Атанас Димитров – АтаДим
Интервю с о. Харалампос Паподопулос
Откъс от книгата на отец Харалампос Пападопулос „Вината спрямо радостта“, издадена през 2016 г. в Атина
– Коя е раната на епохата и как може да се изцели?
– Страхът. Един неясен страх, който се въплъщава в лица и неща, в норми и структури. Хората се страхуват невероятно много, без да могат да определят този страх. Изцелението се намира в усилието да започнем отново да се доверяваме. На себе си, на живота и на Бога. Този триптих е оздравяването на раната. Да се научим отново да се оставяме на връзката със своето аз, другия и Другия. Да съградим живота ни в надежда и вяра. Когато не вярваш, осакатяваш съществуването си и го лишаваш от една важна възможност. Тази да оставаш открит за дивното и чудното в живота. За изненадата. Убихме изненадата в нас и сега умираме от една огромна прозявка.
– Може ли едно изгубено поколение да открие своя път?
– Разбира се, че може. Стига да е негов път, а не този, който са му казали или (по който) са го убедили да ходи. Пътят, независимо дали е личен или колективен, трябва да отговаря на нашите нужди и дарби. За да стане това трябва да имаме ясна представа за себе си и най-важното е да не започваме познатата душевна игра, че тези преди нас не са отъпкали пътя и затова не можем да излезем от безизходицата. Трябва да говорим с психологическите категории не на миналото, а на бъдещето. С надежда и дръзновение, с патос и копнеж за най-доброто, най-красивото, най-автентичното и динамичното, вътре и извън нас. За това обаче, както казах, е нужна здрава връзка със собственото ни аз и с живота. Там се играе играта, заради която днес има хора без ясна представа за себе си. Душите са наранени от страха и постоянната заплаха. Песимизмът разделя съществуването на гузно минало и стряскащо бъдеще. Убива всяка възможност на настоящето.
– Защо се страхуваме да опразним ума си от непотребните информации?
– Защото чувстваме, че трябва да сложим нещо в него, а ние нямаме нещо по-добро от хаоса. Опразнен ум означава, че трябва да имаме пълно сърце. И ние знаем тази гузна тайна, че изпълнихме ума с непотребни информации, защото се опразни сърцето ни. Когато сърцето не ти е пълно с Бога, ближния и всяка форма на творчество и изразяване, тогава търсиш сурогати. И те обикновено изпълват ума с невероятна бъбривост, за да заглушат сърцето, което крещи от глад и жажда за смисъл. Умът залъгва временно, сърцето убеждава завинаги.
– В крайна сметка това, което ни позволява да вървим напред, са правилните неща или грешките?
– И двете. Ако не направиш грешка, няма да се научиш. И животът е изкуство, на което никой не може да те научи, а единствено самият живот. Грешката е утробата на правилното. Грехът – на добродетелта. Грешката не е проклятие в живота ни, а благословение, възможност и стартова линия за нови и красиви неща. Който се страхува да не направи грешки, просто остава извън живота. Грешки не правят само мъртвите. Шарлот Рамплинг казва по този въпрос нещо важно в нейния опит, което винаги помня с уважение: „Предпочитам грешките пред стоенето на едно място. Който не иска да прави грешки, цял ден седи проснат върху едно легло. В моя случай не мога да направя нещо подобно. В даден момент трябва да стана и да направя нещо, каквото и да е. Не понасям стоенето на едно място. Желанието ми да действам е толкова голямо, че преодолява страха от грешката…”
– В нашата епоха живеем с постоянното чувство, че сме виновни за нещо. Какво е Вашето обяснение?
Вината в човека е ендогенна. Той преживява в себе си едно падение. Една дълбока липса, за която смята себе си виновен. Въобще нашата цивилизация е комплексирана, гузна в своята сърцевина. Когато начинът на нашия живот не отговаря на основните екзистенциални нужди, той се ограничава във външни правила на една порядъчност, която вони на лицемерие. Постановяваме закони в степента, в която не живеем.
