Християнство.бг
Настя Лукина // The Insider
Русия последователно изгражда система за религиозен контрол в окупираните територии на Украйна. Руските войски разрушават и завземат храмове, а новите власти подлагат на репресии духовници, принуждават ги да доносничат срещу миряни и да допускат проверки дори по време на богослужения. Религиозните общности са подложени на филтрация — принуждават ги да се регистрират съгласно руското законодателство.
По данни на украинските власти към пролетта на 2025 г. руските военни са убили най-малко 67 религиозни дейци, а в окупираните територии на Донецка и Луганска област повечето религиозни общности са прекратили съществуването си или са преминали в нелегалност.
Религиозната карта на войната
За четирите години на пълномащабната война в Украйна проектът „Религия в огън“ е документирал най-малко 742 случая на разрушаване или повреждане на религиозни обекти. Сред тях са православни храмове, протестантски молитвени домове, католически църкви, синагоги, джамии, сгради на други религиозни общности и духовни учебни заведения.
Най-много разрушения са регистрирани в областите, които частично са били или продължават да бъдат под руска окупация: в Донецка област – най-малко 146 обекта, в Луганска – най-малко 83, в Херсонска – най-малко 78, а в Запорожка – най-малко 51.
Там религиозната инфраструктура е поразявана от ракетни, артилерийски и дронови удари, а част от сградите са били унищожени вече след превземането на населените места от руските войски.
В Мариупол, който след продължилата месеци обсада попадна под руска окупация, са унищожени сградите на различни религиозни общности. През май 2022 г. стана известно, че руските войски са разрушили напълно местната синагога и сградата на еврейския общностен център.
Пасторът на Църквата на адвентистите от седмия ден Валентин Загреба разказва, че и двете сгради на неговата общност в града също са били напълно унищожени. Едната се е намирала на улица „Николаевска“ – в историческата сграда на бивша синагога, предоставена на Адвентната църква. Другата – на булевард „Шевченко“ – е била използвана и от други протестантски общности.
В окупираните територии религиозните сгради не само са обстрелвани. Те са завземани, затваряни и предавани на окупационните структури, за да бъдат използвани като военни и административни обекти.
В Мелитопол руските военни завземат църквата на евангелските християни „Благодат“, основана още през 1910 г. По време на съветския период общността преживява репресии и конфискация на своите сгради. Помещението на централната улица на града е върнато на вярващите едва през 1991 г.
Богослуженията там се провеждат до септември 2022 г., когато въоръжени мъже с маски нахлуват в храма.
Те блокират изходите, извеждат миряните на групи, отнемат документите им и извършват обиск. Пастор Михаил Брицин и администраторът на църквата са задържани и разпитани, след което им е поставен ултиматум: да напуснат града в срок от два дни. Църквата е обвинена в „екстремизъм“.
По думите на Брицин днес сградата на „Благодат“ е предоставена на т.нар. Министерство на културата на Запорожка област. Кръстът е свален от фасадата, а в бившата църква сега се провеждат концерти и церемонии по награждаване на пропагандисти.
Под удар попадат не само сградите
По оценка на Министерството на външните работи на Украйна към пролетта на 2025 г. руските сили са убили най-малко 67 духовници от различни вероизповедания. Едни са били екзекутирани заради отказ да сътрудничат на окупационната администрация или заради публичното си несъгласие с руската агресия. Други са загинали по време на обстрели на църкви и молитвени домове, оставайки до своите общности.
Някои са екзекутирани за отказ да сътрудничат на окупаторите или заради публичното си несъгласие с агресията, други загиват при обстрели.
През февруари 2024 г. в окупираната част на Херсонска област руски военни отвеждат от дома му свещеника от Православната църква на Украйна (ПЦУ) Степан Подолчак, който служи в Каланчак. Извеждат го бос, с чувал на главата. Два дни по-късно тялото му е открито със следи от изтезания. Преди началото на пълномащабната война Подолчак води богослужения в Каланчак на украински език и продължава да го прави и след окупацията. Няколко пъти е привикван на „беседи“ във ФСБ, където от него искат да премине към Московската патриаршия. Той отказва (Руски войници са измъчвали и убили украинския свещеник Степан Подолчак • Християнство.бг).
Част от религиозните дейци в окупираните територии преминават през арести, разпити и лишаване от свобода. В Мелитопол руските военни задържат пастора на протестантската църква „Слово на живот“ Дмитрий Бодю, след като той участва в публични молебени за Украйна и помага на вярващи да напуснат града.
