Меню Затваряне

Единството и съборността на Църквата в православното предание и в традициите на Българската църква

Доц. д-р Костадин Нушев

Изборите за Сливенски митрополит, касирането им и Синодалната наредба, която внесоха 8 митрополити за разглеждане от Св. Синод, повдигнаха не само много въпроси, но отприщиха и вълна от недоволство на много клирици и миряни в БПЦ, които според тази наредба в един последващ избор на митрополит ще бъдат само наблюдатели, без право на глас. Промяната на Устава на БПЦ без съборно решение и игнорирането на клира и Божия народ и неговия глас в Църквата, върнаха времето назад през 2008 г., когато се състоя Шестият църковно-народен събор. Според Устава на БПЦ поместен събор трябва да бъде свикван задължително на 4 години, а такъв не е имало от 2008 г. Публикуваме статия от сп. „Християнство и култура“ от 2008 г. на доц. д-р Костадин Нушев, преподавател по Нравствено богословие в Богословския факултет на СУ, изясняваща мястото и ролята на миряните като „изпълнение“ в пълнотата на Църквата. Повдигаме отново въпроса в края на текста, който днес звучи все по-актуално: „Ще намери ли БПЦ духовни сили за активно служение в условията на новото време или ще остане в плен на стари проблеми, застинала в позата на неподвижен артефакт от отминали столетия?

Доц. д-р Костадин Нушев

Апостолското приемство и съборността са основни принципи на православието, които в най-голяма степен определят духовния живот, вероучението и каноничното устройство на всяка поместна църква, но същевременно разкриват и връзката на тази църковна общност с Вселенската църква. Тези принципи разкриват пълнотата и единството на двете страни на Църквата – наличието на свещеноначалие или свещена йерархия като продължение на служението на апостолите, от една страна, и присъствието в пълнота на общността на вярващите като Божий народ и „царствено свещенство”.[1]

Апостолското приемство в Свещеното предание на Вселенската църква

Наличието на йерархия в Христовата църква съществува още от избора на дванадесетте апостоли от Иисус Христос, които Той определя за Свои пратеници и свидетели на Евангелието, и другата група от 70 ученици, за които свидетелстват новозаветните повествувания. Наред с тези избрани ученици Христовите последователи първоначално били над 500 в Галилея (1 Кор. 15:6) и около 120 в Йерусалим (Деян. 1:13-16). От средата на 70-те ученици бил избран и новият апостол Матея на мястото на отпадналия от групата на 12-те апостоли Юда Искариот (Деян. 1:16-26). Тази структура на първоначалната общност на Христовите последователи и разпределението им в три групи или степени говори за наличието на известна йерархия, установена от Самия Иисус Христос като Основател и Глава на Църквата.

Християнската църква започва да се разпространява от Йерусалим и Юдея, като постепенно обхваща целия свят или цялата вселена (oikumena), както се изразяват новозаветните писатели. Господ Иисус Христос нарича Своите апостоли свидетели за Неговото учение и спасително дело, които трябва да благовестят Евангелието първо в Йерусалим и Юдея, а после и по цялата земя:

„Идете научете всички народи като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух и ги учите да пазят всичко, каквото съм заповядал (Мат. 28:19-20). И ето Аз съм с вас през всички дни до свършека на света! Амин!”.

В деня Петдесетница, след Възнесението на Иисус Христос, Светият Дух слиза върху апостолите и събралите се ученици (Деян. 2:1-12) и от този момент присъства и пребъдва в Църквата, която още тогава нараства до около 5000 верни. Това разрастване на общността от вярващи и членове на Църквата довело до необходимостта от учредяване на специални служения в помощ на апостолите, които избрали и ръкоположили първите седем „дякона” (Деян. 6:1-6). Още в Древната църква на тези дякони започнали да гледат като на „най-ниската йерархична степен.”[2] Така от духовната власт на апостолите, получена от Самия Иисус Христос, чрез тайнственото предаване на благодатните дарове на служението и посредством ръкоположението, се преподава на епископите, презвитерите и дяконите полученото от апостолите сакраментално служение в Църквата. Това служение е установено от Иисус Христос за извършване на кръщението, за опрощаване на греховете в Негово име, за освещаване на вярващите и за продължаване на Христовото спасително дело тук на земята, в Църквата, чрез благодатта на Светия Дух.

Така според православното учение в Църквата съществува неразривно единство на йерархичния принцип и на принципа на съборността, които отразяват съответно христологичните основи и пневматологичното измерение на Църквата, която едновременно е Тяло Христово и общност на Светия Дух.

