Езикът на документите от възрожденското читалище „Зора“ (1866 г.) в Русе

Доц. д-р Иво Братанов

Езикът на документите от възрожденското читалище „Зора“ (1866 г.) в Русе (С оглед към историята на българския книжовен език)

THE LANGUAGE OF THE DOCUMENTS OF REVIVAL LIBRARY CLUB “Zora” (1866) IN RUSE (With a view to the history of Bulgarian literary language). This report represents manuscript and printed documents of Revival library club “Zora” (1866) in Ruse. It’s about researching of this documents.

KEYWORDS: Bulgarian renaissance, language, history of Bulgarian literary language, Revival library club “Zora” (1866) in Ruse, manuscripts, printed documents.

Читалищата са сред най-важните културни институции у нас през последните две десетилетия на османското владичество. Те имат значителна роля за развитието и за обогатяването на българската просвета и култура. Възникнали по подражание на европейските клубове, читалищата съществено се различават от тях по своя характер и функции, тъй като „не са места за абстрактни дискусии, а често и за развлечения, нито само библиотеки, където публиката се събира за прочитане на литература или текущата преса, нито модерните кафенета на писатели, художници, артисти. Целта на читалищата е широко просветен народ, а не само просветен елит.“ [Антонова 2010: 6]. За да достигнат тази цел, българските възрожденски читалища развиват богата дейност – събиране и съхраняване на книги и периодика; организиране на сказки и събрания; изнасяне на театрални представления; разискване на общественозначими въпроси; осъществяване на издателска дейност и т.н. Всички тези читалищни дейности са свързани и с важния въпрос „за характера на езика, на който се е говорело и се е пишело в тези разнообразни официални прояви, т.е. – въпросът за характера на книжовния български език.“ [Вачкова 2001: 26]

Читалищните документи от десетилетията преди Освобождението съдържат ценни сведения за историята на новобългарския книжовен език (съкр. НБКЕ). Повечето от тези документи са автографи, т.е. в тях няма редакторска или коректорска намеса. Затова те са особено надежден източник за изясняването на отделни особености от историческия развой на НБКЕ. Някои от тях вече са били обект и на специални езиковедски проучвания (вж. напр. [Вачкова 1997; Вачкова 2001]).

Настоящият доклад също така е посветен на изследване на езика на възрожденски читалищни документи. Поради напълно разбираемите ограничения, предявени към обема на това проучване, тук ще се спра само върху някои езикови особености на анализираните текстове.

Основният метод на работа, използван в този доклад, е описателният. При написването на доклада съм използвал като образци изследванията на проф. К. Вачкова «Езикът на документи от Читалище „Св. Архангел Михаил“ с оглед историята на новобългарския книжовен език“ [Вачкова 1997] и „Читалищните документи в историята на българския книжовен език“ [Вачкова 2001].

Сведения за проучваните текстове. Обект на изследване са езикови особености на 7 ръкописа, една печатна квитанция и една печатна покана от Възрожденското читалище „Зора“ – Русе, а също така и на един устав на Читалището. Всички документи, разглеждани тук, се съхраняват в ДА – Русе (Ф 14к, оп. 1). Ето и кратки сведения за тях[1]:

1. Дневна книга от юни 1869 – 26.12.1873 г. (Ф 14к, оп. 1, а.е. 4). Оригинал. Ръкопис. Съдържа 16 листа (съкр. ДнК).
2. Главна книга от 01.01.1874 г. – 29.02.1876 г. (Ф 14к, оп. 1, а.е. 5). Оригинал. Ръкопис. Съдържа 38 листа (съкр. ГлК).
3. Книга за читалищни разноски от 01.01.1874 г. – 29.03.1875 г. (Ф 14к, оп. 1, а.е. 6). Оригинал. Ръкопис. Съдържа 6 листа (съкр. КЧР).
4. Дневна книга от м. юни 1869 г. – 12.12.1873 г. (Ф 14к, оп. 1, а.е. 7). Оригинал. Ръкопис. Съдържа 38 листа (съкр. ДнКн).
5. Касова книга на Читалището, водена от 22.05.1870 г. до 18.02.1876 г. (Ф 14к, оп. 1, а.е. 8). Оригинал. Ръкопис. Съдържа 54 листа (съкр. КЧ).
6. Касова книга, водена от 10.11.1867 г. до 29.02.1876 г. (Ф 14к, оп. 1, а.е. 9). Оригинал. Ръкопис. Съдържа 44 листа (съкр. КК).
7. Месечни и годишни равносметки за м. октомври и декември 1869 г.; годишни финансови равносметки за 1870 г. и 1874 г. (Ф 14к, оп. 1, а.е. 10). Оригинал. Ръкопис. Съдържа общо 7 листа (съкр. МГР).
8. Квитанция за внесена помощ за Читалището от член на същото от 25.03.1867 г. (Ф 14к, оп. 1, а.е. 11). Печатна бланка. Съдържа един лист с 9 реда. Ръкописно са добавени следните данни: името на спомоществователя; внесената сума; името на касиера и името на писаря (съкр. Кв).
9. Покана за театрално представление от 13.01.1872 г. (Ф 14к, оп. 1, а.е. 12). Печатна бланка. Съдържа един лист с 20 реда. На първия от тях ръкописно е добавено името на адресата (съкр. П).
10. Устав на Българското читалище „Зора“ в Русе (Ф 14к, оп. 1, а.е. 1). Машинописен препис, направен от Аспарух Емануилов[2] от оригинал, който е съхраняван от Никола Обретенов. Уставът съдържа 3 страници с общо 112 реда (съкр. У)[3].

Като предварителна работна хипотеза приемам предположението, че езикът на проучваните текстове е относително близък до книжовноезиковия модел на Търновската книжовна школа. Oснованията на тази хипотеза са следните: 1. Времето, когато са написани или отпечатани разглежданите документи, „се определя като най-динамичния период в устройването на книжовния език.“ [Иванова 2012: 194]. В НБКЕ от този период е налице конкуренция между различни езикови школи и модели, тъй като въпросите за нормализацията и за кодификацията на езика са сред най-важните за тогавашните български книжовници. Поради посочената причина можем да очакваме, че и в проучваните документи ще бъдат открити колебания и непоследователности в отделните езикови норми. Положението се усложнява още повече и поради факта, че изследваните тук документи са писани от различни писари. 2. Възрожденското читалище „Зора“ в Русе е основано по инициатива на Драган Цанков, който е един от авторитетните български книжовници по онова време. Неговото име е вписано на първо място сред действителните членове на Читалището [Антонова 2010: 34]. Както е известно, Драган Цанков е учил в „Даскалоливницата“ в гр. Елена. 3. Драган Цанков заема важно място в духовния и културния живот на Русе от 1865 до 1867 г., когато напуска града: той е учител в Класното училище, директор на Вилаетската печатница и член на Апелативния турски съд. 4. Влияние върху езика на разглежданите ръкописни и печатни текстове навярно е оказвано и от езиковия модел на Параскев Дамянович Бояджиев – дългогодишен авторитетен учител в Русе (той работи в града като учител от 1840 до 1872 г., като прекъсва учителската си работа в Русе през 1856 г., когато е учител в Шумен). П. Дамянович е сред съоснователите на Читалище „Зора“ и членува в него до смъртта си през 1877 г. [Антонова 2010: 38]. Мнозина от читалищните дейци в Русе са били негови ученици. П. Дамянович е член на Вилаетската комисия по образование [Антонова 2010: 38], книжовник и преводач. Както вече е установено, той се придържа към смесен езиков модел, в който са застъпени особености на Пловдивската, Шуменската и Търновската школа (по-подробно вж. в [Братанов 2012а] и [Братанов 2012б]).

ИЗЛОЖЕНИЕ

1. Графични особености.

1.1. Състав на азбуката. Проучваните текстове (с изключение на Кв, П и У) са написани с ръкописния вариант на гражданската азбука. Тя се състои от 35 букви: включва 30-те букви, употребявани в съвременната българска кирилица, и буквите i, ы, ѣ, ѫ и ѭ. Главната буква н се пише по два начина – Н и N. Кв и П са отпечатани с гражданската кирилица.

