Християнство.бг
За темите, които вълнуват съвременните православни богослови, ереста на „руския свят“, за препъни-камъните пред признаването на ПЦУ, за статута на УПЦ-МП и отношенията й с РПЦ-МП и за диалога между ПЦУ и УПЦ-МП – разговор на Тарас Антошевски с д-р Сергий Шумило.
Докторът по история Сергий Шумило е известен преди всичко като експерт, изследовател и популяризатор на атонското наследство и украинските следи на Атон в Гърция. Освен че е директор на Международния институт за атонско наследство и изследовател в Института по история на Украйна към Националната академия на науките на Украйна, той е и съпредседател на Научния комитет по църковна история към Международната православна богословска асоциация (IOTA), работи като гост-изследовател в Практическото училище за висши изследвания към Министерството на висшето образование и научните изследвания във Франция и Вилхелм-Вестфалския университет в Мюнстер (Германия), а сега работи като гостуващ изследовател в Университета на Ексетър във Великобритания. Като учен и експерт често участва в различни международни научни и богословски конференции, където представлява украинската научна общност.
Той наскоро се завърна от голямата Международна православна богословска конференция (IOTA)в Гърция, която се превърна в знаково събитие в живота на световното православие. Преди това беше съорганизатор и участник в няколко международни конференции, посветени на 300-годишнината от рождението на украинския светец Паисий Величковски, може би най-известният украинец на Света гора.
Често на научни събития д-р Шумило е представител на украинското православие, което в момента се намира в процес на международно признание. Участник е и в диалога между духовенството и вярващите на УПЦ-МП и ПЦУ.
— Пане Сергий, какви бяха основните теми, повдигнати на конференцията на IOTA във Волос?
— Този мегасимпозиум по проблемите на световното православие без преувеличение е едно уникално събитие с общоправославно значение. Форумът събра повече от 400 водещи специалисти по източнохристиянски въпроси от цял свят. Сред тях, така да се каже, бяха както „звездите“ на съвременното православно богословие, така и начинаещи богослови и изследователи. Общо бяха представени 43 страни от различни континенти, по-специално от Европа, Америка, Австралия, Азия, Африка. На 95 сесии бяха изнесени научни доклади от над 300 лектори. През четирите дни на интензивна работа на конференцията бяха обсъдени най-актуалните аспекти на източното християнство – от богословието до историята и съвременността. Разгледани бяха съвременните предизвикателства пред православните църкви и тяхната мисия, както и проблеми на образованието, въпроси на еклисиологията, литургичната практика, християнската антропология, междухристиянския диалог, войната и мира и много други.
Тоест тази мега-конференция, организирана от Международната православна богословска асоциация (IOTA), се превърна в своеобразна международна лаборатория, която освен всичко, друго има за цел да разкрие най-належащите и проблемни въпроси на съвременното Православие.
— Участниците в конференцията засегнаха ли проблемите на Украйна?
— Да, в много доклади беше обърнато значително внимание на престъпната война на Русия срещу Украйна. Още в първия ден, по време на откриването на конференцията, в знаково слово митрополитът на Корея и екзарх на Вселенската патриаршия в Япония г-н Амвросий (Зографос) представи задълбочен анализ на това, което той нарече „голямата ерес на етнофилетизма“, която „заплашва да разруши истинските критерии за разпространение на православното свидетелство“. Той говори за това в контекста на неканоничната дейност на РПЦ–МП в Корея, но и във връзка с войната в Украйна. Той отбеляза, че повечето православни църкви и йерарси предпочитат да мълчат за тази престъпна война, което също е доказателство за съществуващата криза в православието.
В следващите дни на форума един от важните резултати беше цялостното изследване и обсъждане на същността на идеологията на „руския свят“, която беше в основата на оправданието за руското нападение над Украйна и „сакрализирането“ на убийствата и геноцида над украинското мирно население. Водещи богослови и експерти от различни страни дадоха авторитетно заключение за еретичния характер на тази фундаменталистка квазирелигиозна идеология, пропагандирана от РПЦ–МП. Тук особено заслужава да се отбележи много задълбоченият доклад на архим. Кирил Говорун, докладът на известния английски теолог проф. Брандън Галахър, а по темата говориха и доц. Костадин Нушев от България (Доц. Костадин Нушев: Богословието в България има своето място в темата за Православието и „Руския свят“), проф. Михаел Ялм от Швеция и други богослови.
Тези доклади и изводите, които и други участници в конференцията направиха, помагат да се разбере много по-дълбоко същността на това явление, което е много важно за поставянето на този въпрос на всеправославно обсъждане и осъждането му като ерес.
— Можете ли накратко да кажете какво каза о. Кирил Говорун и другите участници?
– Накратко, в своя анализ о. Кирил даде ясна богословска дефиниция на тази фундаменталистка идеология, пропагандирана в Руската православна църква, като проява на филетизъм и еклисиологична ерес. Тя, разбира се, не се отнася до тринитарните или христологичните въпроси, които вълнуваха умовете след официалното въвеждане на християнството като държавна религия на Римската империя по време на Вселенските събори. Тук става въпрос за нещо друго. Тази ерес е дуалистична, основана на смесването на религията с политиката. Подобни учения св. Ириней Лионски и други свети отци определят като ерес. Тези свети отци на Църквата възприемат ересите като форми на езическо мислене, маскирано като християнство. Същото е и с т.нар „руский мир“.
