Духовният завет на стареца Йосиф Ватопедски

Приблизително тридесет години живеех близо до нашия приснопаметен старец Йосиф Ватопедски. Много пъти имах възможността, както в частна беседа, така и по време на общите огласителни беседи с всички братя да слушам неговите слова, произтичащи от духовния опит, придобит в резултат на подвижнически трудове. Благодаря на Бога за това Неговото благоволение към мен. Благодаря Му също и за това, че намирайки се в такава близост до стареца, аз имах възможността да наблюдавам неговата духовна реакция на скръб, гонение, клевета, които както винаги казваше старецът, Бог допускаше заради грехове. Аз имах също и синовна духовна дързост с дръзновение да се допитвам за скритото разположение на духа, което той имаше не само в трудни моменти от живота, но и във време на духовни утешения, с които Господ щедро даряваше тази толкова вярна и добродетелна душа.

Блаженият старец Йосиф Исихаст от собствен опит знаеше, че особената тайна на успешното жителство на монаха се състои в това, още в самото начало на своя подвижнически живот опитно да преживее фактът на присъствието на Светия Дух, което той със своите молитви е дарувал на монах Софроний още в самото начало. Веднъж през деня той му казал, че вечерта, когато обикновено се молели след залез слънце, ще му изпрати подарък, и нека той да се приготви да го приеме. В този момент отец Софроний не разбрал за какво става дума. Вечерта не успял и три пъти да призове името Господне, когато бил осенен от Божията милост, и за първи път наистина с такава огромна сила, облян в горещи сълзи, усетил любовта Христова и дълбокото смирение, дарувано от Светия Дух. По молитвите на своя отец той видял наградата. И отсега през целия си останал живот той трябвало да се подвизава, за да го придобие и съхрани.

Основавайки се на блажения опит от пребиваването при своя старец, както и на всички отци, за начало в пътя на въздигането на монаха на небето блаженият старец смятал преди всичко добродетелта на отричането и странничеството, съгласно заповедите Господни: „Тъй, прочее, всеки от вас, който се не отрече от всичко, що има, не може да бъде Мой ученик“¹. Той казвал, че както е двойнствен съставът на човека от тяло и душа, също така двойно трябвало да бъде и отречението. Първо, относителната отдалеченост от света, дори от роднините ни, за много се оказват леки благодарение на благодатта Христова. Но е по-трудно да се отречеш от страстните представи, желанията и „предразсъдъците“, както наричат отците действените грехове, които съществуват като привички и спомени в разумните части на нашето същество, а най-вече в нашето сърце.

Старецът подчертавал, че нашето призвание към духовната борба, както у монасите, така и при миряните, не е според „нашата собствена съобразителност или идея, а замисълът Господен: „Не вие Мене избрахте, но Аз вас избрах и ви поставих да идете и да принасяте плод“ и че „Никой не може да дойде при Мене, ако не го привлече Отец, Който Ме е пратил“².

Тези свещени и божествени слова новоначалният не може да усвои до края заради своята неопитност. Мъчителното колебание е показател за незрялост и духовна неопитност, защото нашето избиране за Господа не може да не бъде изцяло съгласно с Неговата “програма”: „А които е предопределил, тях и призвал; и които е призвал, тях и оправдал; а които е оправдал, тях и прославил“³, казал той с изцяло смирена увереност, произтичаща от непоколебимата съзерцателна вяра, дарувана му от Бога.

Ако подвижникът продължава да води битката, колкото и безплодна да изглежда тя в началото, той скоро ще разбере великата истина на казаните по-горе слова, че Бог не лъже, но ни е призовал и ни дарява Своята благодат при всяка проява на нашата неопитност, безсилие, греховност, и то достатъчно, така че ние да полагаме всички усилия и да не се отдръпваме умишлено. Този извод бил като награда за неговия дългогодишен монашески подвиг. Постоянството във вярата и решението да се подвизаваме против закона на греха, който носим в себе си, блаженият старец считаше за основа на истинския успех.

„Невъзможно е да си представиш, – казваше ни той – че „душата, която с вяра претърпява дългогодишен подвиг, като не се обръща назад и не пренебрегва своите задължения, Бог не чува и тя не преуспява“. Скоро, в зависимост от ревността по Бога и степента на смирение, подвижникът усеща Божествената помощ. Благодатта Божия вече не може да пребивава с него постоянно по осезаем начин, но тя ще пребивава в него действено дотогава, докато по силата на дългогодишния подвиг душата не се научи да отхвърля всяко колебание. Тя и не може до края по чувствен начин да приеме благодатта Божия, най-вече по силата на смирението, но и благодарение на царицата на добродетелите – любовта. Добродетелите ежедневно водят душата към по-силно духовно преживяване и просвещаване, което се дава в дар на душата на подвижника.