1.2. Съчетаемост на буквите. По отношение на съчетаемостта на буквите, означаващи съгласни звукове, с буквите, означаващи гласни звукове, ще изтъкна следните по-важни особености: 1. Буквите ж и ч се съчетават с а. 2. Звукът [и] след буквата ц се означава с и или ы в краесловие. Не е открит пример за съчетаване на буквата ц с ы в друга позиция. Не е открит и пример за употреба на i след ц. 3. Буквата ы се съчетава с буквите г и к.

2. Правописни особености.

2.1. Употреба на някои букви.

2.1.1. Употреба на буквите и и i. Буквите и и i са синонимни – те означават звука [и] и се употребяват в съответствие с умерено етимологичния принцип на правописа.

Буквата i се пише пред буква за гласен звук и пред й, вж. например ПРѢДСТАВЛЕНIЕ (П), Шестьмесечiе (КЧ, л. 1-а), извѣстiя (КЧР, с. 1), Iосифъ (КК, л. 4-а), Октомврiй (МГР, л. 1), Яноарiй (два пъти в МГР, л. 3), Юнiй (ДнК, с. 1). Тя се употребява и в членуваните форми на прилагателни имена, вж. домашнiй (П). В У буквата i не се пише, вж. напр. Имение-то (У, с. 1), спомоществования (У, с. 1).

Буквата и се пише в началото, средата и края на думите, напр. имъ (МГР, л. 6), Вѣстникъ (МГР, л. 6), книгѫ (КК, л. 4), да държи (У, с. 2).

2.1.2. Употреба на буквата ъ. В разглежданите текстове буквата ъ се употребява без фонетична стойност в края на думи, завършващи на исторически твърда съгласна, напр. Вѣстникъ (МГР, л. 6), Iосифъ (КК, л. 4-а). Със звукова стойност [ъ] буквата ъ се пише в следните случаи: 1. в наставката -ък, вж. Подаръкъ (МГР, л. 6), списъкъ (У, с. 3); 2. в групите -ъл-/-лъ- и -ър-/-ръ-, вж. БЪЛГАРСКО-ТО (У, с. 1), Българско (У, с. 2; КК, л. 18), длъженъ (У, с. 2), Длъжници (МГР, л. 6), да държи (У, с. 2), държатъ (У, с. 2), първо (У, с. 3), се връща (У, с. 2); 3. в съчетания от съгласни, които се намират в краесловие, вж. кръгълъ (У, с. 2). Открити са и облици, в които ъ не се пише в крайна сричка, вж Димитръ (КК, л. 1), Петръ (два пъти в КК, л. 2-а).

2.1.3. Употреба на буквата ы. Буквата ы се пише в окончанията за мн.ч. на съществителните имена от м. и ж.р. (вж. напр. вѣстницы-тѣ в МГР, л. 6; ламбы в КЧР, с. 4, ламбы-тѣ в КЧР, с. 2), в окончанията за мн.ч. на прилагателните имена и на миналите страдателни причастия (вж. готовы в КЧ, л. 3-а) и в членувани форми на прилагателни имена от м.р. ед.ч. (вж. Училищный в П). В редки случаи, дължащи се на хиперкоректност, тя се пише и в турски думи, вж. кырiѭ (КЧР, с. 4; срв. кирия в У, с. 1, тур. kira). Буквата ы не е употребена в У.

2.1.4. Употреба на буквата ь. Буквата ь се пише без фонетична стойност в края на думи, които завършват на исторически меки съгласни (вж. напр. избиратель в У, с. 2). В средисловие ь има звукова стойност [ъ], вж. напр. стькло (КЧ, л. 4), дьрва (КЧР, с. 4). Вероятно със звукова стойност [е] тя е употребена в облика чьрвен (КЧР, с. 4).