Както подчерта о. Кирил, тази дуалистична ерес, подобно на древното дуалистично манихейство или монтанизма, вижда света като онтологично поляризиран, противопоставяйки „лошия Запад“ на някаква особена митична цивилизация, т.нар. „Света Русия“. Тази квазирелигиозна идеология о. Кирил оприличи на официална езическа имперска религия, която по същество замества православието в Русия. Според него всички ереси са преди всичко редукционизъм на християнството. Сегашният Московски патриарх е създал еклисиология, която е толкова редукционистка, че напълно попада под определението за еклисиологична ерес.
– Значи това не е съвсем „класическа“ ерес?
— Е, да, малко е необичайна за нашето „класическо“ възприятие. За себе си бих добавил, че в ерата на духовните сурогати и хибридността ересите също вече не са същите, каквито са били, да речем, през IV-VII век, по времето на Вселенските събори. Така че, ересите сега са също толкова „хибридни“. Поради сакрализирането на псевдодуховни фалшификати и сурогати под мнимата привидност на „православие”, в Русия се извършва фина вътрешна промяна на по-дълбоко ниво. Вече съм писал за това в изследването си за фалшивите „пророчества“, които са в основата на идеологията на „русский мир“. Както знаем, „антихристиянството“ не е просто нещо, което е „против християнството“, но и нещо, което го замества под външното измамно покритие на мнимо християнство. На това сме свидетели в момента в РПЦ–МП с нейната идеология на „руския свят“, „богословие на войната“, масова милитаризация на църковното съзнание и „сакрализиране“ на войната на Русия срещу Украйна, убийствата и геноцида над мирното украинско население. Това е ясен знак за маргинализацията и израждането в ерес и сектантство както на РПЦ–МП, така и на част от руското общество, която е готова да приеме и консумира подобни духовни сурогати.
– Чудя се как руските богослови, в частност т. нар. „либерали“, се отнасят към определянето на „руския свят“ като ерес? Има ли сред тях такива, които също мислят така?
– Отношението е различно. Разбира се, служителите на РПЦ–МП никога няма да се съгласят и по всякакъв начин ще дискредитират и осмиват самата възможност за дискусия по този въпрос. Това е разбираемо – един психично болен никога няма да признае, че е болен… Но дори сред тези руснаци, които са в опозиция на политиката на сегашния московски патриарх Кирил Гундяев, има различни позиции. Някои са напълно наясно и също недвусмислено оценяват „руский мир“ като псевдохристиянска идеология и ерес.
По-трудно е за тези, които по някакъв начин са имали определено отношение към системата на Московската патриаршия, но по различни причини сега се оказаха в опозиция срещу нея. Понякога им е трудно да си признаят, че и те дълги години са участвали в установяването на тази еретична идеология, която освен това стана и оправдание за войната и убийствата на десетки хиляди мирни хора. Съответно се правят опити да се прехвърли отговорността от цялата система на РПЦ–МП само върху определени лица, в частност Кирил Гундяев и най-близкото му обкръжение. Отрича се не само, че това е ерес, но и че е въобще идеология…
И това е естествено. Но подобни дискусии и антитези помагат още по-задълбочено да се анализират и разберат дълбоките причини и същността на това явление. Аз например отначало също се отнасях скептично към определянето на „руския свят“ като ерес, възприемайки го само като обикновена враждебна политическа имперска идеология. Но общуването с онези, които отричаха легитимността на определянето на тази идеология като ерес, по-специално с немския професор Томас Бремер от университета в Мюнстер, където сътрудничих половин година като гост-изследовател, ме накара да започна да се задълбочавам в този проблем.
Колкото повече анализирах и изследвах произхода на идеите, проповядвани от Московския патриарх Кирил Гундяев, толкова повече се убеждавах, че тук имаме работа с взривоопасна смесица от различни квазирелигиозни идеологии и теории, много от които напълно нехристиянски. Този нов идеологически хибрид комбинира идеите на стария византийски, ордински, „евразийски“ или руски империализъм с трансформирани съветско-комунистически идеологеми и митове и дори някои идеи, заимствани от германския нацизъм и италианския фашизъм, както и от ислямския фундаментализъм. Този „коктейл“, в който понякога напълно противоположни доктрини и идеи се смесват в една каша, наистина придобива характер на дуалистична ерес. Убеден съм, че рано или късно това явление ще бъде ясно дефинирано и осъдено на общоправославно ниво. Движението в тази посока е започнало, то не може да бъде спряно.
— В програмата на конференцията видях отделен раздел за ролята на Киев като духовен център…
— Да, заедно с изследователя от Германия Наталия Синкевич организирахме отделна секция, посветена на значението на Киев като междуконфесионален духовен център на източното християнство. В него участваха украинските учени Светлана Потапенко, Оксана Прокопюк, Валентина Лос. Както знаете, от първата третина на XVII век Киев се позиционира като важен религиозен център в Източна Европа. През този период се възражда и разпространява концепцията за Киев като „втори Йерусалим“. Фокусът на нашата сесия беше възприемането на идеята за Киев като свещено място в различни религиозни контексти: православен, униатски и римокатолически. Много е важно християнският свят да знае за нашето богато духовно наследство и за ролята на Киев като духовен център на християнството. Тази роля ще нараства все повече и повече…
— Нямаше представители от ПЦУ на тази конференция. Защо организаторите не са поканили никой от новата украинска църква?
