Николай Джорев
Село Райково, сега квартал на град Смолян, е дало четирдесет и шест свещеника. За първия се знае от 1798 г. Досега се пази епитрахилът му. Това е свещеник Петър Димитров, прадядо на Георги Казалиев – известен краевед и сродник на първата българска учителка в Райково – Рада Казалиева.
Отец Петър, освен Райково завеждал енорията и на село Гела, отстоящо на 15 км от Райково. Пътувал пеш до преклонна възраст. Един съботен ден потеглил сутринта за Гела. Привечер пристигнал благополучно. Спал там, а сутринта отслужил света литургия в храма.
В проповедта си казал: „Прощавайте ми, мили хора, това е последното ми идване. Ние повече няма де се видим. Бог ме вика. Прощавам на всички за всичко, което сте ми направили с лоша мисъл, но и вие ми простете човешките слабости и грешки. Сбогом!“.
Сълзи блясвали в очите на духовните му чеда. Целунали ръка на престарелия свещеник. Изпроводили го до края на селото. Като се изкачил на последната височина, обърнал се за последен път, благословил селото и се изгубил в планината.
Когато стигнал връх Карлък, си облякъл богослужебните одежди, взел в лявата си ръка Светото Евангелие, а в дясната – светия Кръст, и коленичил. Както се молел, издъхнал. Сутринта го намерили овчари.
Той живял и служил свято в тежките робски времена. Дал висок пример на духовния живот в Райково, който не бил забравен. Райковци оцелели по неговите молитви и по небесното застъпничество на свети свещеномъченик Висарион Смоленски, убит жестоко от турците.
В Райково са известни много свещенически фамилии. Само три от тях са дали 17 свещеници: поп Гавриилови – 7, поп Райчо Михалеви – 5, поп Никола Маврудиеви – 5. Един от достойните приемници на духовните пастири в Райково бил отец Иван Василев Пантелеев. Спомени за него предаде на 19 септември 2009 г. синът му Васил п. Иванов Пантелеев.
Роден е на 8 октомври 1907 г. в Райково. Родителите му Васил и Йордана, и двамата райковци, били много благочестиви. Той имал двама братя: Дамян и Димитър, и три сестри: Дора, Мария и Елена. Дамян починал още като малко дете. Всички, възпитани във вяра и благочестие, оставили светли следи в живота на Райково.
От малък Иван се научил да се труди и да преодолява трудностите в живота. Това го закалило, баща му бил шивач и повечето време прекарвал на гурбет. Установявал се в различни селища в Беломорието и близките острови на Егейско море. Най-продължително останал на остров Кипър, където името му на прочут майстор шивач станало известно. Съпругата му Йорданка отгледала децата. От малки ги приучила да помагат в домакинството, на нивата и в отглеждане на домашните животни.
Къщата им била в Тиболска махала. През зимата от единствената уличка малка пътека водела до дома им. Тишината и красивата родопска природа действала облагородяващо на характерите им. Семейството като всички райковци живеело бедно. Оскъдните пари, които бащата пращал по кираджии, едва стигали за насъщния. Тогава всички деца от селото събирали жълъди, които се прибавяли към царевичното брашно, за да се увеличи хляба.
Запомнен е един случай, свързан с веселия нрав на малкия Иван. Майка му го пратила да купи два килограма брашно от магазина на Милуш Стойков. Сложил ги в една торба и тръгнал за дома. Въртял я в ръката си и като минавал по мостчето, я изтървал в реката. Майката се притеснила, но намерила начин да изпече топла питка и да ги нахрани. От всички деца Иван бил най-ученолюбив. Станал първенец в класа. Обичал книжното знание, но най-много го привличало църковното пеене. А имал хубав и много звънлив глас. Станал любим ученик на известния църковен певец Гего Поповски, който се славел с изкусното си пеене не само в Райково, но и в цялото Беломорие.
Щом останел свободен, Иван не отивал да играе на улицата, а се отправял към църквата и пеел с Гего, подражавайки по слух на красивите извивки на източните напеви, които успявал да улови и пресъздаде. Овладявал това трудно изкуство и се увличал. Пеел до забрава. Отивал и във воденицата на певеца до извора Бралото. Научил се да пее „великолепно“ още от малко дете. Иван „псалмовал“ и с баща си, когато той оставал в Райково по-продължително време.