2.1.5. Употреба на буквата ѣ. Буквата ѣ в повечето случаи се пише на етимологичното си място, напр. ПРѢДСТАВЛЕНIЕ (П), Сѣкий (У, с. 2), долнитѣ (КК, л. 18-а), нашитѣ (П), билетитѣ (П), вѣстницы-тѣ (МГР, л. 6), събранитѣ (КК, л. 18-а), ламбы-тѣ (КЧР, с. 2), смѣтка (ГлК, л. 3), Мѣсечна равносмѣтка (МГР, л. 1, 2), Мѣсеци (КК, л. 18), Вѣстникъ (КК, л. 18; МГР, л. 6), Равносмѣткѫ (КЧ, л. 5-а). Документирани са и случаи, в които тя се пише неетимологично, под влияние на народна етимология, вж. БѢЛИЗАРIЙ (П; грц. Βελισάριος, лат. Belisarius).

2.1.6. Употреба на буквата ѫ. Буквата ѫ се пише на етимологичното си място (вж. напр. крѫга в У, с. 2), а също така и в членната морфема за ж.р. ед.ч., когато гласната от члена е под ударение, вж. вечерьтѫ (П). Чрез изписването на буквата ѫ се различават прав и косвен падеж на имената от ж.р. ед.ч., завършващи на -а (примери вж. тук, т. 2.2.1.), и на члена за ж.р. -та.

2.1.7. Употреба на буквата ѭ. Буквата ѭ се пише в окончанието за косвен падеж на думи от ж.р. ед.ч., които завършват на -я (пример вж. тук, т. 2.2.1.).

2.2. Други правописни особености.

2.2.1. Правописно правило за разграничаване на прав и косвен падеж при имената от ж.р. ед.ч., които завършват на -а/-я. При имената от ж.р. ед.ч., които завършват на -а/-я, се разграничават прав и косвен падеж в ед.ч. чрез изписването на буквите -а/-я и -ѫ/-ѭ. Същото правило се прилага и при изписването на члена за ж.р. ед.ч., вж. напр. въ Сѫботѫ вечерьтѫ (два пъти в П), за кырiѭ прѣзъ тоя мѣсяцъ (КЧР, с. 4), за привременѫтѫ (Кв), спорѣдъ разноснѫтѫ книгѫ (КК, л. 4), Равносмѣткѫ (КЧ, л. 5-а), честьтѫ (П).

Това правописно правило обаче не е подкрепено от личния изговор на читалищните дейци в Русе. В У то не се спазва (вж. напр. Сѣкий членъ има право да посѣщава читалищна-та зала и библиотека-та му в У, с. 2), а в ръкописите са налице отклонения от него, вж. напр. за Библиотека читалищна (МГР, л. 6), за в. Македонiя (КЧ, л. 3-а), за в. Турцiя (КЧ, л. 3-а), за В. Турцiя (КЧ, л. 4), за волната му помощь (КЧ, л. 5-а), За стькло на ламба (КЧР, с. 9), За 1 стомна за вода (КЧР, с. 10).

2.2.2. Правопис на окончанието за мн.ч. -и/-ы. Окончанието -и, с което се образуват формите за мн.ч. на многосричните съществителни имена от м.р., на съществителните имена от ж.р. и на прилагателните имена, в У се пише само с буквата –и, независимо от синтактичната служба на думата в изречението, вж. сказки (У, с. 1), концерти (У, с. 1), полезни (У, с. 1), почтени (У, с. 1), дѣйствителни (У, с. 1). В ръкописните документи това окончание се пише с буквата -и или с -ы. Не е открита закономерност за употребата на и или на ы в тази позиция, вж. Длъжници (МГР, л. 6), Книгы (МГР, л. 6), мобилы (МГР, л. 6), 3 чифта ракавицы (КЧР, с. 1), За разни книги (КЧР, с. 6).

2.2.3. Правопис на членните морфеми. Значително разнообразие се забелязва при изписването на членните морфеми на съществителните и прилагателните имена в ед. и мн.ч. Членовете се пишат полуслято или слято.

В У съществителните имена от м.р. ед.ч. се членуват с член -а или -я. Той се пише слято, напр. „Председателя е длъженъ да свиква, открива и закрива засѣдания-та, да държи редъ въ разисквания-та, да съхранява печата, за употребление на кого-то той отговаря. Бележка: печата е кръгълъ и е написанъ „Българско читалище „Зора“ въ Руссе“.