Светият Дух е изпратен от Христос след възнесението Му и пребъдва в Църквата като Дух на Истината, Който свидетелства за Него. Светият Дух изпълва Църквата, дарява членовете на Тялото Христово с духовните дарове на единната и многообразна благодат, съединява, просвещава и оживотворява членовете на Църквата, като съзижда общността от вярващи в Тяло Христово. Има различно участие в благодатния живот на Църквата, различни дарове на Светия Дух, които са за обща полза и служение на отделните християни, но има и единство и общение в дара на кръщението и обновлението на живота в Христа и благодатта на Светия Дух.

Според православната еклесиология това единство на двете страни на Църквата разкрива различните начини на присъствие на Светия Дух в служението на сакраменталното свещенство и на всеобщото свещенство на верния народ, но също така то е израз и на единството на институционалния и харизматичния аспект на Църквата.[3] Институционалното измерение или йерархичната структура на Църквата са израз на апостолското приемство и на ръководната роля на епископата в църковния живот и управлението на църковните дела, а харизматичното измерение разкрива пълнотата на духовно-благодатното общение в даровете на Светия Дух. Двете страни са неотделими една от друга в живота на Църквата и затова според Православното предание в Църквата има единство на йерархичното или сакраменталното свещенство на духовната йерархия, което е носител на предадената от Иисус Христос на апостолите духовна власт и на всеобщото „царствено” свещенство на Божия народ, което е дар на Светия Дух за всеки кръстен и възроден чрез Христовата благодат на спасението член на Тялото Христово.

Учението на апостолите, духовното просвещение на вярващите чрез кръщението и съблюдаването на Христовите заповеди, които апостолите предават на своите наследници и ученици, образуват според православието Апостолското предание или Свещеното предание на Църквата. Това предание се разкрива чрез живота на Древната апостолска църква и свидетелствата на Христовите по- следователи от апостолския век.

Учениците и наследниците на апостолите – църковните учители, духовните наставници на Църквата и светите отци, са непосредствени свидетели на апостолското Благовестие и приемници на апостолите. Такива са например св. Поликарп Смирненски – ученик на св. ап. и евангелист Йоан Богослов и учител на св. Ириней Лионски, и св. Игнатий Богоносец. Св. Ириней Лионски от своя страна е авторитетен църковен учител и свети отец на Църквата, почитан еднакво на Изток в Православната църква и на Запад в Католическата традиция. Тези църковни учители формулират важни принципи на църковното учение, възхождащи пряко към апостолите. Тези принципи на предаване на духовното служение в Църквата са свързани с традицията за епископското служение, което се разглежда като приемство и продължение на апостолското служение.

Свещеното предание се разглежда в православието и като живо свидетелство на Светия Дух в Църквата. Духът на истината, който пребъдва в Христовата църква след Петдесетница, свидетелства за Христос и за истините на Него- вото учение. Затова Свещеното предание е винаги живо и действено – то е динамично и актуално, а не застинала традиция и археологическо свидетелство на миналото.

Според традицията на православието Едната свята и апостолска църква се разглежда като присъстваща изцяло и представена напълно в конкретната църковна общност или поместна църква. Вселенската църква се реализира в пълнота в тайнството на светата Евхаристия и евхаристийното събрание на вярващите, при което с благославянето на хляба и виното от епископа или предстоятеля, според установеното от Спасителя на Тайната вечеря, чрез действието на Светия Дух предложените дарове се претворяват в тяло и кръв Христови, а общността на верните се проявява и разкрива като сакраментално Тяло Христово.

Православното учение за Църквата приема връзката и единството между конкретната община от вярващи, кръстени и изповядващи вярата си в Христос, възглавявана от своя епископ, и Вселенската църква. Тази връзка или тъждество се разкрива напълно в светата Евхаристия, при която се реализира в пълнота и самата Църква като сакраментално Тяло Христово. Единството на различните църковни общности от кръстени християни, обединени във вярата в Троичния Бог и благодатта на Иисус Христос, се осъществява в пълното им общение в Светия Дух и помежду им. Така всички – епископи, клирици и верни, представляват съборно Божия народ, участващ в благодатния живот на Църквата и в общението със Светия Дух. Това православно разбиране за Църквата е особено силно подчертано в т.нар. „евхаристийна еклесиология”, която е свързана и с еклесиологията на Божия народ. В тези направления на православната еклесиология се разкрива учението на Църквата за апостолското приемство, съборността, пълнотата и единството на духовния живот на вярващите в Иисус Христос и общението им в благодатта на Светия Дух.

Единство на епископат и вярващ народ в епохата на Вселенските събори

Принципът на съборността като свойство на Църквата се разкрива и в традицията и практиката на Древната църква да се свикват Поместни и Вселенски събори за разрешаването на различни догматико-вероучителни и канонични проблеми, възникващи в живота на Църквата.