От малък любимото му място станал Божият храм. Завършил с пълно отличие Пловдивската духовна семинария. Станал любимец на Пловдивския митрополит. Той го взел за певец в митрополитския храм „Света Марина“. Жаден за духовни знания, по-късно завършил и богословие в София. С мелодичния си глас, добро поведение и отлични знания станал известен във висшите духовни среди. Търновският митрополит Филип го привлякъл за протосингел в митрополитския храм. Същевременно преподавал вероучение в гимназията в града. Учителствал четири години и си създал име на отличен певец и начетен богослов.
Пред него се откривало широко поле за духовни изяви в старославната българска столица, но майка му със сълзи на очи го молела да се прибере в Райково. Като добър син той изпълнил желанието й.
Завърнал се и също учителствал в Райково. Задомил се за Люба Кузманова от същото село. Приел свещенство и служил в историческия храм „Света Неделя“ петдесет и седем години. Пастирската му дванадесетгодишна дейност до септември 1944 г. била на изключителна висота. Съставил изряден четиригласен смесен хор от 46 души, все от интелигенцията на Райково. Изпълнявали песнопенията изкусно. Църквата не побирала богомолците. Духовното въодушевление било изключително.
Християнското братство при храма наброявало 250 членове. Уредил трапезария за бедни деца. Училището тогава било до църквата. Той преподавал вероучение. Съставил и детски ученически хор. Давал добър тон на образованието в духа на християнските добродетели. Оставил незаличими спомени в своите ученици.
Работел неуморно на духовната нива. Сътрудничел в списание „Братско слово“, „Църковен вестник“ и другаде. Духовният живот бил цветущ благодарение на неговите грижи за духовните му чеда, от деца до старци.
Достоен продължител на райковските свещеници, той блестял с изключителен дар слово. Още при появяването си на църковния амвон той респектирал. Одухотворен, пламенен във вярата, думите му стигали до сърцата на слушателите. И на улицата го срещали с почитание. С голяма брада, широко расо, свещеническа шапка той приличал на библейски патриарх. Такъв останал до края на живота си независимо че облеклото на свещениците се променило.
С идването на атеистичната власт препятствията станали много. Но отец Иван не можел и не желаел да се пренагласи. Неговата висока духовна култура и жива вяра не му позволявали да промени пастирската си дейност. Но още преди да се противопостави на безбожието, бил набелязан за премахване. Известно било неговото изключително голямо влияние върху душите на хората. Още в края септември 1944 г. бил арестуван като „враг на народа“. Наклеветили го, че изнасял слова против новата власт в църквата и извън нея. Всъщност той защитавал вярата, което е равносилно на опровергаване на безбожието.
Изпратили го в метоха „Свети Врач“ над Асеновград, превърнат в затвор. След продължителен престой бил изправен пред „народния съд“ в Асеновград. Над него надвиснала опасността от смъртна присъда или доживотен затвор. С голямо озлобление обвинителите му го наричали „полицай без пагони“. Поставили на политическа основа обвинението срещу него, а той с политика не се занимавал. Неговият извисен дух летял над човешките страсти за власт и земно добруване. Утешавал се с това, че и Христос обявили за противник на кесаря, а царството Му не било от този свят. Но Бог бдял над чистата му и предана на духовния дълг душа. Намерили се доблестни хора, които е риск за бъдещата си съдба, се явили в съда и го защитили.
Първият от тях бил Стоян Стоянов – бившият кмет на Райково до 9-ти септември 1944 г. Неговата силна защитна реч като адвокат въздействала. В защита на свещеника се явили още: Щильон Казалиев, Димитър Пашов – баща на актьора Кольо Пашов, и Геори Кузманов – комунист. Всички произнесли блестящи защитни речи за добрия свещеник. При влизането на отец Иван в съдебната зала Васил Сабрулев-Волински успял да му каже: „Дръж се, отче, не се страхувай. Нищо лошо няма да стане“. А той бил бивш партизанин от отряда на Волински. Това показва, че не райковската общественост, а отделни личности са предали отеца на съда. Те същите са направили големи злини и на други почтени хора от Райково. Синът на отеца – Васил, бил тогава десетгодишно момче. Той помни тревожите дни по време на ареста на баща си, обиска в дома им и безсънните нощи на майка си. Много трагично преживял всичко това. Мислел, че ще бъде убит добрият му баща.