Като подражател на кръстния живот на Христа, старецът ни учеше да не роптаем пред изкушенията, а винаги да приемаме Божията воля. Казваше така: „Вижте, светите отци с вяра са побеждавали царства. И така, ако ние застанем зад щита на вярата, тогава ще можем да устоим в битката с дявола и неговите оръжия. Никой от светиите не е придобил външния свят. Бог ги предал на мъчения, скърби, изгнание, убийство. Е, къде е нашето наивно „защо?”, което ние постоянно задаваме? „Защо“ ли? „В света скърби ще имате“, „и ще бъдете мразени от всички, заради Моето име“⁴.

Спасението ни е дадено веднъж чрез Честния Кръст Господен. Защо ние не преживяваме постоянно дълбокия мир и другите дарования на Светия Дух? По всичко е видно, че на душата е необходимо естествено време за съзряване, точно така, както се случва и с телесната възраст. Той ни казваше, че няма никакви технически начини, за да бъде накарано малкото дете да израсне, то трябва да расте напълно естествено с времето. Затова е необходимо всеки подвижник да се храни от духовните учения и четенето на книги, но преди всичко – чрез правилна подвижническа практика, защото никой не се жени, ако преди това не е сгоден.

Особено внимание старецът отделял на това, послушниците да избягват безразличието и небрежността в духовните дела, самоувереността, вярата в своите „собствени помисли“. Удовлетворението от духовния отец и ревностното и изпълнено с духовна любов разположение към него, дава на послушника божествена благодат и възможност в определен момент от времето старецът да яви в отношението си към определен послушник своята пророческа сила.

Един от любимите сподвижници на нашия старец Йосиф беше старецът Ефрем Катунакски. Знам, че по силата на тази истина, която напълно жертва логиката, на честите му въпроси относно различни битови теми, неговият престарял старец давал съвършено абсурдни отговори. Но след това се оказвало, че заради разположението и вярата на послушника, тези отговори имали в себе си указание за правилния начин на действие и свидетелствали за пророческата сила на стареца дори в битовата реалност. Старецът ни казваше, че истинското послушание е едновременно и смирение, и любов, и вяра. Да вземеш решение – това е смирение, а когато то се приема в живота, се превръща в действена любов и следователно – в съвършена вяра в Бога. Не начална вяра, каквато имат всички вярващи, а такава, която произхожда от съзерцанието на Духа. Вяра, вкоренена в послушанието, тоест в смирението и любовта, привличаща в чистата душа на подвижника даровете на Светия Дух. „Всесветият Дух е източник и корен на всички блага и добродетели“, и благоволи към този подвиг и тази духовна действителност.

Словото на стареца винаги съдържаше духовни понятия. Едновременно с послушанието той поставяше и непрестанната молитва. Молитвата намира истинския послушник, готов да приеме божественото присъствие, понася скърби, бива търпелива към грешките на ближния, признава духовния закон и въобще присъствието на божествената благодат.

На основата на послушанието чрез покайната молитва постепенно произлиза освещаване и очистване на сърцето. След такъв дългогодишен период на духовна сеитба и обработване на духовната нива, следва придобиване на добродетелите, което става незабелязано, ако подвижникът проявява настойчивост в духовната бран.

В някакъв момент от времето, душата започва по-ярко да преживява добродетелите като по-постоянно състояние на вътрешно освещение и ликуване. Това е период на цъфтеж: душата се радва на благото, мирно и всесилно присъствие на Духа. Започва периодът на цъфтежа на добродетелите, освещаване с божествената благодат и някои тайнствени проблясъци, които предизвикват ревност по Бога в духовната бран, които показват великото дарование на Духа в зависимост от характера и духовния мащаб на всеки подвижник.

Какво следва от всичко това? Този, които има опит в преживяването на духовното състояние, не може повече да подбира подходящи думи, за да ни обясни всичко в пълнота. Старецът ни каза, че след освещението и чрез светите добродетели, душата влиза в мрака на Божеството, и спомена при тези думи Първосвещеническата молитва на Иисуса. „Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно“ (Иоан 17:21). Това единство с Иисус е единство с Отца. Когато апостол Филип попитал: „Господи, покажи ни Отца“, той отговорил: „Толкова време съм с вас, и не си ли Ме познал, Филипе?“⁵.

