Ренета Трифонова
Когато като малък влязох в Църквата, изпълнен с ревност и копнеж, си представях, че хората там ще се смеят, че Христовото Възкресение ще личи в очите им, че тяхната осанка и най-вече техните сърца ще излъчват радост.
Да, кръстът и болката ще ги има, не хранех никакви илюзии. При това вече се бях убедил, след като от малък бях изпитал твърде голяма болка, че в този живот няма място без насълзени очи. За християнството трайната екзистенциална радост е есхатологична реалност.
Но има огромна разлика между страдащи и тъжни очи. И не това е най-страшното. Защото някой може да каже, и с право, че болката също е част от живота. Да, правилно. Обаче едно е да преживявам скръбта си като резултат на изпитанията и проблемите в живота ми, а друго – да отъждествявам християнския живот с тъжното и мрачно лице.
Едно е да приемам скърбите като етап от своето духовно узряване, съвършено друго е да смятам, че християнинът в никакъв случай не трябва да се усмихва, а да бъде невротично интровертен, и още повече – да чувствам вина от радостта.
„Източник на лъже-религията е неспособността да се зарадваш, или по-скоро отрицанието на радостта, докато радостта е много важна, тъй като несъмнено е плод на Божието присъствие. Не може някой да знае, че Бог съществува, и да не се радва. Само обвързани с радостта Божият страх и смирението са здрави, автентични и плодотворни. Извън радостта всичко става демонично, най-дълбоко изопачение на всеки религиозен опит. Религия на страха. Религия на лъжесмирението. Религия на вината: всичко е изкушение и капани – действително много силни, не само в света, но и в Църквата. „Религиозните“ хора някак гледат на радостта с подозрение“[1].
Трябва да разберем, че съществува огромна качествена разлика между светоотеческото трезвение и психологическата скръб. Те не се отъждествяват. Напротив, това са различни духовни състояния. Затова е нужно да счупим тази каменна и неподвижна маска на вината, която храни нашия нарцисизъм и под предлог на „духовност“ ни държи далеч от човешките чувства и от онова, което дълбоко в нас ни плаши.
Нека намерим пътеката, която води до детето в нас, което сме заглушили и обезсилили. Поискахме от него да порасне, да не вдига врява, да не говори, и най-значимото – да не се смее и да не играе. Защото животът е „сериозна работа“. Той е за големите, не за децата.
Дори побързахме да му нашепнем гръмогласно, че в „духовния“ живот няма смях и закачки.
Взехме насериозно своето „аз“ и накрая му се поклонихме и го превърнахме в „божество“. Толкова много се занимавахме със своето „спасение“, че накрая го загубихме. Защото забравихме, че то не е завоевание, а дар.
Не се уплашихме от смъртта, а от живота. Не закопняхме Христос и Църквата Му, а скривалището, наречено „религия“.
Нека разбием скръбта, защото не е трезвение, а страх и вина. Детето още е там. То е още там и ни очаква. Още не е спряло да се усмихва и да играе. Да се радва на своето съществуване. Защото животът няма никакъв смисъл, а самият той е смисъл. Дар от Бога, откровение на пълнотата в Христовата личност.
Превод: Константин Константинов
Източник: о. Харалампос Пападопулос „Всеки край е едно начало“, Задругата, 2018
Вижте още: Блог за отец Харалампос Пападопулос
Къде можете да намерите книгите на о. Харалампос Пападопулос
[1] Π. Αλεξανδρου Σμέμαν, Ημερολόγιο, 1973-1983, Αθιηνα, 2002.