— Тук изобщо нямаше официални представители на никоя църква (има се предвид поместна православна църква, бел. ред.). Това е конференция на специалисти, а не на функционери. В постсъветското пространство е обичайно успехът и авторитетността на едно събитие да зависят от това, доколко в него участват „големците“ и висши официални лица от йерархията. Но тук има различен формат и подход. Съзнателно не бяха поканени архиереи и официални църковни служители. Те си имат и други платформи за изява. Основната цел на тази конференция е да осигури свободна и професионална дискусия между експерти по актуални проблемни въпроси на съвременното световно православие. Обсъждане и обмен на различни мнения, неповлияни от църковно-юрисдикционната официалност и изкуствени бариери. Това е, така да се каже, „съборност отдолу“.
Организатор на конференцията е Международната православна богословска асоциация (IOTA) – международна организация, която обединява под своята егида няколкостотин авторитетни богослови и специалисти по източно християнство от различни страни по света. Тя се появи като отговор и следствие от Всеправославния събор на о-в Крит през 2016 г. Както вече казах, това е своеобразна международна лаборатория, която има за цел да разкрива най-актуалните и проблемни въпроси на съвременното православие и да предлага начини за тяхното разрешаване, реформиране и изпълване с живо съдържание. Това е ново явление в живота на световното православие, което ще има голямо значение в бъдеще. Но то няма да влияе на процесите от „горе“, а от „низините“.
— Имате много контакти с представители на различни православни църкви, водили ли сте разговори с тях относно отношението им към ПЦУ? Имат ли възражения спрямо нея?
— Това е доста сложен въпрос, по който в световното православие в момента няма единно мнение. Дискусията продължава. Смятам, че рано или късно този въпрос ще стане предмет на обсъждане на Всеправославен събор. Понастоящем позицията на отделните поместни църкви се влияе от различни фактори – както субективни, така и обективни. Разбира се, отделни архиереи имат изразени промосковски настроения и действат под тяхното влияние. Но не е само това. Някои църкви заемат изчаквателна позиция.
Всяка църковна общност се характеризира с известен вид консерватизъм и мудност в приемането на новото. Всяко нещо иска своето време. Например, разговаряйки с представители на българската, румънската и грузинската църква, забелязах доста различни нагласи по украинския църковен въпрос. Някои йерарси смятат за напълно възможно признаването и симпатизират на ПЦУ, докато други или изобщо нямат позиция по този въпрос, или имат известни резерви.
Значителна пречка за мнозина е продължаващото разделение на украинското православие. Убеден съм, че началото на диалога и търсенето на пътища за мирно съжителство и разрешаване на противоречията между ПЦУ и Украинската православна църква, ще допринесе не само за консолидирането на украинското православие, но и за укрепването на неговата международна субектност и признанието му от световното православие.
Разбира се, Москва ще се опитва да вреди на този исторически процес. Но поради откритата подкрепа на престъпната война на Русия срещу Украйна и проповядването на фундаменталистката идеология на „руския свят“, Московската патриаршия все повече губи своето влияние и авторитет в световното православие. Тя е маргинализирана и изпада в положението на самозатворено сектантство. Тази тенденция само ще се засилва. Московската патриаршия става, така да се каже, „токсична“ – с нея постепенно става неудобно да се общува.
— Какви са резервите спрямо признаването на ПЦУ? Съществуват ли някакви по-специфични спънки?
— Продължава дискусията по отношение на приемствеността на нейната йерархия. И за мен самия този въпрос е препъни-камък от доста време. Въз основа на архивни източници и разкази на очевидци аз се опитах да изследвам подробно историята с участието на Викентий Чекалин в първите хиротонии на Украинската автономна православна църква (УАПЦ) през 1990 г. Смятам, че по този въпрос трябва да има честна дискусия, без прикриване, преиначаване или изопачаване на фактите. За съжаление Чекалин наистина се оказва измамник и авантюрист, което първоначално еп. Йоан Боднарчук не е знаел, смятайки, че наистина си има работа с „епископ от РПЦЗ“. Също така, за съжаление, при първото ръкоположение на Василий Боднарчук не е присъствал трети епископ – нито Варлаам Илюшченко, нито някой друг. Това ръкоположение е наистина проблематично и този факт трябва честно да се признае. Говорих на тази тема с владика Филарет Денисенко, който също смяташе тази хиротония за проблематична, поради което преръкоположи повечето от епископите на УАПЦ.
В същото време един епископ на УАПЦ, в чието ръкоположение е участвал Чекалин – Андрий Абрамчук, никога не изправи хиротонията си. Според църковната акривия този епископ е трябвало да бъде изпратен на покой, или над него да бъде извършено допълнително изправяне на хиротонията чрез допълнителна хиротесия или направо преръкоположение. Но освен акривията, в каноническата практика на Църквата съществува и подходът на икономѝята. Попитах Вселенската патриаршия за това и те ми обясниха, че са приложили принципа на икономѝя спрямо Андрий Абрамчук, тъй като законният епископ Йоан Боднарчук, бивш йерарх на Руската православна църква, е ръководил хиротонията му, а Чекалин само е съслужил с епископ Йоан и е бил свидетел на ръкоположението. Следователно, според тълкуването на Вселенската патриаршия, въпреки факта, че Чекалин се оказва измамник, в същото време Василий Боднарчук и Андрий Абрамчук са били ръкоположени от законния епископ Йоан Боднарчук, което трябва да се разглежда като еднолична хиротония, и следователно, по икономиѝя, те могат да бъдат признати за притежаващи апостолско приемство. Това е позицията на Вселенската патриаршия.