В Херсонска област свещеникът от Украинската православна църква (УПЦ) Игор Новоселски прекарва 262 дни в плен. От него изискват да се откаже от използването на украинския език и пряко да се подчини на Руската православна църква, но той отказва и е хвърлен в плен.
Директорът по международна застъпническа дейност и изследвания в Института за религиозна свобода Максим Васин казва, че украинските свещеници, пастори, имами и други религиозни дейци в окупираните територии често са били сред първите мишени на руската окупационна власт.
С укрепването на руското присъствие в региона обаче натискът променя формата си: откритото насилие постепенно е заменено от „легализирани“ форми на репресии чрез въвеждането на руското законодателство.
„По своята същност то е репресивно, но служи като параван пред международната общност. Под прикритието на закона се извършва системно унищожаване на всяко инакомислие както в самата Русия, така и в контролираните от нея територии на Украйна“, казва Васин.
От разрушение към контрол
След началото на пълномащабното нахлуване Русия пренесе в окупираните територии на Южна и Източна Украйна модела на религиозен контрол, който прилага още от 2014 г. в окупираните части на страната.
Така в районите на Донецка и Луганска област, намиращи се под руски контрол, повечето религиозни общности престанаха да съществуват, а вярващите бяха принудени да се молят по домовете си или да се събират нелегално. След въвеждането на руското законодателство преследването започва да се оформя чрез административни и наказателни процедури.
Директорът на отдела за религиозна свобода към международната християнска организация „Мисия Евразия“ и презвитер на църквата „Благодат“ Михаил Брицин казва, че юридически оформеният модел на натиск позволява на окупационната власт да представя преследването на вярващите като „възстановяване на реда“ или „борба с екстремизма“. Подобна система сплашва общностите не само чрез пряко насилие, но и чрез глоби, съдебни дела, документи и регистри. „Насилието не изчезна. То беше вградено в бюрократична и съдебна обвивка“, казва Брицин.
Един от основните инструменти на този натиск е принудителната регистрация на общностите съгласно руското законодателство. По думите на Максим Васин окупационните власти заплашват вярващите с конфискация на църковните сгради и друго имущество, ако не се пререгистрират по руските правила. За целта ръководителят на религиозната общност и нейните членове-учредители са длъжни да получат руско гражданство.
„Изискването да се приеме руско гражданство е част от стратегията за насилствена русификация и унищожаване на украинската идентичност на местното население в окупираните територии на Украйна, включително на църквите и другите религиозни общности“, смята Васин.
По думите му самата пререгистрация не гарантира запазването на имуществото. Освен това личните данни на учредителите, предоставени при оформянето на документите, могат да бъдат използвани от ФСБ за последващо наблюдение и акции срещу „незаконни“ домашни събрания на вярващи.
На практика изискването за регистрация често се поставя пред църковните лидери при привикването им в комендатурите за т.нар. профилактични беседи, разказва Брицин. Там на духовниците се отправя ултиматум: или да се регистрират под една или друга форма, или да се изправят пред забрана за дейност, репресии и депортация. Според руското законодателство извършването на религиозна дейност без регистрация или без подадено уведомление за започване на дейност е забранено.
„Духовните водачи на практика са изправени пред тежък избор: да приемат условията на окупационната власт или да преминат в нелегалност“, казва Брицин.
Срещу онези, които въпреки това продължават да провеждат богослужения без регистрация, първоначално се образуват административни, а след това и наказателни производства. Изискването за регистрация действа не само като средство за узаконяване на общността, но и като механизъм за подбор: на едни се позволява да съществуват официално, а на други това право се отказва.
В окупираната Луганска област всички протестантски общности получават отказ за регистрация. Разрешение за дейност не успяват да получат и православните църкви, които не принадлежат към Московската патриаршия. А Свидетелите на Йехова, вече забранени в Русия, изобщо не подават документи, опасявайки се от преследване и разкриване на личните данни на вярващите.
Отказът от регистрация оставя религиозната общност без официален правен статут, а това означава и без формално право да използва църковната сграда. На практика това отваря пътя за насилствено завземане на имуществото: руски военни и служители на специалните служби заемат църковните сгради, изнасят имуществото, свалят кръстовете и използват помещенията за нуждите на окупационните власти.
По думите на Брицин към лятото на 2023 г. в Мелитопол са били завзети най-малко 15 църкви от различни вероизповедания. В една от сградите сега са настанени полицаи, в друга е открито окупационното „министерство на младежта“, а няколко други стоят празни.