ЧЛЕНЪ III. Подъ председателя, въ случай на отсѫтствие или болесть на председателя, застѫпва мѣстото му.

ЧЛЕНЪ IV. Касиера отговаря съ имуществото си за читалищно-то имение“ (У, с. 2)

Съществителните и прилагателните имена от ж. и ср.р. ед.ч. се членуват съответно с членните морфеми –та и –то, които се пишат полуслято, вж. Читалище-то (У, с. 1), ЦЕЛЬ-ТА НА ЧИТАЛИЩЕ-ТО (У, с. 1), БЪЛГАРСКО-ТО ЧИТАЛИЩЕ (У, с. 1), народно-то образование (У, с. 1). В съвсем редки случаи се среща слято писане на членната морфема, вж. имуществото (У, с. 2) и мѣстото (У, с. 2).

Съществителните имена от м. и ж.р. мн.ч. и прилагателните имена в мн.ч. се членуват с члена -те, който се пише полуслято, вж. Членови-те (У, с. 1), концерти-те (У, с. 1), ежемесечни-те спомоществования (У, с. 1), дѣйствителни-те членове (У, с. 1), спомагателни-те членове (У, с. 1), повѣрени-те (У, с. 2), читалищни-те (У, с. 2). Съществителните имена от ср.р. се членуват в мн.ч. с членната морфема -та, която също се пише полуслято, вж. соарета-та (У, с. 1), засѣдания-та (У, с. 2).

Повечето от тези особености са спазени и в другите разглеждани документи. Налице са и някои разлики: 1. Съществителните имена от м.р. ед.ч. се членуват с пълен или кратък член, които се пишат слято или полуслято, вж. Писарьтъ (МГР, л. 3), Писаря (МГР, л. 1), За Писарь-тъ (МГР, л. 6), Касиръ-тъ (МГР, л. 6), салона (П), часътъ (П). 2. Членната морфема -то се пише слято, вж. Общото (КЧ, л. 1-а), Българското (П), театралното (П), Читалището (Кв). 3. Членът за мн.ч. -тѣ се пише слято или полуслято (примери вж. тук, т. 2.1.5.).

2.2.4. Правопис на началните групи вс- и вз-. Началните групи вс- и вз- се пишат фонетично, вж. зема (У, с. 2), Да зема (МГР, л. 3), Зематъ (МГР, л. 6), Да Зима (КЧ, л. 4), Сѣкий (У, с. 2), сички (У, с. 1, 3).

2.2.5. Правописно правило относно асимилацията на съгласни и на обеззвучаването на съгласни. Тъй като правописът на проучваните документи е повлиян от родната книжовноезикова традиция, в тях обикновено не се отразява действителният изговор на шумовите съгласни, намиращи се в слаба позиция по отношение на признака звучност – беззвучност, вж напр. спорѣдъ (КК, л. 4), Цариградъ (КК, л. 18), презъ (КК, л. 18). Рядко се срещат отклонения от възприетия правопис, които са допуснати под влияние на действителния изговор, напр. Споретъ (КЧ, л. 5-а), най блиско-то (У, с. 3).

2.2.6. Правопис на компонента -то в относителните местоимения и в наречията. Компонентът –то, с чиято помощ се образуват относителните местоимения и наречия, се пише полуслято, вж. кои-то (три пъти в У, с. 1), кого-то (У, с. 2), кое-то (У, с. 2). В единични случаи компонентът -то е изписан слято, вж. Както (У, с. 3).

2.2.7. Правопис на частицата най. Частицата най, с която се образува превъзходната степен на качествените прилагателни имена и на наречията, се пише разделно, вж. въ най блиско-то събрание (У, с. 3), най дребните (У, с. 3).

2.2.8. Правопис на двойни съгласни без фонологична стойност. В проучваните документи са засвидетелствани случаи, в които е отразено удвояването на съгласни без фонологична стойност, вж. напр. Касса (ГлК, л. 3; МГР, л. 1, 2; КЧ, л. 1; два пъти в ДнКн, л. 4-а), Руссе (П; МГР, л. 1, 2; два пъти в Кв). Открити са и облици без очакваното удвояване, вж. напр. Сѫботѫ (два пъти в П; грц. sŒbbaton, черковнослав. суббw`та), Касиера (У, с. 2), Касиръ-тъ (МГР, л. 6).