Още преди съда, в затвора отец Иван бил бит „до умиране“. Съсипали му здравето и му скъсили живота. Като се върнал от двегодишното „ходене по мъките“, дълго го лекували, докато се възстанови. Налагали го с овчи кожи, защото тялото му било „смазано“ от бой. Единствената му вина била „високата духовна култура“. „Помнело се и се отмъщавало“, че той умеел блестящо да опровергава атеистичните идеи, проповядвани от невежи хора.
В Райково дошъл академик Филип Василев и изнесъл доклад против вярата и Църквата. Отец Иван присъствал и го оборил блестящо. Академикът се сконфузил. Истината блеснала с голяма сила от устата на даровития свещеник, облечена в красива словесна форма. И станало ясно на всички, че единствената вина на отеца била в „словото“. Като се завърнал, след двегодишно отсъствие, отец Иван продължил пастирската си дейност с още по-голяма ревност. Той видял, че атеистите са силни единствено с оръжието. Това още повече го възпламенявало да работи на духовната нива, в която се сеели плевелите на неверие и нравствена поквара.
Бог удвоил благодатта Си над него заради достойното му изповедничество. Не спрял да говори за Бога. Много хора до днес помнят беседите и споровете, които се водели, но вече не на обществени места.
Явили се големи различия в идейните разбирания поради засилилата се атеистична пропаганда. Тя успявала да разколебае вярата в много души с две желани от тях обещания: за материално благоденствие и пълна безотговорност пред небето за извършените грехове. В светия храм никакви наредби не били в състояние да спрат пламенната му проповед. След света литургия, погребения и семейни празници той говорел назидателни слова. С тях вливал в душите на вярващите упование, че безбожието ще отмине, защото е градено не на здравия камък – Христос, а на пясъка на примамливи идеи, които само обещават, но не принасят очакваните плодове. Това се следяло и изпитанията му не стихвали. За тях никъде, дори и в надгробното си слово, което сам написал, не споменава. А всяка негова стъпка се следяла. Нямал нито един ден покой.
Отец Иван преживял унижението да бъде облечен в работнически дрехи и да вземе участие в бригадирското движение. През 50-те години бил изпратен на трудова бригада при строежи на пътя Югово – Манастир. А неговата мисия била да прокарва пътища в душите на хората към Бога и доброто.
Свещеници с изявена пастирска дейност и висока духовност били „под окото“ и на по-висшите органи на новата власт. В архива на Министерството на външните работи намираме писмо № 257 от 2 юни 1950 г. до ГНС – Смолян. Иска се характеристика на отец Иван, вече архиерейски наместник на Смолянска духовна околия.
Градският народен съвет я изпраща със съпроводително писмо № 2399 от 25 юни 1959 г. В характеристиката пише: „Свещеник Иван В. Пантелеев е завършил духовна семинария в Пловдив. Става свещеник в Смолян… впуска се в служба на фашистката власт. Пръв съветник на кметството в Райково… фашистката власт го използвала… като оратор. След 09.09.44 г. бе задържан от Народната милиция и бе изправен пред Народния съд… след гледане на делото освободен… Създава братство и организация „Християнче“. От няколко месеца е архиерейски наместник.
Председател на ГНС: (п) Хр. Харисчев“ (АМВн. Р фонд 10, on. 1., а.е. 9, л. 26, папка 12).
Отдих в преследването му нямало. А той с достойнство посрещал ударите на атеистичните власти. Известен е случаят, когато кметът на Смолян Дора Василева повикала отец Иван и му наредила: „Забраняваме ти да клепеш камбаните!“. Това било през 1970 г. Отнасяло се за възвестяването на Възкресение Христово. Този удар бил един от най дръзките спрямо Църквата.
