„Евровизия“ и културните войни за съвременната европейска идентичност

Доц. Костадин Нушев

Как културните трансформации на кремълския комунистически прогресизъм, преоблечен в нов кремълски посткомунистически ретроконсерватизъм, се опитват да налагат нова културна идентичност на източноевропейските нации и как подменят ценностите чрез пропаганда на антимодерен и антиевропейски традиционализъм като сурогат на съвременната национална идентичност.

***

През последните две десетилетия наблюдаваме една дирижирана квази консервативна революция и опити за разпалване на нова културна война срещу модерните европейски културни стандарти чрез битка за налагане на консервативни антилиберални и ултратрадиционалистични възгледи, убеждения и порядки. Под прицела на тази пропаганда и медийна културна война са Европа, общите европейски стандарти и политики, модерната демокрация, либералните свободи, човешките права, Еврозоната и най-вече – „Евровизия“.

Всички тези враждебни за един антимодерен и псевдоконсервативен традиционализъм и авторитарен режим реалности са обект на враждебна пропаганда и яростна антидемократична, евразийска, антимодерна и антиевропейска критика, която се представя като някаква „защита“ на алтернативна традиционна култура или религиозна идентичност. В тези напъни се стига до комични висоти и даже до абсурдно и кощунствено престараване на по-отявлените и ревностни агитатори и псевдокритици.

В Русия, например, консервативните идеолози и теоретици на съвременното изкуство в пуританистки плам обявиха и Чебурашка за някакъв религиозен синкретичен и демоничен образ, който е опасен за децата като популярен анимационен герой (тук). Анатемосан беше и съответният детски филм. Сега не е ясно вълкът и зайчето от „Ну, погоди!“, крокодилът Гена и котаракът Леополд дали са останали все още положителни герои за децата или са се превърнали вече в опасни демонични образи на някакви Ню ейдж култове, синкретизъм и постмодерен неопаганизъм?

Идеологията на Дугин с фанатичен устрем „пречиства“ всичко западно и модерно, демократично и либерално! Идеологията на „Руский мир“, която се изгражда върху евразийски шаманизъм, громи модерната европейска култура, която обвинява в своите собствени грехове и вижда навсякъде религиозен синкретизъм, паганизъм, магични практики и най-вече … модернизъм.

Конкурсите за нови песни и поп културата са любим обект за критика на това консервативно и ретроградно идеологическо течение. Дали заклеймяват джендър идеологии при западни изпълнители, или пък съмнителни текстове на песни при източноевропейски изпълнители, които са „изменили“ на традиционализма, целта е една и съща – „порочната „Евровизия“ е опасна за културата и развращава младежта“! А младежта, уви, не харесва частушки или казачок, военни маршове или носталгична и сантиментална естрада, а подкрепя ентусиазирано песни за свобода, бунт, разчупване на окови, пробуждане, търсене на смисъл и творческа изява чрез сценични форми и музикален стил, които имат космополитен характер и актуално звучене за вкусовете в съвременния глобален свят.

Сигурно има същностна културна и естетическа разлика между Банга-ранга и Чунга-чанга!? Сигурно Ала Пугачова и Филип Киркоров са любимци и кумири за някаква част от аудиторията, но за младите хора всичко това е жизнерадостна ретро-кремълска естрада, с която дълго време колхозническия и комунистически прогресизъм се е прехласвал пред „светлото бъдеще“ и се е борил срещу западната упадъчна рок музика на капиталистическия строй. Тази западна рок и поп музикална култура вдъхновява поколения младежи за бунт и борба срещу оковите и потисничеството в Европа, идващо от поредния кремълски тоталитарен или авторитарен антидемократичен и милитаристичен режим.

Младите днес не се прехласват по военни песни като „Катюша“, „Вставай страна огромная“ и сладникава естрада, а вкусовете бързо се променят. Лайфстайлът на тийнейджърите също търпи бързи промени в дигиталната ера.

А опитите да се налага на младите хора и на широката аудитория културен стил, естетически вкус или идеология и идентичност чрез пропаганда и агитация, маскирани като художествена критика, се провалят още в своя зародиш и водят само до изкуствени разделения и културни вражди. Тези методи са с изтекъл срок на годност и „отпаднала необходимост“, както казват някои културтрегери днес. И нека не забравят в своя устрем и патос нашите критици старата руска поговорка и житейска мъдрост: „На вкус и цветь товарищей нет“!