2.2.9. Правопис на отрицателната частица не. Отрицателната частица не се пише разделно от глаголите, вж. не може да са откажи (У, с. 2),

3. Фонетични особености.

3.1. Застъпници на старобългарската задна ерова гласна ъ. В езика на проучваните документи застъпник на старобългарската задна ерова гласна е вокалът [ъ], вж. Подаръкъ (МГР, л. 6), списъкъ (У, с. 3), сѣкакъвъ (У, с. 2), такъвъ (У, с. 2).

3.2. Застъпник на старобългарската гласна ű. Застъпникът на старобълг. ы в разглежданите документи е гласната [и]. Това се доказва от следните факти: 1. под влияние на действителния изговор са допуснати отклонения от възприетите правила за писане на буквите ы и и (вж. посоченото тук, в т. 2.2.2., за правописа на окончанието за мн.ч. -и); 2. в У буквата ы не се употребява, срв. напр. се грижи (У, с. 2) и старобълг. грыжа (вж. [Младенов 1941: 110]).

3.3. Ятов преглас. Старобългарската ятова гласна има застъпници [’а] и [е] в разглежданите тук документи. Изписването на буквата ѣ „прикрива“ действителния изговор, но континуатите [’а] или [е] могат да се установят от регистрираните колебания в правописа. Открити са облици, в които, под влияние на изговора, се пише буквата е (или я) вместо очакваната ѣ или обратното: 1. в У винаги се пише буквата е в члена за мн.ч. -те, а в другите документи – ѣ (примери вж. в т. 2.2.3.); 2. пише се е вместо ѣ (срв. са делятъ в У, с. 1 и сѫ пренася в КЧ, л. 1; Шестьмесечiе в КЧ, л. 1-а и Шестомѣсичiя четири пъти в ДнКн, л. 2); 3. пише се ѣ вместо очакваната е (срв. спорѣдъ в КК, л. 4 и Споретъ в КЧ, л. 5-а) или вместо я, вж. имената Nиделчо (КК, л. 1) и Дряновскій (КК, л. 1).

3.4. Застъпник на старобългарската малка носовка. Старобългарската малка носовка има застъпник [е], вж племе (У, с. 1), име-то (У, с. 2) и редъ (У, с. 2). Срещат се и континуатите [а], [ъ] и [’а], които са резултат от среднобългарското смесване на носовите гласни или от влиянието на книжовноезиковата традиция (черковнославянска, руска и българска). Например възвратно-местоименната частица се има четири варианта в проучваните текстове – се (вж. се връща в У, с. 2), са (вж. са делятъ в У, с. 1), сѫ (вж. сѫ пренася в КЧ, л. 1-а) и ся (вж. ще ся даде и ще ся начени в П; да ся проводатъ в КЧ, л. 4).

3.5. Застъпник на старобългарската голяма носовка. Старобългарската голяма носовка има застъпник [ъ], графически изразяван чрез буквата ѫ, вж. напр. Сѫботѫ (П). Звуковата стойност на буквата ѫ може да се установи от отклоненията в правописната норма, допуснати под влияние на действителния изговор, вж. ДЛЪЖНОСТИ-ТѢ (У, с. 2) и ДЛѪЖНОСТИ (У, с. 2). В редки случаи, които вероятно се дължат на хиперкоректност, е налице континуат [а], вж. ракавицы (КЧР, с. 1).

3.6. Редукция на широките неударени гласни. В проучваните документи е налице стремеж редукцията на широките неударени гласни, характерна за мизийските говори, да не се означава чрез средствата на графиката, но все пак има някои примери, които свидетелстват за редукция, вж. Nиделчо (КК, л. 1), За 5 кула дьрва (КЧР, с. 4; срв. За 1 кола дьрва в КЧР, с. 6), Шестомѣсичiя (четири пъти в ДнКн, л. 2) и Шестомѣсiчiя (два пъти в ДнКн, л. 2; срв. Шестьмесечiе в КЧ, л. 1-а).