Вселенските събори са върховен орган на Църквата, на който се събират и заседават заедно епископите, които изразяват в съгласие истините на вярата и определят правилата на църковния живот, като спазват духа на завещаното от апостолите. Служението на епископите в Църквата се разглежда и разбира в този случай едновременно като на представители и предстоятели на своята поместна църковна общност, но и като на представители на Едната, Апостолска и Вселенска Църква. Епископите са носители и пазители на общото апостолско предание на вярата.

Макар винаги да се приема, че епископатът изразява съборно единството на Вселенската църква, на Вселенските събори, като върховни църковни форуми, присъстват и участват също така монаси и миряни. Монасите и миряните не принадлежат към трите свещени степени на клира според църковната традиция от периода на Вселенските събори, но принадлежат към пълнотата на Църквата.

Макар епископите да представляват Църквата и да изразяват съвместно догматическото учение на вярата и каноничното единство на Вселенската църква, много често монасите са същинските духовни авторитети и учители на православието и тяхното становище по вероучителни и догматически въпроси се  оказва от решаващо значение за решенията на съответния Вселенски събор, а и за цялата Църква. Такъв е случаят например със св. Максим Изповедник, който е монах и не се числи към клира, но неговото учение разкрива истината на православието срещу ереста на монотелитството. Това светоотеческо учение е в основата на догматическото вероопределение на VI вселенски събор, а по-късно монашеството играе също ключова роля и в борбата на Църквата за защита на свещените изображения и отхвърлянето на иконоборството. Тази борба за православието и участие на монашеството в църковните дела води до включването на гарантирано представителство на монасите в състава на VII вселенски събор, а по-късно и до навлизането им в свещената йерархия. Оттам е и правилото, залегнало по-късно в каноничната традиция, за избор на епископи в Православната църква от средите на монасите.

През този период от историята на Църквата е решаваща и ролята на вярващия народ. Епископите не могат да решават произволно по въпросите на вярата, извън съгласието на Божия народ, и да наложат едностранно някаква форму- лировка на вярата или канонична практика в Църквата, ако тя противоречи на съборното съзнание и апостолското предание. Всъщност всяко едно решение на епископския събор, ако не бъде прието съборно от вярващия народ и бъде от- хвърлено като произволно решение, противоречащо на апостолското предание на Църквата и Духа на истината, не бива възприето и от самата Църква.

Миряните участват и в работата на самите събори – те се ползват със съвещателен глас (jus consultativum) и изразяват съгласието на Божия народ по вероучителни и догматически въпроси, които са от съществено значение за Църквата.

През епохата на Вселенските събори и византийския период в историята на Православната църква ролята и участието на миряните са били съсредоточени и представени от императора като християнски владетел, „външен надзорник” на Църквата и пръв сред представителите на миряните. В неговата фигура се концентрира в най-голяма степен, понякога символично, присъствието на миряните или Божия народ в делата на съборното управление на Църквата. При деформирането на този принцип се е изпадало и в т.нар. „цезаропапизъм”, ко- гато отделни императори си присвоявали правомощия за намеса в делата на Църквата, каквито не притежават според свещените канони. В такива случаи и самата Църква в лицето на своите духовни учители е изразявала ясно и открито истината за свободата на Църквата от земните държавни власти и независимостта на християнската съвест от „кесаревото царство” по духовните въпроси на вярата.

Православната съборност в традицията на Българската църква

Още при учредяването на самостойната Българска православна църква след Покръстването и организирането на нейното институционално развитие като поместна и самоуправляваща се църква присъства максимално широко предста вителство на вярващия народ при изработването и прилагането на най-важните решения на църковния живот. При възприемането на старобългарския език като богослужебен език в Българската църква е свикан т.нар. църковно-народен събор в Преслав през 893 г., на който съборно са възприети основните принципи на църковно устройство и богослужебен живот в нашата църковна практика.

Принципите на съборността се възраждат в Православната традиция и след византийския период. В традициите на Руската православна църква тези процеси са свързани с поставянето на акцента върху съборността в богословската еклесиология на А. Хомяков. В по-ново време от тази традиция на обновление на православното църковно съзнание съборността започва да се разбира като единство на трите основни съсловия – епископи, свещенство и миряни, които изграждат пълнотата на поместната православна църква. Това е разкрито в най-голяма степен от Великия поместен събор на Руската православна църква, проведен през 1917–1918 г., който по времето на болшевишката революция възстановява патриаршеското достойнство на Руската църква.

