Християнство.бг
По случай 270-тата годишнина от раждането на Моцарт
Тази година, този месец – януари, на двадесет и седмия ден се навършват кръглите 270 години от раждането на една личност, която продължава да омайва слушателите си със своя невероятен талант и остроумните си музикални хрумвания: Йоан Хризостом Волфганг Теофил Моцарт[1].
Смятам, че никой не би оспорил намесата на Бог в появата на човек от такъв ранг. Не го прави и самият той: „Аз признавам всемогъществото Му (на Бог), боя се от гнева Му, но виждам и любовта и състраданието Му към Неговите създания. Той никога няма да остави своите раби. Всичко се извършва по волята Му.“
Този музикален гений, за когото знаем, че почва да свири на различни инструменти на четири години, а на пет вече композира, е живо свидетелство – да, точно така, правилно чухте, живо! – за Божия промисъл, ръководещ човека. Ако всичко, което съществува, бе продукт на произвола и хаоса, появата на човек като Моцарт би била толкова обяснима, колкото например да очакваме, че бихме сътворили значимо литературно произведение, произволно подреждайки набор от думи.
И като споменах литературно произведение, ще кажа, че появата на този текст е вдъхновена от един друг текст, от чиято времепоява ни делят повече от два века. Текст, от който разбираме, че композиторът Моцарт е владеел на значима висота не само музикалния език.
Става дума за епистоларното му наследство, по-точно: фрагмент от писмо до жена му Констанце[2], написано във Виена на 06 юли 1791 г.
„Не можеш да ми доставиш по-голяма радост, отколкото ако си доволна и весела – защото само ако знам със сигурност, че всичко е наред с теб – тогава всичките ми усилия ще бъдат скъпи и приятни за мен – защото дори най-безнадеждната и отчаяна ситуация, в която мога да се озова, би била просто дреболия, ако знам, че си здрава и весела.“
Какво ще кажете? Несъмнено красотата, дълбочината и любовното чувство са съпровождали гения, не само когато е бил приведен над нотния лист. И то като имате предвид, че според някои четенето не е било от любимите занимания[3] на човека, за когото редица изследвания твърдят, че музиката му ни прави по-интелигентни, подобрява паметта ни и оказва благоприятно въздействие върху мозъчните ни функции.
Нека сега помислим върху следното: колко често може да произнесем/ чуем/прочетем подобна реч в заобикалящата ни действителност?
„Границите на моя език са границите на моя свят“. Казал го е сънародник на Моцарт, роден стотина години след него – философът Лудвиг Витгенщайн. Колкото по-богат език използваме, толкова нашият кръгозор се разширява. Колкото по-беден е езикът ни, толкова повече се отдалечаваме от предназначението ни като творения на Словото (срв. Иоан. 1:1–5). Господ Иисус Христос е Живото Слово, запечатващо, изписващо в сърцата ни Своя призив към нравствено усъвършенстване.
Погледнете връхлитащите ни от редица печатни и онлайн медии заглавия и текстовете под тях (за радост, не всички са такива). Извинете, но такава бедност на езика няма как да не повлече след себе си всякакъв род убогост, включително нравствена.
Езикът е свято нещо. „Език свещен на моите деди“, се провиква Патриархът на българската литература Вазов. Затова не мога да разбера тези, които считат нашия съвременен български език за негоден за богослужение. Как може един език, чиито начала си засмукал още от майчината гръд, да бъде негоден за молитва? Ами нали затова има разни езици, та всеки народ да може да възпее Божиите чудеса на своя роден език. Ако класиците на нашата литература чуят твърдението, че езикът ни е негоден за общение с Бога (а те нерядко са сътворявали своите бисери благодарение на последното), то преди да се обърнат в гробовете си, биха ни удостоили с презрителното си мълчание. А ми се струва, че мълчанието на поетите е нещо страшно.
В своята реч, произнесена през 1988 г. пред випускниците на Мичиганския университет, поетът Йосиф Бродски отбелязва: „Старайте се да обогатявате речника си и се отнасяйте към него както към банковата си сметка. […] Чувствата, оттенъците, мислите, които остават неназовани, непроизнесени и не се задоволяват с приблизителност на формулировките, се натрупват вътре в индивида и могат да доведат до психологически взрив или срив. “[4] За съжаление днешната действителност ни влече с всички сили към повърхностното. Повърхностни са текстовете, който често четем или пишем, повърхностно е и отношението ни към сериозната литература[5]. Това, разбира се, няма как да не се отразява на цялостното ни битие, което, ако продължаваме така, въпреки материалното изобилие, все повече ще ни потиска със своята бедност.
Върнете се отново на текста на виенския класик, прочетете го бавно – наистина си заслужава. Колко често хората около нас имат нужда от това някой да ги утеши и помилва с думите си. С думи, които възвисяват. Думи, които да животворят и наглед бездиханното. Така, както е правел Този, за Когото е казано, че „всичко чрез Него стана, и без него не стана нито едно от онова, което е станало.“ (Иоан. 1:3).
21 януари 2026 г.
Свещеник Ивайло Борисов е роден в София. Възпитаник на Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски“ и Богословския факултет към СУ „Св. Климент Охридски“, магистър по богословие – програма „Литургия и музика“. Дългогодишен всекидневен клиросен певец.
Ръкоположен за свещеник на 25 юли 2023 г. от Белоградчишки епископ Поликарп, викарий на блаженопочиналия Софийския митрополит и Български патриарх Неофит. Има многобройни публикации в онлайн и печатни медии. Автор на книгите – „Изтъкнати музикоучители-певци на източното православно църковно пеене“ („Изкуство“, 2014), „Селенията на църковната музика“(„Омофор“, 2019) и „Кой ни чува когато пеем в храма“ („Богоносци“, 2024).
Други статии от автора вижте на етикет Ивайло Борисов.
[1] Първите две имена на Моцарт са имената на Константинополския архиепископ св. Йоан Златоуст. В деня, когато се ражда композиторът, се чества паметта на светителя.
[2] Моцарт се венчава за любимата си Констанце Вебер във Виенската катедрала „Св. Стефан“ през 1782 г.
[3] Швейцарският богослов Карл Барт (1886–1968), който е обичал много музиката на Моцарт, свидетелства, че според това, което знаем за композитора, той дори в малка степен не се е интересувал от процеса на познание – не са го занимавали историята, естествените науки, класическата поезия от това време, нито даже изкуството (с изключение на музиката). Срв. Барт, К. Вольфганг Амадей Моцарт. // Бальтазар Г. У. фон, Барт К., Кюнг Г. Богословие и музыка. Три речи о Моцарте. Москва: Библейско-богословский институт св. апостола Андрея, 2011, с. 59–60; Борисов, И. Моцарт – геният, който не обичал да чете, www.kultura.bg, 05.12.2021 г.
[4] Йосиф Бродски: реч на стадиона като съвет не от планината Синай (1 част), www.cao.bg, (превод: Анелия Димитрова), последно посещение: 21.01.2026 г.
[5] Срв. Рикев, К. Новият вербален ред, www.kultura.bg, 18.02.2025 г.