Съществува разбиране, че благодатта отсъства от всеки разкол или схизма, и че тази липсваща благодат се получава от разколническите епископи едва при присъединяването им от разкола към пълнотата на Вселенската църква („формата се изпълва със съдържание“). Има няколко степени на такова присъединяване от схизма – както по принципа на акривията, така и по икономѝя. Според акривията се изисква чин на пълно преръкополагане, а съгласно икономѝята – чрез просто приемане в евхаристийно общение. И двата принципа са признати от Вселенската църква. Спрямо Андрий Абрамчук Вселенската патриаршия приложи икономията като за епископ, който има еднолично ръкоположение, дарявайки го с благодат след присъединяване от разкола чрез приемане в общата Евхаристия. Това е позицията на Вселенската патриаршия.
Аз не съм канонист, така че не е в моите правомощия да определям правилността или погрешността на прилагането на икономѝята. Като историк, проучвал архивни източници по този въпрос, мога недвусмислено да заявя, че Чекалин не е бил епископ и че при хиротонията на Василий Боднарчук не е имало трети епископ и следователно в хиротонията му е участвал само един законен епископ. Въпросът за благодатността на такъв акт и необходимостта от прилагане тук на икономѝя или акривия трябва да се реши от отделна богословско-канонична комисия. В историята на Църквата са известни редки случаи, когато епископски ръкоположения са извършвани от един-единствен епископ и въпреки това са се признавали за законни. Сред извършилите ги има дори светци, всепризнати от Църквата. Може би, за да се премахнат противоречията около този въпрос, би било по-правилно допълнително да се извърши хиротесия над Андрий Абрамчук като допълнение и корекция на неговото ръкоположение или той да бъде изпратен на покой, за да се премахнат спорните въпроси, които са препъни-камък и голямо изкушение за мнозина. Във всеки случай смятам, че този въпрос се нуждае от честна и откровена дискусия, за да се постави най-накрая точка над „i“-то.
Не смятам, че това е чак такъв проблем, който да не може да се оправи. Всички тези спорни въпроси могат да бъдат решени чрез диалог, ако има съответното желание. Освен това в крайна сметка става дума за един епископ от бившата УАПЦ. С ръкоположенията в УПЦ–КП (Киевска патриаршия на Филарет Денисенко, бел. ред.) всичко е много по-просто. Те бяха извършени от бивши епископи на Руската православна църква, които имаха неоспоримо канонично апостолско приемство. Така че, тук няма проблеми и дори самата РПЦ беше готова да ги признае, но политически фактори попречиха. Възприетата в Руската православна църква, а впоследствие и в УПЦ–МП практика на прекръщаване и преръкополагане на идващите от УПЦ–КП противоречи на каноничните норми, които категорично забраняват повторното извършване на тези тайнства и дори подлагат дръзналите на това на низвержение.
— А какво да кажем за „анатемата“, наложена от Руската православна църква на митрополит Филарет (Денисенко)?
— Това е един чисто политически акт на отмъщение и репресия от страна на Москва срещу един от най-влиятелните й бивши йерарси, който се осмели да настоява за автокефалия на УПЦ от Московската патриаршия. В историята на Църквата има много подобни прецеденти на политически „анатеми“, които по-късно са признати за недействителни. Сред най-пресните примери можем да споменем Македонската църква, която Сръбската патриаршия обявяваше за „схизматична“, „неканонична“ и „безблагодатна“ в продължение на 56 години, като дори се опита да създаде алтернативна автономна „Охридска архиепископия“ на територията на Северна Македония. Но миналата година, неочаквано за целия свят, Белград реши да преодолее това разделение, като призна автокефалията на Македонската църква. И в един миг всички предишни „лишавания от звание” и обвинения в „разкол” и „безблагодатност” се изпариха…
Друг характерен пример е разколът в Българската църква през 90-те години. Имаше Алтернативен синод на митр. Пимeн (Eнeв) в eвхаристийнo общение c УПЦ–КП, a пpeз 1996 г. владика Филарет (Денисенко) и други йерарси на УПЦ–КП взеха участие пpи интpoнaциятa нa caмия Пимен. По-късно, през 1998 г., приемайки ръкоположените от Пимен епископи в „сущем сане“, Всеправославният надюрисдикционен събор в София и Синодът на БПЦ по същество признаха законността на апостолското приемство на УПЦ–КП. Нито един от алтернативните български епископи не беше преръкоположен поради връзката си с УПЦ–КП, всички те бяха приети с пълно признание на архиерейското им достойнство. И това въпреки, че някои от тези епископи са били ръкоположени в съслужение с архиереи от УПЦ–КП. Между другото, самият Пимен в БПЦ също е подложен на „отлъчване“ и „анатема“, които по-късно са отменени от Синода на БПЦ като „несъществували“.
В решението на Синода на Българската православна църква от 1 октомври 1998 г. се казва по този въпрос: „Да се приеме бившият Високопреосвещен Неврокопски митрополит Пимен, да се премахне наложеното му наказание – „низвержение“ и анатемата, произнесена срещу него, и да бъде възстановен в църковно общение и в степента на свещеничеството, което [той] имаше, заедно с правото да се счита и титулува като „бивш Неврокопски митрополит“. Това са ярки примери, които могат да бъдат приложени и в украинската ситуация, стига само да има желание за това. Мисля, че българският прецедент на преодоляване на вътрешния разкол съгласно решението на срещата на главите на поместните църкви, рано или късно ще се приложи и към украинските разногласия.