Друг инструмент за натиск са руските ограничения върху т.нар. „мисионерска дейност“.
В обичайния смисъл това означава проповядване и разпространяване на вярата, но след приемането на т.нар. „пакет Яровая“ през 2016 г. руското законодателство започва да тълкува мисионерската дейност много по-широко. („Пакетът Яровая“ е мащабен набор от руски федерални закони, целящ засилване на антитерористичните мерки и контрола. Той задължава телекомите и интернет доставчиците да съхраняват всички потребителски данни и съобщения за дълъг период, въвежда строг цензурен контрол върху мисионерската дейност и разширява правомощията на спецслужбите. Бел. ред.)
Макар поправките да са приети като антитерористични мерки, в религиозната сфера те позволяват да бъде наказвано почти всяко разпространяване на религиозни убеждения извън официално разрешените места. За нарушение могат да бъдат обявени молитвени събрания, домашни богослужения, разговори за вярата и разпространяването на религиозна литература.
В окупираните територии този механизъм е насочен преди всичко срещу общностите, които са останали без свои сгради или не могат да се регистрират по руските правила. Ако общност без официален статут се събира по домовете, самото събиране може да бъде обявено за „незаконна мисионерска дейност“.
В град Сорокино под подобен натиск попада общността на евангелските християни баптисти (ЕХБ), която принадлежи към Международния съюз на църквите на ЕХБ и по принцип отказва да преминава държавна регистрация. През последните години силовите структури многократно извършват обиски и акции по време на богослуженията ѝ, а пастор Владимир Ритков и други служители са глобявани за „незаконна мисионерска дейност“.
През март 2026 г. на Ритков е наредено да напусне окупираната част на Луганска област в срок от две седмици. Заповедта за експулсирането му е издадена десет дни след поредния акт за „провеждане на богослужение без разрешение“. Още по-строго в окупираните територии на Украйна се прилагат руските разпоредби за „екстремизъм“ и забранени организации.
„Например Свидетелите на Йехова нямат никакъв шанс да запазят своята религиозна дейност, да избегнат откритото преследване и лишаването от свобода, тъй като в Русия са обявени за екстремистка организация“, обяснява Васин.
„Отидох на църква и бях подложен на на проверка от ФСБ“
Дори когато една религиозна общност в окупираните територии успее да запази официалния си статут, богослуженията престават да бъдат безопасно място. Руски служители на силовите структури могат да нахлуят по време на службата за проверка.
„По време на такива акции те се опитват да открият признаци на нелоялност сред миряните. На първо място проверяват дали хората имат руски паспорти. След това търсят украински контакти в телефоните им, връзки с военнослужещи или доброволци, абонаменти за украински социални мрежи, антируски публикации и забранени приложения“, разказва Михаил Брицин.
Ако окупационните власти се усъмнят в лоялността на даден човек, могат да извършат обиск в дома му.
„И много често се оказва, че в дома на един украинец почти винаги има нещо украинско, а следователно – и „забранено“, казва пасторът.
Контролът не се ограничава само до подобни проверки. Протестантският пастор Дмитрий Бодю след освобождаването си остава известно време в града, но вече разбира, че не може да продължи служението си. За да остане, е трябвало да приеме условията на окупационната власт и да сътрудничи с нея. Не става дума само за формална лоялност.
По думите на Бодю силовите структури са поискали от него да предаде списъци на миряните, личните им данни, включително местоработата и доходите им, както и да докладва за настроенията им по отношение на окупацията.
В украинските църкви подобна информация не се събира и според пастора именно това е предизвиквало недоумение у силовите служители. По време на разпит го попитали кой е неговият оперативен работник от Службата за сигурност на Украйна (СБУ).
„Аз им казах: „Нямаме такъв.“ – „Как така нямате? Това е невъзможно“, преразказва Бодю разговора със силовите служители. По думите му за тях било неразбираемо как една църква може да съществува без такъв човек от специалните служби.
„Това е различен начин на мислене, различен поглед към живота. За тях това е логично и разбираемо, а за нас – не“, казва той.
Пасторът отказва да сътрудничи на окупационните власти и напуска Мелитопол.
За руските силови структури било неразбираемо как една църква може да съществува без оперативен работник от специалните служби.