Отец Иван поискал писмена заповед. Такава нямало, въпреки че разпореждането се отнасяло за цялата страна, спуснато „отгоре“. Той възразил, основавайки се на това, че Църквата е отделена от държавата и той може да получава разпореждания само от църковната власт.Тя направила донесение до първия секретар на ОК на БКП – Велико Караджов – помак. Отецът бил повикан за обяснение. Караджов бил гонител на двете религии – християнската и мохамеданската. Той го обвинил, че не изпълнява заповедта на кмета.
Отецът му отговорил с достойнство: „Млади човече, ако признаваш някаква религия, слушай! На вас ви е известно, че българските църковни камбани са звънели в най-тежките години на робството. Биели са ги по време на борбата за освобождение, възвестявали са победите на българския дух. Защо сега в свободна България се забранява възвестяването на християнските празници? Петстотин години турците не са забранили камбаните, а сега вие забранявате. Камбаните са съвестта на българите…“.
Разделили се и Караджов повече не спирал биенето на камбаните. Но още на другия ден след Възкресение, синът на свещеника Васил е уволнен „дисциплинарно“ от работа. С постъпката си отец Иван като архиерейски наместник вдъхнал вяра на събратята си. Сложно и много неспокойно било времето. Време за изповедничество!
Отец Иван имал голям авторитет. Той станал известен далече извън Райково с твърдата си вяра и богата духовна ерудиция на богослов и историк. Владеел добре немски, френски и руски език. Групи от наши и чужди туристи идвали в храма. Той общувал с тях много внимателно и постигал поставената си духовна цел. Въпреки атеистичната насоченост на екскурзоводите успявал да се докосне до душевните струни на посетителите.
Това несъмнено е ставало и с молитва. Божията благодат преобразявала много човешки души. С одухотворената си външност, знания и пламенно слово отецът покорявал прости и учени. Всички излизали от стария храм пречистени. Неизбежно идвало съпоставянето на това, което се говорело по партийните събрания, и това, което слушали в храма, и то от устата на такъв вдъхновен народен пастир.
Домът му, близо до църквата, се посещавал от видни личности и той не пропускал да ги отведе и в духовния дом на райковци. Така църквата „Св. Неделя“ станала духовно средище.
Отецът се занимавал с историческото минало на Райково. Николай Хайтов и Антон Дончев често му гостували. От него черпели сведения, на основата на които написали книгите си. За историческата достоверност във „Време разделно“ голям принос има отец Иван. Неговите пътища към човешките души били различни и индивидуални, целта една – да насади жива вяра. Умеел чрез трагичното минало през робството, когато вярата крепяла българския дух, да укрепява духа на хората във времето на атеизма.
Особено много го уважавал Димитър Петков, професор и после министър на културата. Израснал в Райково край храма, той бил под духовното ръководство на отец Иван. Завършил консерватория, издържан от църквата, с препоръката на отец Иван. Покрай него в Райково често гостувал композиторът Панчо Владигеров. И двамата посещавали свещеническия дом. Възхищавали се от прекрасното изпълнение на красиви църковни песнопения от отеца. Те събуждали в душите им потиснатия естествен копнеж към отвъдното, вечното. И такава форма на проповед използвал изрядният пастир на човешки души.
Много здрава била духовната връзка на отец Иван с художника Злати Бояджиев. В общуването с него той намирал нови творчески теми, в които присъствал здравият български дух. В духовните среди имал още по-силно влияние. Отецът имал много духовни чеда. Един от тях е митрополит Дометиан, роден в Хасовица, Смолянско. Строг канонист, той учел чедата си да пазят чистотата на красивата православна вяра.
А като изповедник бил „незаменим“. Умеел с молитва да изпросва Божията благодат върху смутени и объркани от греха души. Укрепявал уволняваните от работа и преследваните за вярата.