— Между другото, какво се случва с УПЦ–МП? През май 2022 г. тя проведе събрание, на което прие промени в своя устав. Какво мислите, че беше това и какъв е резултатът?
— Смятам, че сегашният статут на УПЦ в известна степен е подобен на статута на Руската задгранична църква (РПЦЗ), която не обяви автокефалия или автономия, не напусна окончателно Руската православна църква, но временно прекъсна отношенията си с Московския синод през 1927 г. поради политически и идеологически различия – тя го смяташе за несвободен от управляващия московски комунистически режим. Митрополит Онуфрий, като йерарх с консервативни възгледи, винаги е имал симпатии към РПЦЗ. Затова не е изненадващо, че те възприеха този модел на „самоуправление“ от бившата Руска православна задгранична църква, която от 20-те години на миналия век до 2007 г. се смяташе за „самоуправляваща се част от Руската православна църква“, осъждайки в същото време ръководството на Московска патриаршия за сътрудничество с комунистическата власт.
– Значи тя дори не е автономна Църква?
– Не, това не е автономна Църква. През годините на отделното си съществуване Руската православна задгранична църква винаги наблягаше на временния характер на своето самоуправление и независимост от Московската патриаршия. Това беше записано и в нейния устав. Черновицкият митрополит Мелетий наскоро свидетелства за този статут на УПЦ в писмото си до Берлинския митрополит Марк (Арндт), което неотдавна се появи в медиите. В това писмо митрополит Мелетий се изпусна, че УПЦ си остава „част“ от Руската православна църква. Тоест, заявявайки, че Украинската православна църква се „разграничава“ от действията на Московската патриаршия, тя, подобно на РПЦЗ, не се отделя от РПЦ и не напуска нейния състав (понятията „разграничавам се“ и „отделям се“ принципно се различават).
Също така е важно да се прави разлика между термините „МП“ и „РПЦ“. В крайна сметка те не са едно и също нещо. По подобен начин РПЦЗ през почти 80-годишното си независимо съществуване се дистанцираше от действията на Московска патриаршия (МП) като подсъветска църковна администрация, но никога не обяви отделянето си от РПЦ, считайки себе си за „свободна самоуправляваща се част от РПЦ“. Това позволи с течение на времето, след изчезването на комунистическата власт в Русия, РПЦЗ и РПЦ–МП да се слеят в една структура.
Изглежда същият този модел е взет за пример в Украинската православна църква. Той й дава възможност законово да има статут на напълно отделна, „независима“ църковна институция, но духовно и канонично да поддържа единство с Руската православна църква. Именно това се има предвид в писмото на митрополит Мелетий, когато той пише, че Украинската православна църква и Московската патриаршия имат малко различни разбирания за понятието „църковно единство“.
— И така, как оценявате декларацията от м. май миналата година за „пълна независимост“ на УПЦ–МП?
— Докато всички тези приказки и уверения, че са „независими“, не са подкрепени с официален синодален документ от каноничен характер, т.е. Акт за излизане на УПЦ от РПЦ–МП, където ясно да е обявено за какво иде реч, всичко ще си остане игра на думи и термини. Простата промяна на формулировките в „Устава за управление на Украинската православна църква“ по същество не значи нищо. В края на краищата, както знаете, в църковния живот външният юридически устав не е документът, от който църквите се ръководят във вътрешното си църковно-канонично управление. А позоваването на писмото на Московския патриарх Алексий II, което съдържа изискването за поддържане на единството със световното православие чрез единство с РПЦ–МП, е много по-сериозно и по-важно за вътрешния църковно-каноничен живот и ред от официалния устав, предназначен за външните на църквата държавни структури. Тоест един Синодалнен акт за излизане от състава на РПЦ–МП, ако бъде одобрен и подписан от членовете на Синода, би бил много по-важен и по-тежък документ от просто премахването на връзката с РПЦ–МП в Устава на УПЦ. Без обнародването на такъв акт, всички приказки за „пълна независимост“ си остават само думи, неподкрепени от канонически синодални документи.
За съжаление в решението на Събора на УПЦ от 27 май 2022 г. не се посочва нищо за излизането на УПЦ от РПЦ–МП. Точка 4-та от това решение („Съборът прие съответните допълнения и промени в Устава за управление на Украинската православна църква, които свидетелстват за пълната самостоятелност и независимост на Украинската православна църква“) не внася никаква яснота по този въпрос, тъй като УПЦ вече 32 години декларира на думи „пълна независимост“, докато на практика е структурно подразделение на РПЦ–МП.
Това е много важен и принципен момент. По същия начин съветското ръководство на Украинската ССР през 1990 г. провъзгласи Декларация за суверенитета на Украйна, оставайки част от СССР. За да стане наистина независима държава, тогава беше необходимо да се провъзгласи Акт за излизане от СССР и за пълната държавна независимост на Украйна, да се приемат редица други законови и подзаконови актове, напълно да се отмени действието на съветското законодателство в Украйна и да бъдат започнати преговори за дипломатическо признаване на Украйна от другите държави. Същото се случва и в църковния живот, когато се провъзгласява автокефалия.