– Също така да не забравяме, че съществува и една патология във вината, която е характерна за младите хора в наши дни. Патологията на невротичната вина. Когато от малък те отглеждат само за успехи и победи, за господство и утвърждаване, по-късно в живота разочарованието, вината, че не си съвършен, е съдбоносна. Вината повече пъти е свързана с невидимия поглед на другия върху нас. С едно оглеждане в погледа на другия. Това е едно вътрешно проваляне на моя себеидол и едновременно на претенциите на другият към моя живот. В живота нещата не са съвършени. И никой не може да иска от теб съвършенство, нито твоето собствено аз.
– На трудните въпроси на живота религията ли е лесният отговор?
– Много пъти става и това. Много хора, индивидуално или колективно, сред страха и несигурността на съществуването се насочват към религията, но не за да решат или да изяснят своите екзистенциални въпроси, а за да ги скрият. Всъщност искат да заглушат тревогата, която смъртта създава в тях. Не се интересуват от религията с цел да открият, а да скрият. Но в Църквата, за да говоря за нас, не отиваме, за да заглушим нашите вътрешни викове, а за да ги изповядаме и да ги направим диалог с Бога и църковната общност. Да споделим нашето падение и недостатъчност, без страх, срам и вина. Въпросът не е нравствен, а онтологичен. Не съм лош нравствено, а оскъден онтологически. Тленен и тварен, следователно изменчив. Имам склонност да падам, да се губя и да се разтварям в небитието на разпада и смъртта. Оттук потребността ми от отговори е истинна. За мен Църквата е пространството, където не трябва да се дават лесните отговори, а да се поставят трудните въпроси на живота. При това за християните отговорът не е идея, а личност – Христос.
– Коя е печалбата от страстите на човека?
– Това, че разбира голямата жажда на своето битие. Страстите не са проклятие, а знаци и моменти, в които откриваме колко много Бог ни липсва. В страстта признаваш, че си се родил за свободата; че гладът за смисъл превъзхожда падението ти. Човекът е по-голям от неговите грешки и страсти. От паденията и разломите в живота му. Всички страсти на човека са сурогати на Божието отсъствие. С други думи – на великия Друг, на смисъла на битието. Без тях няма да сме човеци. Страстите явяват нашата човешка природа, но едновременно с това посочват, че в нас живее и съществува нещо по-велико и взискателно, душата, която жадува за Бога.
– Какво е характерно за природата на греха?
– Празнотата и неудовлетвореността. Дълбокият недостиг на човека. Грехът те залъгва. Заблуждава те в нещо лъжовно и имагинерно. Но, внимавайте, грехът не е само нравствено събитие. Грешка е да го гледаме така. Грехът е най-вече екзистенциално събитие. Провалям се в това да съществувам в истина с Бога и със себе си. Залъгвам се на екзистенциално равнище и вярвам, че мога сам да възпълня себе си. Това е и падението на Адам. Един болен нарцисизъм на себеспасението, без Бога и другия. Една егоцентрична сотириология. Едно „обожение” без Бога, природата и творението. Грехът ни изолира от цялото. Фрагментира ни и ни раздробява. Явява частичността, а не целостта на нещата.
– Какво означава щастието?
– Празникът на незначителността. Това означава. Да можеш да откриеш простите и всекидневни неща. Да се радваш на малките неща, които (по този начин) стават големи. Моменти, които живеем в хармония със себе си, другия и Бога. Живот, който не чака съвършените условия, за да се усмихнеш, а се смееш, дори не всичко да е съвършено, защото знаеш, че – най-малкото под тази форма – няма да съществуваме отново. И осъзнаваш, че животът е Божий дар и не ни е даден, за да го хвърлим в „дерето” на мърморенето, неблагодарността и ропота. За съжаление ние осъзнаваме тези неща, когато сме на границата на смъртта. Някъде там започва и животът. Да се научим да казваме „Слава Богу!”. Това казва всичко.
– Какво означава да обичаш? Да даваш това, което нямаш?
– Любовта е жертва, която не пресмята печалба. Тя е от-даване, което не очаква въздаяние. Тя е необходима, за да съществуваме. Когато обичаш и си обичан, си изпълнен вътрешно. Никога една постъпка и движение на любов не носи скръб или гняв и притеснение. Тези неща започват, когато умът се заеме да тълкува и да очаква нещо в замяна. Не можеш да дадеш нещо, което нямаш, но можеш да дадеш това, което имаш, и то не е нещо друго, освен себе си. Хората търсят нашето присъствие. Любовта е сладко възкресно присъствие в живота на другия. Когато обичаш, благоухаеш.