От това единство с Иисус чрез духовното съзерцание подвижникът получава онтологично знание за Личността на Бога. И тези дарования на Духа, които той е способен да възприеме, и които се съгласуват с потребността от пълнота в Църквата, биват само в името на любовта Христова към наставленията на ближния. Тогава дори сред различни външни изкушения и скърби човек усеща, че е свободен в Христа. Осеняващата душата благодат на Светия Дух извлича от сърцето неизречена светлина на ликуване и тогава от подвижника не се изисква повече да прилага особен труд. От своя вече дългогодишен опит, той знае че си заслужава едва да се обърне към Христос, и Той да дойде Сам като светлина, като любов, като ерос. Къде отиват тогава страстите, егоизма, гнева и светската печал? В нашето сърце е Христос и няма вече никаква скръб, никаква страст, никакъв бяс, никаква клевета, никакво изкушение, никаква смърт дори в най-малките си проявления.

Благодарение на постоянните усилия и самопринуждаване с разсъждение, употребявано в духовните дела от всички подвижници, той започва постепенно да осъзнава, че без благодатта Господня е безсилен да преодолее която и да е страст или да придобие някаква добродетел. Така вътре в него се заражда онтологично, постоянно самоукорение и самоосъждане, явяващо се свойство на покаянието и смирението, а също и на божествената любов. Старецът силно обичал, затова и постоянно обвинявал сам себе си. Самоукоряването, което за всеки подвижник в началото представлява труд, защото среща в сърцето „твърдата черупка на гордостта и превъзнасянето“, било за него постоянно състояние, което започнало, както той казваше, заедно с деятелното послушание и уроците, преподавани от стареца Йосиф Исихаст.

В началото на чистата и нескверна душа на стареца било дадено самоукоряването във вид на смирение, а по-късно то преминало в светлината на любовта – толкова ярка и силна, че на нашите въпроси за клеветите, които постоянно се повтаряха по негов адрес от средствата за масова информация, старецът казваше: „Чедо, това не ме безпокои, защото аз сам обвинявам себе си повече от тях“. И действително, учейки нас, той предпочиташе да говори за деятелния подвиг и самоукоряването, и ако прибегнеш към него, то несъмнено води към божествена любов и божествено объркване, когато говорим за „духовни“ съзерцания, възбуждащи въображението и способстващи за екзалтацията на подвижниците.

Но старецът често избягваше темата и се откриваше неговия съкровен опит. Когато разсъждаваше за божествената любов, старецът казваше: „Не мога да разбера това днешно поколение. Христос е нашият живот, нашата любов, средоточие на нашето съществуване. Защо ние, грешниците, с дръзновение не се хвърляме в Неговите обятия? Той ни зове. Той ни зове, разбирате ли: „Пребъдете в Мене, и Аз във вас“⁶. „Чуй, чуй, – казваше старецът с удивление – Христос иска от нас да пребъдем с Него“. И продължаваше: „Вие не знаете, колко и как се моля, за да преживеете вие опитно тези думи на Господа: „Както Отец възлюби Мене, и Аз възлюбих вас: пребъдете в Моята любов“Иоан 15:9.. Блаженият старец плачеше и нямаше сили да продължи от ридания своето послание към нас с небесни слова, и повтаряше: „Дечица мои, – казвал Христос на светите апостоли и на нас, – „ще пребъдете в Моята любов“.

Той казваше, че вероизповедното действие на молитвата е обичайното самоукоряване и съзнание за нашата абсолютна безпомощност, а също и усещане за нашата вина. Това беше постоянното състояние и настроение на дълбокото сърце на блажения старец, и по силата на това настроение на постоянно смирение, той беше духовно ранен, така че скръбта и духовните сълзи го издигаха на висотата на Божията любов до самата степен на осиновяване заради неговата голяма чистота. По светските мерки той беше слабо образован. Завършил само втори клас и началното училище, но в душата си чувствал всичко, което се случва с неговите духовни чеда. Старецът нееднократно казваше: „Чедо, днес там, където съм се трудил, имах такова силно духовно усещане, че страда мое духовно чедо, че не можах да продължа работата си и отидох да се помоля на Бога“.

Блаженият достигнал такава велика степен на любовта към Бога и ближния, че в тези, който не го познаваха, възникваше въпросът: как неграмотният човек може да напише шестнадесет книги на духовни теми? А отговорът е прост: по благодатта Божия, произтичаща от събитието на Петдесетница – така, както неграмотните Христови рибари възродили и преобразили вселената.

Всеки път, когато блаженият старец пристъпваше към Причастие, от неговите очи течаха реки от сълзи. Нито един път той не се причастяваше без сълзи. В сърцето си той постоянно чувстваше любовта на Божията Майка, Която така силно обичаше. И плачеше всеки път, когато чуеше Нейното име.

Превод: Ренета Трифонова

Източник: † Афон † Ἁγίου Ὄρους † Mount Athos † 1-ва и 2-ра част