Но в случая с УПЦ, за съжаление, нищо подобно не стана. Заявявайки, че УПЦ е „напълно независима“, никъде не се декларира излизането ѝ от РПЦ–МП. Най-много да се говори за „разграничаване“ от действията на последната, което обаче не е „раздяла“. В същото време Украинската православна църква дори не осъди официално войнствено-фундаменталистката идеология на „руския свят“ и изказванията на патриарх Кирил като неправославни, а само изрази бегло „несъгласие“ с тях. И това също е принципен момент.
— Между другото, същата РПЦЗ многократно в своята история е критикувала сътрудничеството на РПЦ–МП със съветските власти. В момента УПЦ–МП не реагира по никакъв начин на сепаратизма и колаборационизма с окупаторите от страна на нейния клир, нито на набезите срещу нейните епархии от Москва, нито на антиканоничната дейност на руското духовенство на нейна територия. Така че, може би тя дори не е достигнала нивото на „разграничаване“ на РПЦЗ? И това решение от май 2022 г. не беше ли просто имитация за пред властите, които тогава защитаваха УПЦ по всякакъв начин и дори я насърчаваха да предприеме подобни стъпки, за да не се налага Министерството на културата да изпълнява закона за преименуването ѝ на „Руска православна църква в Украйна“, каквато всъщност е, продължавайки да използва кремълските методи и прийоми за манипулация на обществото?
– Най-вероятно тук са намесени различни фактори, включително тези, за които споменавате. Доколкото знам, лично митрополит Онуфрий наистина се е стремял да направи УПЦ независима от натиска и влиянието на патриарх Кирил Гундяев. Той винаги е бил критичен към него, неговата политика и методите му на управление. Но това се дължи не на желанието му за автокефалия на Украинската църква, а по-скоро на различния, по-консервативен мироглед на епископ Онуфрий в самата РПЦ. Той никога не е бил привърженик на икуменизма или диалога между Московска патриаршия и Ватикана и не е крил симпатиите си към консервативните идеи на РПЦЗ и гръцките старостилци, с които поддържа приятелска кореспонденция. Неговият викарий Лонгин (Жар) спря да споменава Кирил Гундяев като „еретик“ още през 2016 г. именно защото той подписа т.нар. „Хаванска декларация“ заедно с папата.
Всичко това не стана без съгласието на митрополит Онуфрий, който също е на подобни позиции. Между другото, не на последно място това беше причината той толкова лесно да се съгласи много преди Томоса да прекъсне евхаристийното общение с Константинополската патриаршия, която се смята за лидер на икуменизма в световното православие. Следователно решенията на майския събор в Теофанѝя са отчасти обусловени, между другото, от такива, така да се каже, „зилотски“ мотиви. И тук той успя да преодолее съпротивата на промосковската фракция, която беше категорично против дори такива половинчати решения.
Но след като се каза „А“, никога не се каза „Б“. Затова на практика УПЦ не може да се сравни със старата РПЦЗ по отношение на последователността на действията си и позициите, които заема. Освен това част от епископата ѝ все още има промосковски настроения и за него този несигурен статут на Украинската православна църква е съвсем приемлив. В случай на промяна на политическата обстановка или на фронтовата линия, това ще им позволи безпрепятствено да обявят Украинската православна църква за част от Руската православна църква. Затова без особена съпротива те се съгласиха да променят формулировката в „Устава за управление на Украинската православна църква“, за да се предпазят от попадане под законодателството, забраняващо религиозни организации, свързани с духовни центрове в държавата-агресор.
Точно това е причината Москва спокойно да приеме тези решения, продължавайки да счита Украинската православна църква за свое канонично структурно подразделение. Въпреки че, парадоксално, самите тези промени бяха приети под натиска на проавтокефалните призиви на нисшето духовенство.
Тоест различните групи сред Украинската православна църква са имали различни мотиви и очаквания по отношение на решенията на Майския събор. Значителна част от обикновения клир и от паството го приеха с ентусиазъм, надявайки се, че след него Синодът ще вземе ясни решения за пълното отделяне на УПЦ от РПЦ, ще осъди антицърковните изказвания и действия на МП, ще осъди тъжните факти на колаборационизъм в собствените ѝ редици, ще възобнови евхаристийното общение с онези поместни църкви, с които то бе прекъснато по искане на Москва, и най-сетне ще започне диалог с останалите църкви относно признаването на автокефалията ѝ и ще влезе в преговори с ПЦУ. Но тези очаквания не се оправдаха. Всичко замря в това несигурно състояние.
Дори по отношение на войната и лицемерната псевдоправославна политика на Путин, Синодът на УПЦ не е в състояние да приеме никакви категорични изобличаващи изявления, както едно време РПЦЗ го правеше по отношение на комунистическия режим в Русия. Всичко се свежда до някакви двусмислени, много сдържани и казуистични фрази и коментари, които в зависимост от обстоятелствата могат да се тълкуват по различни начини. Това не устройва значителна част от обикновения клир и паството на Украинската православна църква, сред които все повече нараства недоволството от този курс на синодалите.
— Какво пречи на енориите на УПЦ–МП да преминат към ПЦУ?
— За 30 години УПЦ разви своя собствена религиозна субкултура и своеобразна „идентичност“, с определени различия в манталитета и възприемането на всичко, което се случва наоколо. Има и много стереотипи, възпитани под влияние на руските наративи. Това е много голяма и разнородна църковна общност със свои собствени характеристики, традиции и различия. И това е църквата, към която принадлежат и украинците. Да, сред тях има много рускоезични, или дори проруски настроени. Може да се каже, че УПЦ е църквата на руската традиция в Украйна. Тези различия не може да се премахнат чрез административна намеса или натиск от страна на властите. Това би бил неправилен подход. Необходимо е да се направи така, че тази Църква да престане да бъде носител на руските идеи и традиции, за да стане и Църква на украинската традиция. Необходимо е да се изчистят отвътре тези, които по време на тази война се оказаха не на страната на своя народ и държава.
