. Затова апостол Павел, отговаряйки на тези, които го питаха, казва, че Бог е установил властта като институция за поддържане на закона и реда, за възпиране на онези, които вършат зло: „…няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени…Той е Божи служител и отмъщава с гняв на онзи, който прави зло“ (Рим. 13:1-4).
Стойността на тази земна сила е практична и преходна; той е създаден не за да се построи раят на земята, а за да се възпират онези, които вършат зло и да им попречи да превърнат земята в ад. Без да отменя практическото значение на земната власт и отговорностите на християнина към обществото, Христос ясно прави разлика между земната власт и Царството Божие, връзката на християнина със земните власти и с Бога: „Отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу” (Мат. 22:21), „Господу Богу твоему ще се поклониш и Нему единому ще служиш“ (Мат. 4:10). Следователно всяко объркване на „Божието” и „кесаревото”, правомощията и задачите на земните власти със силата и Божието царство е несъвместимо с учението на Христос. Още по-несъвместимо с верността към Христа е състояние, при което Църквата е превърната в идеологически отдел на държавния апарат, служещ като „подпора“ на политическите нужди на определен режим.
3. За човешкото достойнство. За мнимаата „ерес на човекопоклонничеството“ и за неприемливото превръщане на човека в консумативен материал
В Писанието четем, че човекът е създаден по Божи образ (Бит. 1:26). Писанието не казва това за нация, държава или партия. Четем, че Бог не се срамува да нарече хората „деца” и „братя”, на които се оприличава, за да ги избави от робството на греха и смъртта (Евр. 2:11-18). В Символа на вярата изповядваме, че Бог се въплъти и стана човек заради нас, хората, и заради нашето спасение. Но нито Писанието, нито Символът на вярата ни казват, че Бог трябва да се въплъти в името на величието или спасението на една нация, държава или партия. Според словото на Христос не само светските и обществените институции, но дори и най-важните религиозни институции и заповеди не могат да се считат за самоцел, а съществуват заради човека: „Съботата е за човека, а не човекът за съботата” (Марк 2:27). Следователно за учениците на Христос човекът е над всяка нация, държава или партия – и това не е някаква „глобална ерес на човекопоклонничеството“, а следствие от християнското учение, че човекът е образ на Бога. Превръщането на човека в инструмент, в „колело и зъбно колело“, в консуматив за държавата или други земни институции е несъвместимо с учението на Христос.
4. За равенството на народите пред Бога и неприемливостта на националното самопревъзнасяне
В Новия завет четем, че в новия човек, за разлика от стария, „няма ни елин, ни иудеин, ни обрязване, ни необрязване, ни варварин, ни скит, ни роб, ни свободник, а всичко и във всичко е Христос“ (Кол. 3:10-11). В света на Новия завет не може да има народи, които да са угодни или неугодни на Бога: „Бог не гледа на лице, но у всеки народ оня, който се бои от Него и върви по правда, приятен Му е“ (Деян. 10:34-35). Всяко унижаване на едни народи и превъзнасяне на други, всякакви форми на национално месианство и национално себеиздигане са несъвместими с Христовото учение, особено тези под лозунга „С нами Бог!“, приписващи на един народ правото да решава съдбата на други народи. Ето защо не можем да приемем подмяната на християнските ценности и значения с геополитически дневен ред, идеология, която заменя вярата в Христос с вяра в „Руския свят“, в специалното предназначение на руския народ и руската държава. Такава подмяна свежда Бога до национално божество, стеснява православието до националната руска религия и един от аспектите на националното самосъзнание. То разрушава учението за универсалния характер на Църквата и води до разрив с другите поместни православни църкви. Но Църквата Христова е по-велика от всяка поместна Църква, включително Руската православна църква.
С тази подмяна църковната терминология се използва за политически цели. Учението за единството на Православната църква се заменя с доктрината за „единството на Руската църква“, а звучащите в околоцърковните документи думи за „триединството на руския народ“, коригират богословската терминология на светите отци за нуждите на политическия дискурс, придават на политическата концепция фалшив вид на църковна доктрина. Проява на гордост и духовна заблуда е назоваването на собствения народ като „световен „Удържащ“, защитаващ света от злото“ и „последния бастион, който удържа света от идването на Антихриста“. В съществуването на всеки народ Бог се бори с дявола и за всеки народ изходът от тази борба е неизвестен до Страшния съд.
