Християнство.бг
Архидякон Вартоломей Фердов
Вярата без дела е мъртва, т.е. „…ако имаме вяра, но нямаме дела (любов), то „нищо не съм“, казва апостолът[1]“. А делата на Любовта са даровете на Духа, но и нещо, което много християни забравят: светото Благодарение – Евхаристията. У нас се наблюдава тревожно явление, че хората се молят, но не достояват на св. Причастие! Това е сериозен проблем в нашето християнско общество. Много хора си мислят, че християнството се изчерпва с обреди, а не осъзнават, че то е живот в Христос[2]! И ако не сме евхаристийно свързани с Христос, ние не сме християни, не сме Христови и не сме членове на Неговото Тяло[3]!
Когато някой говори за каноните на Църквата, удобно казваме каноните, които ни касаят, каноните, които ни устройват. Но апостолското правило, че ако някой не достоява на молитва и св. Причастие трябва да бъде отлъчван[4], се пропуска, защото е неудобно! Защото изисква жертване на Аз-а, а това е трудно! Когато заговорим обаче, че човек трябва да се моли, да чете молитвени канони, акатисти, вечерни и утринни молитви, тогава няма проблем, да, ще четем! Защото това е по-лесно, не изисква нищо освен време и четене, докато Причастието изисква ум, мисъл, сърце, вяра и най-вече Любов! „Ако любов нямам“ казва ап. Павел „нищо не съм…“ дори да има човек вяра толкова силна, че и планини да премества, ако няма любов нищо не е[5]! А Любовта се придобива само с общението между Източника на Любовта (Бог е Любов) и човека[6]!
Палим свещи, ходим на киприянови молитви, черкуваме се на вечерни, на утринни, стоим в храма и извън богослуженията! Но когато дойде момента за Литургията, за Причастието, малцина пристъпват! Имаме дързостта да стоим на Литургията и да се „черкуваме“, без да участваме в Тайнството на тайнствата. Да, ще каже някой „ние сме недостойни“! Да, така е! И никой никога няма да е достоен, и именно защото сме недостойни Христос дойде на земята, за да ни издигне от нашето недостойнство и ни направи наследници на Царството Си[7]. Вече сме синове и дъщери Христови! Негови деца, и като Негови деца, които обичат своя Баща, трябва да изпълняваме волята Му, а тя е: „Вземете, яжте; това е Моето Тяло… Пийте от нея всички; това е Моята Кръв…“[8], но ние удобно избягваме тези Христови заповеди, защото изискват любов.
Но тук се крие и по-дълбоката истина, която често отказваме да погледнем в очите: Евхаристията не е награда за праведници, а лекарство за болни[9]. Тя не е венец на нашата „достойнственост“, а самата Божия милост, която ни лекува, преобразява и възкресява. Ако човек чака „да стане достоен“, той никога няма да пристъпи, защото никога няма да бъде достатъчен сам на себе си. Христос не ни кани на Трапезата Си като съдия, а като Лекар и като Баща, Който пречупва Себе Си за живота на света[10].
И най-парадоксалното е, че мнозина се страхуват от Тайнството повече, отколкото от греха. Греха приемат като навик, а Причастието – като риск. Но вярата не е страх; вярата е доверие.
Св. Макарий Египетски казва, че душата, която се храни с Христос, става „цяла светлина“[11]. Св. Йоан Златоуст пита: „Какъв смисъл има жертвата, ако никой не пристъпва[12]?“ Литургия без причастници е рана в Тялото Христово. Това е празна трапеза, на която Христос зове, а Неговите деца предпочитат да останат далеч, в безопасната зона на „религиозното поведение“.
Евхаристията е самото сърце на Църквата. Там се ражда общността, там се лекува човешкото разделение, там свободната воля отговаря на Божията любов. В Причастието се явява най-дълбоката истина на възстановяването в Христос: че Бог не спасява света отвън, а го пресътворява отвътре, влиза в нашата тленност, за да я направи нетление. Там човек разпознава себе си не като „индивид“, а като личност, член на едно Тяло, което побира всички.
Християнинът, който се причастява, не просто се приближава до Бога – той познава Бога. Не в теория, не в молитвен текст, а във вкус, в живот, в кръвта на собственото си сърце. Там любовта вече не е заповед, а естествен дъх.
И тогава цялата вяра, която уж пазим, става нещо повече от доктрина. Тя става живот – живот, който тече от Чашата и пребъдва в човека. Без Причастието вярата се превръща в музей; с Причастието тя става огън. Евхаристията е не просто практика, а възстановяване на човека, завръщане към Божия образ, към съвършената любов, към онова, за което отците намекват като възстановяване на цялото творение.
Текстът е публикуван със съгласието на автора от страницата му в Мета.
[1] 1 Кор. 13:1–3.
[2] Св. Игнатий Богоносец, Послание до Смирненци, 8.
[3] 1 Кор. 12:27.
[4] Апостолско правило 9.
[5] 1 Кор. 13:2.
[6] 1 Йоан 4:8.
[7] Гал. 4:4–7.
[8] Мат. 26:26–28.
[9] Св. Йоан Златоуст, Омилия 82 върху Матей.
[10] Марк 2:17.
[11] Св. Макарий Египетски, Духовни слова, 4.
[12] Св. Йоан Златоуст, Омилия 3 върху Ефесяни.