Не виждам проблем в някакъв преходен период две отделни украински църкви да съществуват в Украйна. Такива прецеденти вече е имало в историята на православието. Но това трябва да са украински църкви.
След 24 февруари структурите на Руската православна църква в Украйна нямат право да съществуват под каквато и да било форма, дори и замаскирана. Ето защо в момента е актуален въпросът за пречистването и окончателното оттегляне на Украинската православна църква от състава и влиянието на Руската православна църква. Тъй като много от нейните йерарси не желаят да променят нищо и биха предпочели всичко да си остане както досега, държавата има не съвсем благодарната роля на своеобразна „акушерка“, която най-накрая трябва да пререже пъпната връв, която все още свързва УПЦ с РПЦ–МП. В условията на война на Русия срещу Украйна, това вече е въпрос на национална сигурност и оцеляване на държавата и народа като такъв.
За съжаление, архиереите на УПЦ със своето бездействие и неадекватност сами принуждават държавата към подобни действия. Те биха могли да си улеснят живота, а и този на другите, ако вземат нужните адекватни решения за действителното отделяне на УПЦ от РПЦ–МП. Но при положение, че не го правят, те провокират държавата да се намеси в [решаването на] този въпрос…
— Какви биха могли да бъдат решенията за „реалното излизане“ на УПЦ от състава на РПЦ–МП?
— Те бяха изразени в обръщението на свещенството и вярващите на УПЦ към техния Синод. Има списък от десет точки – един вид „пътна карта“ или „десет заповеди“ за пълната независимост на УПЦ (10 въпроса към епископата и Синода на УПЦ-МП от клира и миряните). Това обръщение е подписано от повече от 300 духовници и повече от 1000 вярващи от УПЦ. Това е, така да се каже, викът на душата и болката на обикновените украински свещеници и вярващи, които страдат от бездействието и неадекватността на собствените си йерарси, и които не могат да се примирят с това, как самото църковно ръководство маргинализира и унищожава собствената си Църква. Ръководителите на УПЦ обаче, вместо да последват, напълно пренебрегнаха този призив, а върху подписалите свещеници започна да бъде упражняван натиск и сплашване, започнаха да им лепят епитети като „предатели“, „провокатори“ и т.н. Но това само още повече засилва недоверието на редовия клир и вярващите към собствения им епископат, който за 30 години достатъчно много се опетни чрез връзките си с Русия.
— А какви характерни вътрешни процеси в УПЦ–МП бихте посочили? Колко силни са проукраинските настроения там?
— Както казах, УПЦ е доста разнородна и пъстра организация. Сред нейните над 10 000 свещеници се наблюдават различни настроения, понякога съвсем противоположни. Има подчертано проукраинско крило на духовенството, което включва много свещеници. Но в момента те нямат общопризнат духовен лидер и движението им все още не е придобило ясни очертания, то е в процес на формиране.
В УПЦ има и доста силно промосковско крило, което включва както свещеници, така и някои влиятелни архиереи. Въпреки войната на Русия срещу Украйна, бомбардировките и унищожаването на украинските градове, те се стремят на всяка цена да останат верни на Московската патриаршия и са проводници на идеите на „руския свят“ в Украйна. Някои от тях през февруари 2022 г. очакваха с нетърпение пристигането на „освободителите“ и се готвеха да ги посрещнат с „хляб и сол“. Те все още поддържат надеждите си, въпреки, че сбъдването им става все по-малко вероятно… Такива фигури дължат отговор на държавата и обществото.
Има и трето, така да се каже, „течение”, което условно може да се определи като „Онуфриево”. Това са епископи, които са докрай предани на всяка цена на своя духовен водач митрополит Онуфрий – те не са нито проукраински, нито промосковски настроени. Какъвто и курс да поеме лидерът им обаче, те ще го следват докрай. Това е една доста консервативна група, понякога дори склонна към „зилотщина“. По правило те имат негативно отношение към икуменизма, модернизма и либерализма в Църквата. Ментално са много по-близки до последователите на старата РПЦЗ и старостилните гърци. Възможно е с течение на времето в разнородната среда на Украинската православна църква да се получи разделение и да се откроят три отделни течения именно на такава основа. В крайна сметка вътрешните противоречия между самите тях назряват все повече и повече.
— Как оценявате диалога между част от клира и миряните на УПЦ–МП и ПЦУ? Какво може да го активира?
– Това е едно много важно начинание. Не е нормално православните украинци да нямат диалог, приятелски контакти и единство помежду си. Отсъствието на такъв диалог в продължение на 30 години е едно от последствията от намесата и влиянието на Москва в украинскя църковен въпрос. Затова напълно подкрепям всякакви подобни инициативи. Ако йерарсите не успеят да седнат заедно на кръглата маса за диалог и обсъждане на общите и неотложни проблеми на украинското православие, то самият живот ще създаде условия за такъв диалог „отдолу“, от страна на обикновените свещеници и вярващи. Може би това е дори за добро, защото ролята на обикновените духовници и вярващите в имперската и съветската църква беше неоправдано принизена. Този проблем е характерен за всички украински църкви. Така че, тук имаме възраждане на ролята на обикновения клир и вярващите в Църквата, така да се каже, на „низовото паство“. Това е много важно и трябва да се подкрепя по всякакъв начин.