След неговото заминаване в града остава друг служител на църквата, но според Дмитрий Бодю и той не издържа дълго. От него започват да изискват предварително да предоставя неделната проповед за проверка, а едва след получаване на разрешение тя може да бъде произнесена пред общността. Хората, които и сега продължават да се събират за богослужения, „вървят като по минно поле“, разказва пасторът:
„Трябва много внимателно да подбираш какво мнение изразяваш, да мислиш на кого го казваш.“
В подобна атмосфера хората започват да се страхуват да ходят на църква, да се молят на глас, да говорят на украински, да водят децата си и да се събират по домовете си. По думите на Брицин има случаи, когато от свещеници са изисквали да разказват какво са чули по време на изповед – тайна, която е забранено да бъде разкривана.
Самоцензурата се появява дори в обикновените разговори: за това е по-добре да не се говори, оценките да останат неизказани, а определени теми да бъдат избягвани.
„Църковният живот от пространство на доверие се превръща в пространство на страх и самоконтрол“, казва Михаил Брицин.
Кой е под удар
По думите на Максим Васин под репресии на първо място попадат духовници и религиозни общности, които руските специални служби смятат за открито проукраински: независимата от Москва Православна църква на Украйна (ПЦУ), Украинската гръко-католическа църква (УГКЦ, подчинена на Ватикана) и протестантските деноминации, преди всичко баптисти, петдесятни и адвентисти.
„Евангелските църкви, освен всичко друго, стереотипно се възприемат като проамерикански структури и „опасни“ секти, които уж отклоняват православното мнозинство“, добавя Васин.
В Крим, казва Васин, руските власти фактически са унищожили присъствието на ПЦУ и УГКЦ, като са ликвидирали всички техни енории, а протестантските църкви са били принудени да прекъснат духовните и административните си връзки с Киев. В новите окупирани територии присъствието на ПЦУ се запазва, но в нелегална форма.
По думите на предстоятеля на Православната църква на Украйна, Киевския митрополит и на цяла Украйна Епифаний, в Донецка, Луганска и Херсонска област все още има свещеници на ПЦУ. Църквата не разкрива статистика и подробности за тяхната дейност, за да не поставя хората в допълнителен риск.
В Запорожка област УГКЦ е забранена с отделно разпореждане на окупационната администрация. В документ от 26 декември 2022 г. църквата е обвинена, че работи „в интерес на чуждестранни специални служби“, че участва в антируски протести, че съхранява оръжие и взривни устройства, както и че е свързана с дейност на „екстремистки организации“.
Имуществото и поземлените имоти на УГКЦ са предадени на военно-гражданската администрация, договорите за наем са прекратени, а регистрацията на общности на УГКЦ е забранена. Ръководителят на УГКЦ, върховният архиепископ на Киев и Галиция Святослав Шевчук съобщава, че на окупираната територия на Украйна не е останала нито една гръко-католическа енория.
„Това означава, че вярващите от УГКЦ са останали без тайнството на изповедта и причастието, които могат да бъдат извършвани само от ръкоположен свещеник. А къде да го намерят в окупация?“, казва Михаил Брицин.
Преди окупацията протестантските църкви в Мелитопол са били видима част от градския живот. Пастор Дмитрий Бодю разказва, че по-рано в града е работил междуконфесионален съвет, общностите са провеждали съвместни инициативи с местните украински власти, а духовниците са можели директно да се обръщат към кмета, депутатите и чиновниците, когато е била необходима помощ.
„Градът ни е малък, отношенията между хората са много важни. Това не е въпрос на кураторство, а на съвместен живот в един град и работа за доброто на нашата общност“, казва Бодю.
По време на задържането му руските силови служители се учудват защо в телефона на пастора има контакти на кмета, депутати, началника на полицията, прокурора и ръководителя на СБУ.
„Репликите бяха такива: не очаквахме, че в Мелитопол църквите са толкова влиятелни и толкова организирани“, спомня си той.
Бодю смята, че силовите структури не са дошли при него случайно: предварително са изучавали местните църкви, знаели са къде живее той и известно време са го наблюдавали.
„Причината за репресиите е проста: тези религиозни общности имат собствени хоризонтални връзки, авторитет сред хората и често не се вписват в контролираната от Москва религиозна вертикала. Те са свикнали с основните демократични норми, според които са живели в Украйна“, смята Михаил Брицин.
„Правилната“ религия
В окупираните територии на Украйна натискът засяга различни вероизповедания. Но в случая с Украинската православна църква (УПЦ), канонично свързана с Московската патриаршия, окупационната власт действа по различен начин. Тя по-често не я изтласква напълно, а принудително я включва в църковната йерархия на Руската православна църква (РПЦ).