5. За живота според Христовите заповеди и замяната му с „борба за традиционни ценности“
Християните са призвани със собствения си живот да свидетелстват на света за нравственото учение на Христос, което е изложено в Новия завет. Но никъде в Новия завет не се казва нито една дума, че християните трябва да налагат някакви ценности – морални, семейни, битови, политически или религиозни – на „външните“, тоест извън Църквата. Апостол Павел, регулирайки нормите на живот на първите християнски общности, изобщо не принуждава християните да налагат тези норми на „външните“ и освен това призовава да не прекъсват комуникацията с тези „външни“, които не живеят по техните стандарти: „защото иначе ще трябва да си отидете от този свят… „Защото моя работа ли е да съдя и външните? Не съдите ли вие вътрешните? Външните пък ще съди Бог. Махнете, прочее, злия изпомежду си“(1 Кор. 5:10-13). Ние сме призвани да проповядваме дори най-важните нравствени ценности на християнството не насила, а само със собствения си пример. Яростната „борба“ за налагане на „традиционни ценности“ на „външните“ чрез принуда и преследване, приемането на репресивни закони и изобличения не е нищо повече от опит да се прикрие омаловажаването във вътрешния живот на самата Църква на такава истинска християнска нравственост и ценности като любов, свобода, състрадание и милост. Не можем да смятаме за християнска проповед, в която „традиционните” и „националните” ценности заместват и изтласкват на заден план както евангелската нравственост, така и Христовите заповеди и самия Христос.
6. За християнската любов към ближния и нейната подмяна с проповед на насилието и „свещената война“
Христос казва на учениците Си: „Прочее, всичко, което искате да правят вам човеците, същото правете и вие тям; защото това е законът и пророците“ (Мат.7:12); „Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят, за да бъдете синове на вашия Отец Небесен; защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни. Защото, ако обикнете ония, които вас обичат, каква вам награда? Не правят ли същото и митарите? И ако поздравявате само братята си, какво особено правите? Не постъпват ли тъй и езичниците?
И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“ (Мат. 5:44-48). От апостолите до подвижниците на нашето време, като св. Силуан Атонски, последователите на Христос са свидетелствали и свидетелстват колко важно е учението за любов към враговете в християнската етика. Христос учи своите последователи: „Аз пък ви казвам: да се не противите на злото.
Но, ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата. И на тоя, който поиска да се съди с тебе и да ти вземе ризата, дай му и горната дреха“ (Мат. 5:39-40). Знаем, че понякога насилието може да е единственият начин да спрем още по-лошото насилие. Но дори такова насилие, избрано като по-малката от двете злини, пак си остава насилие и, макар и по-малко, зло. Всяка проповед, която възхвалява насилието, било то политическо или социално, публично или домашно, е несъвместима с учението на Христос. Най-лошият случай на насилие е войната. Знаем, че понякога държавите са принудени да водят война, тоест да извършват насилие и убийства, за да предотвратят по-лошо насилие и по-лоши убийства. Но и в този случай насилието си остава насилие, а убийството си остава грях. Можем да бъдем благодарни на онези, които, устоявайки на злото и понякога с цената на собствения си живот, спряха най-лошото насилие с насилие.
Но тази благодарност не може и не трябва да се превръща в възхвала, романтизация или възхвала на самия акт на насилие. За един християнин тази благодарност неизбежно е примесена със скръб, че насилието дойде в нашия свят и че трябваше да бъде спряно с насилие. Както отците на Църквата, така и църковното канонично право свидетелстват за греховността на убийството, независимо от мотивите на убийството. В Правилата на св. Василий Велики се казва: „Който нанесе смъртен удар на ближния си, е убиец, независимо дали е ударил пръв или е отвърнал на удара“ (Правило 43). По отношение на онези, които, отблъсквайки атаката на разбойници, убиха разбойника, св. Василий предписва: духовенството трябва да бъде лишено от сан, а миряните трябва да бъдат отлъчени от Причастие, „защото Писанието казва: всеки, който се залавя с меч, от меч ще погине (Мат. 26:52)“ (55-ти канон). Воини, извършили убийство по време на война, св. Василий съветва да бъдат отлъчени от Причастие за три години като имащи „нечисти ръце“ (13-то правило).
Църковното предание забранява на свещениците не само да използват оръжие, но дори и просто да го вземат, и забранява на онези, които са извършили убийство по време на война, да стават свещеници. Понякога чуваме думите на Христос, цитирани по отношение на участниците във военни действия: „Никой няма по-голяма любов от тази, да положи живота си за приятелите си“. Но това е пълно изопачаване на смисъла на Христовите думи, извадено от евангелския контекст. В Евангелието на Йоан Христос казва: „Тази е Моята заповед, да любите един другиго, както Аз ви възлюбих. Никой няма по-голяма любов от тази, да положи живота си за своите приятели. Вие сте Ми приятели” (Йоан 15:12-14).Това е призив към последователите на Христос да последват примера на Учителя, който даде живота Си за Своите ученици и приятели. Но Той даде живота Си не във война, убивайки други, а на Кръста, умирайки за нашите грехове. Тези думи не са за тези, които убиват, а за тези, които са убити. Неслучайно проповедниците на учението за „свещената война” най-често се позовават не на Новия, а на Стария завет, и то именно на тези негови аспекти, които Христовата проповед оставя в миналото. Обявяването на войната за „свещена“ е несъвместимо с учението на Христос, дори и да говорим за отбранителна война. Особено ако говорим за нападателна война.