Жалко е, че в УПЦ, в ПЦУ и навсякъде има сили, които маргинализират своите църкви и, водени единствено от тесни юрисдикционни и корпоративни интереси, се стремят да поддържат конфронтацията и разделението между вярващите. Но все пак има и здрави сили. Въпреки всички трудности трябва да се получи диалог между тези здрави сили в двете църкви, трябва да има комуникация и честно обсъждане на проблемите, които ги разделят или обединяват. Несъмнено това, което ги обединява, е повече от това, което ги разделя.
Тези, които не търсят диалог и помирение, а само обвиняват отсрещната страна, не са християни. За съжаление има много такива нехристияни, които се представят за „православни“ и в двете църкви, в частност сред епископата и духовенството. Въпреки това, ако имате желание, винаги можете да намерите с кого да говорите. Трябва да се научим да общуваме, да си стискаме ръцете, да се гледаме в очите, да говорим честно за това, което обединява и което разделя… Дори и без да се местим от една юрисдикция в друга, можем да търсим допирните точки, които ни обединяват .
А ние сме обединени от нашето общо духовно и историческо наследство. Поне чрез независимите формати като кръгли маси и научни конференции, трябва да започнем да седим заедно на една маса, да общуваме, да обсъждаме, да се гледаме в очите, да си сътрудничим, търсейки нещо, което да ни обедини и помири, а не обратното – неща, които ни разделят и създават недоверие и омраза помежду ни. Това е форматът, който би могъл постепенно да стопи леда в сърцата на духовенството и вярващите от двете църкви по отношение на другия, превръщайки се в основа за бъдещото единство на православните украинци.
– Коя според вас е най-голямата пречка за такъв диалог? Може би общото постсъветско наследство, което ни е научило да виждаме в другите врагове?
– Определено. Но освен чисто политическите фактори и установените субективни нагласи един към друг, струва ми се, че има и друг съществен проблем. Това е възгледа за Църквата като просто една земна институция или администрация. Както в УПЦ, така и в ПЦУ е обичайно да се подменя разбирането за същността на Църквата като мистично Тяло Христово с чисто земните църковно-административни институции/юрисдикции, измерващи се количествено и борещи се за сгради и имоти, а не за човешки души… Тоест всичко това, което е чуждо на Евангелието. Юрисдикционните корпоративно-партийни интереси надделяват над духовните… Хората са готови да защитават своите юрисдикции, като някакви корпорации или партии, да бранят своите храмови сгради и собственост, без да разбират, че в действителност Църквата е нещо друго…
Границите на Църквата като мистично Тяло Христово и границите на юрисдикциите и църковните организации не винаги са идентични. Получава се фина промяна на смисъла и съдържанието на тези понятия. Това е съществен проблем и пречка както за диалога, така и за единството. Едни и същи болести, наследени от сергианско-съветското духовното осакатяване и изкривяване са еднакво очевидни във всички украински църкви без изключение. Смяната на знаци и юрисдикции сама по себе си не премахва тези болести. Налице е и проблемът с нивото и качеството на общото и богословското образование на пастирите и вярващите, липсата на мисионерска активност и много други. Тоест кризата на украинското православие е не само във външния му статус, но и във вътрешното му състояние. Това е нещо, върху което всички заедно трябва да работим усилено.
— И все пак, въпреки тези песимистични оценки, възможно ли е обединението на украинското православие?
— За да се лекува правилно дадено заболяване, първо трябва правилно да се определят диагнозата и причините за заболяването. Ето защо, честното и откровено обсъждане на съществуващите проблеми и противоречия е изключително важно. Рано или късно обаче всяко разделение се преодолява. В историята на Църквата все още не е имало разцепления или разделения, които да не са преодолени. Ако няма догматични и религиозни разногласия, т. е. ереси, тогава няма причини за продължаване на разделението и липса на евхаристийно единство.
Украинската църква ще бъде автокефална и единна. Това е неизбежно. Няма алтернатива. Движението към такова е единство е започнало и не може да бъде спряно. Но трябва вече да говорим не само за статута на автокефалията и външното единство, но и за преодоляване на вътрешната криза в средите на украинската църква и в световното православие.
Проблемите на мисионерството и социалното служение, възстановяването на пълноценната богословска подготовка, качеството на духовното образование и просвета, отвореността, съборността и евангелският дух, ролята на общността и вярващите в Църквата, преодоляването на опасната формализация на църковния живот и пригаждането му в съответствие с Евангелието, обръщането към първообразните духовни източници на ранната Църква. Тези и други отговори на неотложните предизвикателства на днешния ден, търсенето на пътища за тяхното разрешаване, реформиране и изпълване с живо съдържание – това са въпросите, които трябва да вълнуват представителите на Украинската църква. Тези въпроси трябва да бъдат предмет на диалог и дискусия. Само на такава основа е възможно истинско, а не фалшиво духовно единство.
Сергий Шумило е доктор по история, доктор по теология (ThDr.), директор на Международния институт за атонско наследство, изследовател в Института по история на Украйна към Националната академия на науките на Украйна, доцент в Националната академия за култура и изкуства. Понастоящем работи по изследователска програма към Университета на Ексетър, Великобритания.
Текст и превод: архим. Никанор Мишков
Източник: Релігійно-інформаційна служба України