3.7. Рефлекси на сонантите р и л. В изследваните текстове еровата гласна в съчетание с плавните р и л се изговаря преди тях или след тях. Позицията ѝ спрямо плавната съгласна зависи от броя на следващите съгласни (примери вж. тук, т. 2.1.2.).

3.8. Твърди съгласни в глаголни окончания. Окончанията за 3 л. мн.ч. сег. вр. на глаголите от II спр. са твърди, вж. да ся проводатъ (КЧ, л. 4), Членови-те и секретаря водатъ читалищни-те книги (У, с. 2).

4. Морфологични особености.

4.1. Образуване на форми за мн.ч. на едносрични съществителни имена от м.р. Множественото число на едносричните съществителни имена от м.р. се образува обикновено с окончанието -ове, а по-рядко – с окончанието -ови. Например в У се употребяват формите членове (13 пъти), слухове (веднъж) и членови (5 пъти). Обликът Членове се среща 9 пъти в ДнК, с. 1, 3, а на тези две страници нито веднъж не е употребено множественото число членови.

4.2. Падежни форми. Изследваните текстове отразяват една от най-характерните особености на НБКЕ – липсата на склонитбена система при имената. Синтактичните отношения се изразяват аналитично. Срещат се само някои падежни форми, чието присъствие се дължи на наличието на отделни живи падежни облици в мизийските говори и на влиянието на домашната книжовна традиция върху езика на текстовете. Редовна е употребата на родително-винителната форма при съществителните собствени имена от м.р., вж. Отъ Манола прiехъ (КЧ, л.3-а), Отъ Учителя Нестора за 1 уставъ (КЧ, л. 3-а), отъ Маноля (КЧ, л. 5-а), чрезъ Гирджикова проводени пари за Славейкова (КЧ, л. 6).

4.3. Бройна форма. Употребата на бройната форма на съществителните имена от м.р., които завършват на съгласна и означават предмети, не се различава от положението в съвременния български книжовен език, вж. За два фунта свѣщи (КЧР, с.. 1), 3 чифта ракавицы (КЧР, с. 1), 2 топа (КЧР, с. 1), 10 билета (КЧР, с. 2). Съществителните имена, които означават лица, нямат бройна форма, вж. 10 дѣствителни членове (У, с. 2).

4.4. Съгласуване на относителното местоимение който. Относителното местоимение който се употребява във винителен падеж и в случаите, когато се отнася за предмет (пример вж. тук, в т. 2.2.3.).

ИЗВОДИ. Направеният преглед показва, че езикът на ръкописните и печатните документи на Възрожденското читалище „Зора“ в Русе е изграден върху съвременна източнобългарска езикова основа. Той не се покрива напълно с нормите на съществуващите по онова време книжовноезикови школи, но показва близост с модела на Търновската школа по отношение на следните особености: 1. брой на буквите; 2. съчетаемост на буквите ж и ч с а; 3. употребата на буквите і, и, ъ, ы, ь, ѣ и ѫ; 4. правописа на началните групи вс- и вз-; 5. застъпниците на старобългарската ятова гласна и на носовите гласни; 6. подвижния еров вокал в групите -ъл-/-лъ- и -ър-/-ръ-; 7. употреба на членната морфема -тѣ в мн.ч. Налице са и определени близости с езиковия модел на П. Дамянович по отношение на стремежа да се разграничават формите за прав и косвен падеж при съществителните имена от ж.р., които завършват на гласна, а също така в отделни фонетични особености (напр. при застъпниците на старобълг. ­). Разгледаните особености са показателни за полицентризма при нормализацията на НБКЕ.

---

[1] Документите, от които ексцерпирам примерите, означавам с възприетите съкращения. Ако текстът се разполага на повече от една страница, след съкращението поставям запетая и означавам поредния номер на листа или на страницата. Всички посочени примери са курсивирани от мене.