– Животът ни без любовта би ли бил грешка?
– Не съществува живот там, където не живее любовта. Защото любовта е движение и оттегляне заради другия. Любовта е единственото пространство и начин, по който в живота ни влиза образът на Рая. Влюбеният живее отново блаженството на Рая. Не съществува нито пространство, нито време, само едно вечно настояще на присъствието на другия. Всичко се претворява и преобразява. Самият живот в неговото устройство е любовен и екстатичен. Той е дихание и сила. Печели те, влюбваш се в него, копнееш го, искаш да го преживееш, да го почувстваш, да го изживееш. Неслучайно всички велики отци и светци на Църквата избират термини и картини от любовния живот на хората, за да говорят аналогично за божествената любов, която е най-висшата форма на любовно разположение.
– Какво крият подземията на душата ни?
– Мрак и светлина едновременно. Човекът е и двете. Доколкото не приемаме това, се измъчваме. В подземията, обаче, помнете, съществуват отломки, но заедно с тях и много харизми, за които обикновено не искаме да знаем, за да не поемаме отговорността да ги проявим. Знаете ли нещо? Не ни тревожи само нашият мрак, но и светлината, която крием в нас.
– На победените в живота какво отговаряте?
– Че ще бъдат утрешните победители.
– Кажете ми един голям урок от на живота, който винаги ще помните?
– Много са, не е един. Въобще, всекидневните трудности. Болките и изпитанията на живота ми. Смятам, че това е единствената зестра на моето съществуване. Болката ми откри пътя към сърцето и всички красоти на живота. Ако не изпиташ болка, не се научаваш и не цениш. Смъртта проявява ценността на живота. Падаш, за да станеш, разпваш се, за да възкръснеш.
– Една картина, която никога няма да забравите, и една неизличима среща?
– Не помня, ограничавам паметта си до настоящето на живота. Спомените живеят в мен без да мисля за тях. Най-добрият спомен е самият живот. Боря се да не го забравя.
– Къде е скрит смисълът на живота? В краховете и неизказаните желания?
– В това да накараме Бог да се усмихва. И Го караме, когато не се страхуваме да живеем дара на съществуването. Смисълът на живота е самият живот. Той ни научава на останалото.
– Как един човек може да докосне свободата?
– В срещата с това, което го превъзхожда. Това изиска риск. Свободата процъфтява в риска, а не в пресмятането и страха. Свободен е този, който се е научил да се движи в границите на правилното и грешката. В границите на смъртта и живота. Там някъде среща и Бога. В автентичността на своето съществуване.
– Всичко в крайна сметка е път?
– Всичко. Дори и безизходиците, те също те принуждават да поемеш в друга посока. Не съществува безизходица. Всичко води някъде.
– Прошката днес има ли стойност, или сме се изгубили в нашето его?
– Тя има огромно значение. Без нея не сме живи. Ако не се научим да прощаваме (вместваме) в нас себе си и другия, не можем да съществуваме. Животът е едно голямо съвместяване(прошка). Едно пространство, където трябва да съществуваме всички заедно. Прошката те разширява и открива като човек в други състояния на живота. В различното, уникалното и своеобразното, в другостта на живота – затова и Христос настоява твърде много на нея – на разширяването на битието.
– Стават ли чудеса днес?
– Разбира се, че стават. Всичко е чудо на Божието присъствие. И най-вече човекът. Попитали веднъж св. Пахомий дали е видял някакво чудо в живота, след като живял толкова години като монах в пустинята. И той отговорил „Разбира се, че видях. Човека!”. Всичко е чудо, стига да държим очите си отворени за изненадата и удивлението.
– Какво предизвиква страх у вас?
– Застоят на живота. Искам да се развивам, да се движа, да не оставам в рутината на повторението. Това е ад. Тази голяма прозявка, която иска да ни глътне.
– Един Ваш полезен съвет?
– Не мислете, живейте!
– Какви мечти имате?
– Пъстри.
Превод: Константин Константинов
Интервюто е поместено за първи път на български език във Вяра и Дело, брой 4 (24), година VI, август 2020 г.