По думите на Максим Васин руските власти изискват от епископите и свещениците на УПЦ да се откажат от използването на украинския език, да прекъснат връзките си с Киев и пряко да се подчинят на Руската православна църква:
„За руската власт местните църковни общности и религията като цяло са инструмент за пропаганда и контрол над населението в окупираните територии.“
След началото на пълномащабната война УПЦ заяви своята самостоятелност и независимост от Московската патриаршия, но РПЦ не призна това. В устава на Руската православна църква УПЦ продължава да се смята за нейна самоуправляема част.
Няколко епархии на УПЦ в окупираните територии вече са преминали към състава на РПЦ, а архиереите и свещениците, които не са съгласни с това решение, са отстранявани или подлагани на преследване.
В Бердянската епархия срещу преминаването се противопоставя нейният ръководител – Бердянският и Приморски митрополит Ефрем (Яринко). Но мнозинството свещеници молят патриарх Кирил да приеме техните енории в Московската патриаршия. През май 2023 г. епархията е включена в състава на РПЦ, а на мястото на Ефрем е назначен друг архиерей.
Един от свещениците, отказали да подпишат обръщението към патриарх Кирил, е Константин Максимов. Две седмици по-късно той е задържан от окупационните власти. През август 2024 г. съд в окупирания Крим осъжда Максимов на 14 години колония със строг режим по дело за шпионаж. Според версията на следствието той е събирал данни за руските системи за противовъздушна отбрана и ги е предавал на служител на СБУ.
Паралелно с това РПЦ не само включва окупираните епархии в своята йерархия, но и придава религиозен смисъл на руската агресия, наричайки войната „свещена“. Свещеникът от ПЦУ Андрей Дудченко, преживял окупацията в Киевска област, разказва, че капелан на РПЦ е убеждавал руските войници в моралността и необходимостта от войната срещу Украйна.
Патриарх Кирил и други представители на руското духовенство продължават да оправдават войната, въпреки гибелта на мирни жители и разрушаването на гражданска инфраструктура, включително православни храмове.
„Ръководството на РПЦ и други лоялни към Русия религиозни структури легитимират омразата и ксенофобията на режима, използвайки религиозни термини: „духовна борба“, „скрепи“ (т.е. „духовните устои“ на обществото) , „традиционни ценности“, „Руски свят“, казва Михаил Брицин.
Религиозен геноцид
Михаил Брицин нарича репресиите на руските власти срещу религиозните общности в окупираните територии „религиозен геноцид“. Според него това не е съвкупност от отделни случаи на натиск, а системна политика за унищожаване на религиозната идентичност и обичайния живот на общностите.
„По същество се унищожава самата същност на религиозната свобода – възможността човек да живее според своята вяра и своите убеждения. Кремълският режим, слял се с Руската православна църква и възприел идеологията на „Руския свят“, извърши пълно прочистване на религиозната сфера. Всички, които отказват открито да подкрепят тази система, са подложени на натиск и изтласкване“, казва Брицин.
Унищожава се самата същност на религиозната свобода — възможността човек да живее според своята вяра и своите убеждения.
Украинските вярващи са принудени да избират „между лошото и още по-лошото“. Тези, които са напуснали, търсят своите общности отново – в други градове и държави. Тези, които са останали, преминават към домашни срещи, затворено общуване, лична пастирска подкрепа и много предпазливи форми на служение.
„Общностите се раздробяват, губят публичността си, но не винаги изчезват. Те продължават да съществуват в малки групи благодарение на разпръснати мрежи за подкрепа и лични връзки“, обяснява Брицин. В Мелитопол, разказва пастор Дмитрий Бодю, след завземането на църковните помещения от предишния публичен живот на общностите е останало съвсем малко. По-често на службите идват възрастни вярващи, на които им е по-лесно да се приспособят към новите условия.
„Църквата сега се намира в състояние на оцеляване. Вярващите хора трябва да се събират, да общуват, да се молят, за да не паднат напълно духом. Минимумът, който църквата може да прави в момента, тя го прави“, казва Бодю.
Михаил Брицин разсъждава за случващото се не само като изследовател, но и като пастор.
За него оцеляването на общностите не се свежда до запазването на сгради, регистрация или възможност за провеждане на публични богослужения.
„Истинската Божия църква знае как да оцелява при всякакви условия. Тя не се страхува нито от приспиващия лукс и благополучието, нито от репресиите и убийствата“, вярва той.