В противовес на атеистичната пропаганда той издигал авторитета на Църквата. През 1972 г. поканил хора при храм „Свети Александър Невски“ в София да пее в Райково. Атеистичните власти се разтревожили. Първият секретар на партията се опитал да провали делото, но не успял. Срещнал силния дух на отеца. Помни се до днес какво въодушевление настъпило в Райково, когато хорът запял в храма. А той се състоял от 90 хористи. Вярващите плакали от радост. Разколебаните се утвърдили, а невярващите се позамислили.
Освен всичко отец Иван има големи заслуги за връщането на Христовата вяра през 1972 г. на много българо-мохамедани. Той писал лично писмо до Тодор Живков със следното съдържание: „Одобрявам решението за възстановяването на българските имена на българомохамеданите, но без покръстване те няма да се почувстват българи. Моля, не ми пречете да ги кръщавам…“.
По този повод Тодор Живков писал на първия секретар на партията Димитър Димитров: „Митя, не пречете на архиерейския наместник на Смолян. Той е прогресивен човек. Нека кръщава тези, които желаят“.
И отец Иван кръстил над 400 помаци „все с високо образование“ от Смолян и областта. Това извършил предпазливо, тайно, без демонстрации. Покръстените станали добри християни – твърди синът му Васил, който познава лично много от тях. Двете писма цитираме по негова памет.
Работата не била лесна. Отец Иван предварително ги катехизирал, както изисква строгият канон. Той вършел всичко с чувство на отговорност пред Бога. С изпълнен дълг към пастирското си служеше в много трудно време, той починал на имения си ден – Иванов¬ден 1989 г. Местните власти не позволили не само да се погребе в църковния двор, каквато била традицията, но и да се внесе в храма за опело.
Синът му „на своя глава“ се обадил на Пловдивския митрополит Арсений. Той му отговорил да поиска разрешение от първия секретар. При това отецът бил архиерейски наместник.
Близките на отеца не се съобразили с нареждането и тялото му още рано сутринта било положено в църквата, където цял живот служил. Синът му озвучил храма с подходяща за случая музика. Създала се затрогваща атмосфера. Храмът се препълнил с негови духовни чеда. Почетен бил по подобаващ начин.
Дошъл и митрополит Арсений и осем свещеници – негови събратя. Надгробно слово произнесъл „набързо“ архиереят, а на четиридесетия ден отец Петър Станчев прочел саморъчно написаното от отец Иван надгробно слово.
Хилядно мнозинство изпратило своя пастир до райковското гробище в Тиболска махала. Молбата на близките и голяма част от гражданството да бъде погребан в църковния двор, останала без последствия. Но след осем години, на 3 ноември 1996 г. тленните му останки били пренесени и препогребани на полагащото му се място. Сега те почиват до гроба на Рада Казалиева и свещеник Пантелей Арнаудов край северния зид на храма.
Въпреки изминалите две десетилетия, откакто отец Иван Пантелеев отминал във вечността, в неговия дом цари особена топла духовна атмосфера. Още с влизането вниманието привлича домашният иконостас, уреден от сина му. Икони, кандило, върбово венче и всичко, както подобава на един домашен иконостас. Под тях е сложен епитрахилът, с който служил отецът, и кръстът, с който благославял. Едно невидимо присъствие духовно умиротворява и топли дошлия.
В храма е тайнствено благодатно. Там е гробът на отеца. Там са тленните останки на първата учителка в Райково Рада Казалиева, която обучавала момчета за свещеници и открила родопската първа „семинария“. А по-навътре е могилата с костите на избитите райковци по време на помохамеданчването. До нея е църковната канцелария, под която се сочи мястото, където е била килията на поп Григорко, родопският будител.
Много противни ветрове брулили смелия отец през целия му живот, но накрая тих повей го отнесъл във вечното му жилище там, където почиват райковските духовни будители. И човек изпитва едно неволно преклонение пред възрожденските и съвременните изповедници, между които отец Иван се нарежда по достойнство.
Спомени на Васил п. Иванов Пантелеев – син на свещеника, предадени лично на 19 септември 2009 г.
Георги Щ. Казалиев и д-р Златка Г. Казалиева – Вълчева. Светлини от пепелта. Райково, 2009, с. 51-54.
Източник: „Български свещеници пострадали за вярата в най ново време”, Том 8