7. За Христовата църква. За „вертикалата на властта“ и забвението на съборното начало като изкривяване на църковния живот
Христос говори за Своята Църква: „Където са двама или трима събрани в Мое име, там съм и Аз посред тях” (Мат. 18:20). ). Противопоставяйки живота на Църквата на света на земните власти, Той казва на Своите ученици как трябва да бъде устроена Неговата Църква: „Князете на народите господаруват над тях, и велможите властвуват върху им, между вас обаче няма да бъде тъй; но който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга; и който иска между вас да бъде пръв, нека ви бъде раб“ (Мат. 20:25-27). Различните позиции в Църквата не предполагат господство на едни над други, а различни видове служение, завещани и поверени на цялата общност. Апостол Петър пише: „Служете един другиму, всеки с оная дарба, каквато е приел, като добри разпоредници на многоразличната Божия благодат“ (1 Петр. 4:10) и добавя, обръщайки се към пастирите: „Пасете Божието стадо, което имате, като го надзиравате не принудено, а доброволно (и богоугодно), не заради гнусна корист, но от усърдие, и не като господарувате над причта, а като давате пример на стадото“ (1 Петр. 5:2-3).
Следователно нито превъзнасянето на висшестоящия, нито унижението на подчинения, нито отъждествяването на Църквата с духовенството, което омаловажава миряните, нито превръщането на духовната йерархия в бюрокрация с „вертикал на властта“ са съвместими с учението на Христос. За православната традиция е неприемливо предстоятелят да се превръща в „църковен самодържец“ като Римския папата в средновековния Запад, чиито мнения, изявления и решения не подлежат на обсъждане и критика. Словото на предстоятеля не е тъждествено със словото на Църквата. Не е нормално в Църквата да има такова състояние на нещата, при което принципът на съборността да не се спазва нито по същество, нито дори формално, когато не се свикват дори предписаните от Църковния устав събори, когато най-важните решения за живота на Църквата се вземат еднолично от предстоятеля, а несъгласието на духовенството с действията, думите и политиката на началстващия се приравнява на клетвонарушение и води до забрана за служение или низвержение (наказание, предписано от каноническото право само за най-тежките провинения на клириците).
8. За служението на помирението като автентична социална и политическа мисия на Църквата
Християните са призвани с живота и отношението си един към друг да дават пример на света около тях – в прошката, помирението и братската любов: „Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец;
15. ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви“ (Мат. 6:14-15); „И тъй, ако принасяш дара си на жертвеника, и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си“ (Мат. 5:23-24); „Ако ви е възможно, бъдете в мир с всичките човеци“ (Рим. 12:18); „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако имате любов помежду си“ (Йоан 13:34-35).
Обединявайки в Христос хора от различни националности, социални класи и политически партии, християнската Църква е призвана да служи на каузата на помирението между воюващите народи, социални групи и партии. Самият Христос говори за тази мисия: „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии” (Мат. 5:9).
Учението за миротворческата мисия на Църквата е отразено също така и в Основите на социалната концепция на Руската православна църква, приети от Архиерейския събор през 2000 г.: „Православната църква изпълнява мисията на помирение между, въвлечени във вражда народи и техните представители. Така по време на междуетнически конфликти тя не взема ничия страна, освен в случаите на явна агресия или несправедливост, проявена от една от страните” (Основи на социалната концепция на Руската православна църква, II.4);
„Пред лицето на политическите различия, противоречия и борби Църквата проповядва мир и сътрудничество между хора с различни политически възгледи. Тя също така допуска наличието на различни политически убеждения сред епископата, духовенството и миряните, с изключение на онези, които явно водят до действия, противоречащи на православното вероучение и на нравствените норми на църковното Предание” (Основи на социалната концепция на Руската православна църква Църква, V.2).
Именно защото на Църквата е поверена мисията на посредничество и помирение между различни политически сили, принципът „Църквата е извън политиката“ е оправдан: Църквата няма да може да служи като посредник между различни политически сили, ако ясно подкрепя една от тях. „Невъзможно е църковната йерархия и духовенството, а оттам и църковното изпълнение, да участват в дейностите на политическите организации, в изборните процеси, като публична подкрепа на политически организации или отделни кандидати, участващи в избори, кампании и т.н.“ (Основи на социалната концепция на Руската православна църква, т.2).
Насаждане на омраза към други народи и държави от представители на Църквата вместо проповядване на мир, проповядване на политическо единомислие вместо посредничество между политическите сили, идеологическо оправдаване на репресии срещу инакомислещи, вместо проповядване на помирение – това е извращаване не само на принципа „Църквата е извън политиката”, но и най-важното – и на мисията, към която Христос призовава Своите последователи. Опитът да се превърне църковната молитва в инструмент за проверка на лоялността към земните власти, забраната за служение и лишаване от сан заради молитви за мир и помирение, не е нищо повече от преследване на християните за това, че са верни на Христовото слово.
Източник: Новая газета – Европа