[2] Аспарух Емануилов е роден на 09.10.1882 г. в Русе. Той е юрист, публицист, краевед, деец на кооперативното движение. Завършва Русенската държавна мъжка гимназия „Княз Борис“ (днес СУ „Христо Ботев“ – Русе) през 1901 г. Следва право в СУ „Св. Климент Охридски“ и завършва през 1912 г. Работи като адвокат последователно в гр. Бяла и в Русе. Участва в учредяването на Потребителната кооперация в Русе, на Потребителната кооперация в Бяла и на Потребителната кооперативна централа „Напред“ – София. Член е на Популярната банка в Русе и председател на Русенската търговско-индустриална камара. Починал е през 1950 г. в Русе. Сътрудничи на редица кооперативни издания (сп. „Кооперативна мисъл“ и др.). Изследовател на творчеството на Захари Стоянов и на миналото на гр. Русе. Избран е за член-кореспондент на Института „Ботев – Левски“ към БАН. Сътрудничи и на Българския библиографски институт (вж. [Георгиева 1992], [Георгиева 1994], [Стоянова 1994] и [Димитрова, Йорданов 2011]).

[3] След преписания текст А. Емануилов е поставил бележка, в която посочва: “Уставътъ на „Българското читалище „ЗОРА“ въ Руссе“ е написанъ на шесть страници бѣла, канцеларски форматъ, водна и стара хартия отъ две коли. Оригиналътъ се намира въ Никола Т. Обретеновъ, отъ когото е взетъ и ние сами точно и вѣрно, съ спазване напълно на правописа и формата му, сме го преписали.“ (У, с. 3). Смятам, че този препис може да се използва за езиковедско проучване. Основанията ми за това са следните: 1. Аспарух Емануилов е добросъвестен краевед. 2. Грешките, които преписвачът е допуснал, са поправени от него. Сгрешените букви или думи са заличени.

–––––––––––––––––––––

ЛИТЕРАТУРА

Антонова 2010: Антонова, В. Възрожденското читалище „Зора“ в Русе. Русе: Изд. „Авангард принт“, 2010.

Братанов 2012а: Братанов, И. Езикът на Параскев Дамянович. // Сборник научни трудове от Националната конференция с международно участие „40 години Шуменски университет 1971 – 2011“. Факултет по хуманитарни науки. Шумен: УИ „Епископ Константин Преславски“, 2012, 190 – 195.

Братанов 2012б: Братанов, И. Езикът на Параскев Дамянович и развитието на новобългарския книжовен език през третата четвърт на XIX век. // Научни трудове на РУ „Ангел Кънчев“. Т. 51, серия 6.3 – Езикознание. Литературознание. Изкуствознание. Русе: РУ „Ангел Кънчев“, 2012, 107 – 111.

Вачкова 1997: Вачкова, К. Езикът на документи от Читалище „Св. Архангел Михаил“ с оглед историята на новобългарския книжовен език. // 140 години читалищно дело (Юбилеен сборник). Под ред. на Г. Драмбозов. София, 1997, 30 – 31.

Вачкова 2001: Вачкова, К. Читалищните документи в историята на българския книжовен език. // Епископ-Константинови четения. Шумен: ШУ „Епископ Константин Преславски“, 2001, № 4-5, 26 – 30.

Георгиева 1992: Георгиева, Н. Аспарух Емануилов. // Русе 7, III; Русе, 27.01. – 02.02.1992, № 4, 3.

Георгиева 1994: Георгиева, Н. Изследователят Аспарух Емануилов. // Утро, V, № 207; Русе, 08.ІХ.1994, с. 7.

Димитрова, Йорданов 2011: Димитрова, М. Ст. Йорданов. Лицата на Русе от I-ви до средата на XX век (Енциклопедичен справочник). Русе: Изд. „Авангард принт“, 2011.

Иванова 2012: Иванова, Д. История на новобългарския книжовен език (Лекционен курс). Пловдив: УИ „Паисий Хилендарски“, 2012.

Младенов 1941: Младеновъ, Ст. Етимологически и правописенъ речникъ на българския книжовенъ езикъ. София: Книгоиздателство ХРИСТО Г. ДАНОВЪ, 1941.

Стоянова 1994: Стоянова, Б. Аспарух Емануилов и неговите изследвания. // Любородие, I, № 5; Русе, януари 1994, с. 6.