В традицията на Българската православна църква в ново време възраждането на принципите на съборността се изразява и в повторното преоткриване и възприемане на ролята на църковно-народния събор като най-висш орган на църковно управление и самоуправление, който е свикан при учредяването на Българската екзархия през 1870 г. И в двата случая в традицията на Българската църква – в ранното Средновековие и по времето на Българското възраждане, виждаме наличието на изконна традиция за широко „народностно” представи- телство и участие на вярващия народ в устройството и управлението на БПЦ като израз на запазване и съблюдаване на православните принципи на единство и съборност на Църквата.

Съборността запазва духовното единство на Църквата като Тяло Христово, което не се разпада на отделни части или атомизирани единици, но съхранява многообразието на личностите и уникалността на техните духовни дарби и служения в Църквата като плод на освещаващата благодат на Светия Дух. Затова в православието на съборното начало в устройството и управлението на Църквата се гледа като на основополагащ принцип, който запазва и поддържа единството в многообразието и духовната пълнота на църковния живот.

Православната църква никога не приема крайностите на клерикализма или лаицизма. В единия случай се изтъква водещата роля на клира за сметка на учас-тието на миряните като Божий народ в живота, устройството и управлението на Църквата, а във втория случай се отрича ръководната роля на епископите или на клира, като дори напълно се премахва сакраменталното свещенство като елемент от структурата на Църквата. Тези крайности накърняват един- ството и пълнотата на Църквата и нарушават принципите на съборността. Според каноничната традиция на православието клерикализмът се разглежда като сектантски уклон и се нарича „ултрамонтанизъм” – едно превратно раз- биране за устройството и управлението на Църквата, което противоречи на Апостолското предание и принципите на единството на клира и вярващия народ в пълнотата на Църквата.

Без да се отрича ролята на свещената йерархия, която има своето място и значение в духовно-сакраменталния живот на Църквата, по силата на апостолското приемство традицията на православието изтъква също така и значението на Божия народ като пълнота на църковната общност. Каноните наричат вярващия народ „изпълнение” – пълнотата на Църквата. Без Божия народ, ограничена само до клира или епископата, Църквата е непълна – подобно разбиране за църковно устройство или управление никога не е било присъщо на Православната еклесиологична традиция и на православното богословско съзнание.

От направения кратък обзор за принципите на съборността в Свещеното предание на Вселенската църква и присъствието на съборното начало в традици- ята на Българската православна църква биха могли да се направят следните по-важни изводи:

1. Съборността в Църквата се разбира като съвместен път на епископата, свещенството и вярващия народ в свидетелството и изповядването на Христовите истини и споделена отговорност за чистотата на вярата. Преданието е животът на Църквата в Светия Дух, чиито плодове са истинското свидетелство за Христовото благовестие.

2. Православието държи на апостолската приемственост и водещата роля на епископата като приемник на апостолите и носител на пълнотата на сакраменталната власт, на йерархичното устройство на Църквата и не акцентира едностранчиво само върху т.нар. всеобщо или царствено свещенство. Апостолското приемство на свещенослужение се приема заедно с харизматичните дарове на Светия Дух, но тези две страни на духовния живот не се отделят или противопоставят помежду си, което би нарушило пълнотата и съборността на Църквата.

3. Православието не приема доктринално клерикализма и затова в каноните се изтъква, че вярващият народ или миряните са изпълнението на Църквата – пълнотата на Църквата. Въпреки това има периоди от историята на Православната църква, по време на които се появяват или се засилват известни клерикални тенденции или се наблюдават клерикалистични уклони в еклесиологията, при които посочените принципи на съборността и пълнотата на Църквата биват накърнявани както на богословско ниво, така и в практическия живот и в управлението на Църквата.

В периода между двете сесии на Шестия църковно-народен събор Българската православна църква има уникалния шанс на дело да приложи основополагащите принципи на единство и съборност при обсъждането и изработването на новия си устав. Шанс да посрещне модерни предизвикателства, оставайки вярна на духа на Православното предание. Ще намери ли БПЦ духовни сили за активно служение в условията на новото време или ще остане в плен на стари проблеми, застинала в позата на неподвижен артефакт от отминали столетия? Близкото бъдеще ще покаже.

————-

Източник: Сп. „Християнство и култура“, брой 6 (29), 2008 г.


[1] Срв. Владимир Лоски. Двете страни на Църквата в: Мистическото богословие на Източната църква. В. Търно- во, 1993.

[2] Михаил Поснов. История на Християнската църква. Т.І.С., 1993, с. 84.

[3] Срв. Jован Зизиулас. Битието како заедничаренье. Велес, 2000, с.с. 163 – 190.

Posted in Богословие, Еклисиология

Вижте още: