Маргарита Генчева
За автора на тази книга
Елена Костюченко е руска журналистка, писателка и ЛГБТ-активистка. Костюченко е дългогодишен репортер на “Новая газета”, руски опозиционен вестник, който попадна под санкции след началото на руската инвазия в Украйна. Пише репортажи от войната в Украйна след февруари 2022 г. През октомври месец 2022 г., докато пътува за Берлин, се почувства зле. Озовава се в болница със съмнения за отравяне. През 2023 г. е публикувана книгата на Костюченко – “Моята любима страна”. Издателство “Медуза”, което има седалище извън Русия, решава да я издаде. Книгата получава много международни и руски награди за журналистика.
Увод
“Моята любима страна” е книга с репортажи от живота в руския ъндърграунд. Елена Костюченко посещава забравени от всички малки сибирски селца, руски домове за умствено изостанали; описва живота на средностатистическия руски гражданин извън Москва. Това е книга за войната, която руското правителство води срещу собствения си народ.
Костюченко става свидетелка на несвършващата мъка и трагедия на бесланските майки 12 години след онзи злощастен първи септември през 2004 г., когато терористи окупират физкултурния салон на училището. Затворници се оказват около хиляда души, включително няколкостотин деца. Идват силите на ФСБ, които стрелят срещу терористите, но убиват и около 300 души сред заложниците, сред които 186 деца.
В тази книга грубата сурова действителност на тоталитарната държава се изправя срещу лъжите, които телевизорът “бълва” за просперитет, сила и могъщество.
Репортажите са характерни с кратки, ударни изречения, диалози, чрез които журналистката обрисува картините, хората и ситуациите, на които става очевидец. Ако има “руска душа”, то тя се намира именно в тези цветисти автентични разговори. Книгата е разделена на 14 глави. Ще направя преглед на всяка от главите. Ще покажа как чрез жанра на журналистическия репортаж Елена Костюченко разобличава тоталитарната структура на руската държава.
Мнения на критици
Дмитрий Муратов, главен редактор на “Новая газета” и носител на Нобелова награда за мир пише: “Костюченко не само намира път към мрака, тя успява да стигне в най-непрогледните му ъгли… Добрата новина, която изгрява там е нейният талант. Прочетете я. Струва си”.
Джошуа Яфа от The New Yorker: “Костюченко не споделя илюзията, че страната ѝ е някак си впримчена в капан, за който е виновен единствено Путин. Той е симптом, нека го наречем въплъщение на всички наши гадости – споделя ми тя. – Но той не е коренът на всеки наш проблем.
Държавата е застанала между нас и любовта ни към нашата страна – обяснява тя – и ни казва кое е правилно, как трябва да се чувстваме , какво трябва да правим.
В своето творчество Костюченко се опитва – може би напразно – да се противопостави на това схващане. Любовта не изисква мълчание – ми казва. – Нито изисква лъжа. Нито пък убийства. Според нея любовта е “активно чувство”. Виждаш многобройните недостатъци на Русия и ги назоваваш. Опитваш се да спреш злото, извършено от нея, да поправиш онова, което можеш, да оплачеш онова, което не можеш – и да откриеш някакъв смисъл в тази печал”.
Светлана Алексиевич, носител на Нобелова награда за литература: “Искате ли да научите откъде е дошъл Путин? Какви са днешните руски хора? И защо са такива, каквито са? Прочетете тази книга. Авторката години наред си води дневник за душата на своя народ – с любов и омраза… Костюченко посещава домове и училища, сяда около масите на сватби и тържества – и задава на родители и деца въпроси за любов и омраза. И така пред нас се възправя чудовището, чиито следи днес виждаме в Киев, Буча и Ирпин – същото онова чудовище, което хвърля целия свят в ужас за неговото бъдеще”.
Глава 1: Мъжете от телевизора
Елена преплита спомени от детството си с влиянието, което телевизорът е оказал в собствения ѝ живот още в ранните детски и ученически години. “Прахът много обичаше да полепва по него”, разказва тя. Влиянието на новините и пропагандата в тях тя описва с отношението си към Елцин и спомените на майка ѝ за Съветския съюз. “В СССР било по-добре, имало е много храна и хората били добри”. Преизказното наклонение подчертава съмнението в изразените тези. “Възрастните ми казаха, че Елцин е пияница. И аз заповтарях: Елцин е лош пияница”, споделя Костюченко за собствената си детска доверчивост и наивност към разказите, които е чувала от близките си.
Продължава със спомени за първите срещи с бандите, които се били появили заради Елцин, както внушавала пропагандата. Костюченко е още малко момиче и честно описва как е чакала Елцин да умре, за да се махнат бандите около блока им и майка ѝ да не бъде застрашена от тях. “Но той не умираше и не умираше”.
Идва времето на Путин – “Мама не гласува за Путин. Казваше – той е кагебеец”. Младото момиче скоро попада на статия в “Новая газета” за Чечня и гаврите на руските войници с бащата на едно момче, когото върнали вкъщи като труп с отрязан нос. Статията била подписана с името на Анна Политковская. “Ядосвах се на Новая газета, казва Елена. – беше ми отнела общата истина, а своя не бях имала никога… После реших да работя в Новая газета”.
Така повратният момент в живота на Костюченко става един от малкото опозиционни на властта вестници в Русия.
Главата продължава с с инаугурацията на Медведев и репетициите от страна на операторите и журналистите, за да не се развали нещо по време на тържествената церемония.
“Операторът бавно се извива назад , та Путин да остане в центъра на кадъра. Камерата трепна! Въртим още веднъж!”. Контекстът е следният: След два мандата на президентския пост Путин подкрепя кандидатурата на Медведев. Дмитрий Медведев става президент, а Владимир Путин – премиер. През 2012 г. двамата си разменят местата: за да остане Путин до живот президент на Руската федерация.
Събитието, което Елена Костюченко чрез диалози представя, се случва на 8 май 2008 г., два месеца преди руско-грузинската война.
Глава 2: Детството свърши
Втората глава започва с личната история на Елена за смъртта на нейния доведен брат Ваня, когото са погребали в Москва.
“Ваня лежеше на дивана и беше съвсем вкочанен. Лицето му беше синьо-зелено. До него имаше торбичка, нож, флакон газ за зареждане на запалки”.
След това разказът на Костюченко ни пренася в руините на Ховринската зарязана болница (ХЗБ), която се е превърнала в дом на ученици и младежи. Живот с аборти, вулгарен език, евтини слабоалкохолни напитки, цигари и нещастни случаи на смърт, че и самоубийства – така може да се опише ежедневието на тези млади хора.
“Сградата винаги ти оставя възможността да умреш… Обитателите на ХЗБ с удоволствие изброяват имената на всички, които са се пребили, потрошили, изчезнали… Всички са си рязали вените поне по веднъж”, пише журналистката.
Разбираме, че тези тийнейджъри често са претърпявали насилие или трагедии на загуба в семейството си, затова сега живеят по този начин.
“Бях на 8, когато баща ми умря. Инфаркт, да. Майка ми вика: ела тук. А аз избягах от нея в моята стая. Бутнах леглото пред вратата и цял месец спах до вратата”.
Костюченко е запазила автентичния стил на диалозите, с които пред нас обрисува образите на тези тийнейджъри на улицата. Грубост, тъга, страх от това да не проявиш слабост, но и всякаква липса на преструвка и лицемерие.
Глава 3: Москва не е Русия
Москва не е Русия и Русия не е Москва. В Москва всичко трябва да блести от изящество, пищност и красота. А отвъд Московския околовръстен път (МКАД) става страшно. “Гладно. Много насилие. Много дяволска лотария – човек можеше да се озове в затвора, ако не се хареса на някое ченге”, пише Костюченко. Нейната журналистическа работа е била извън Москва. Каква е истината за пищността на столицата на Русия?
Журналистката отговаря и на този въпрос: “парите за богатството на Москва идваха от регионите”. Това е първата промяна, която е направил Путин: регионите да плащат данъците си Москва, а Москва да решава колко да върне – минималното.
“В Москва живее всеки десети жител на Русия”, пише Елена.
Животът встрани от пътищата и гарите на Сапсана е мизерен. Елена Костюченко има репортажи за селата и гарите, като заглавията са в телеграфен стил “Редкино. 133 км от Москва. 517 км от Санкт Петербург”. За пускането на високоскоростните влакове много от електричките, с които хората са се придвижвали до големите градове за работа, просто са премахнати. Такъв е случаят със село Лисие Гори, което се намира на два километра от Гара Шлюз. “Сега на Гара Шлюз спира точно една електричка на ден”, констатира Косюченко. Анна Чеславовна се уредила на работа в Четвърта градска болница в Твер. Обаче, когато електричките спрели да минават край Шлюз, това отрязало възможността за работа в града. За местните жители преминаването на сапсаните е представление, което те се събират да гледат вечер.
Село Бухалово. 236 км от Москва, 414 км от Санкт Петербург. Къщите в селото са 65, пише Костюченко. Тук преди е имало медицински пункт, училище. Единствената връзка сега със света е железницата. Преди да пуснат високоскоростните влакове тук са спирали всички електрички, а след пускането – броят им е намалял два пъти.
Главата завършва с описание на пътуване в “Сапсана”. Средната скорост е 190 км. Контрастът между високоскоростния влак и живота в околните села е предаден с реплика на местен жител от Гара Шлюз. “Обидното е дори не това, че профучават покрай нас в този дворец. А това, че не поглеждат през прозорците. Не си обръщат главите”, казва Генка Матишев. Годината е 2010.
Глава 4: Справедливост VS порядъчност
В началото се разглежда несправедливата съдебна система в Русия. Елена Костюченко подробно разказва за случая на Манана Джабелия, грузинска бежанка, която живеела в Русия. Въвежда читателите в контекста на събитията и напрежението в Грузия. “Грузия изгони руски офицери, като ги обвини в шпионаж. Русия реши да отмъсти”. С какво е отмъстила? Със заповеди за депортация на грузинци – за два месеца 2500 души са били депортирани обратно в Грузия. Държавната пропаганда е в типичен тоталитарен маниер: “По телевизията приказваха, че грузинците винаги са били врагове на руснаците”. Нагатинският съд постановил Манана да бъде депортирана. Манана отказва да подпише и обявява гладна стачка. Елена се опитва да я защити, като пише текстове и се обръща към правозащитни организации. Съдията отменя депортацията. Но Джебелия не я пускат веднага и тя умира след два дни. Костюченко използва случая да опише и какво разбират под порядъчност в Русия: “Порядъчният човек следва наложения ред…Слуша възрастните…Не си търси правата”, а Манана не е била такава: държала се е “непорядъчно”: “Гладуваше…огорчаваше надзирателите”, добавя още журналистката.
“От изгрев до изгрев” – такова заглавие поставя авторката на втората част от главата. Описва опита си като стажант криминалист в Отделението на вътрешните работи. Служителите от патрулно-постовата служба (ППС) тръгват по местата си, но не пускат Костюченко с тях, защото работата им имала своя си специфика. Елена превежда за читателите какво значат тези думи: “Именно ППС измъква пари от нетукашните, изнудва за подкупи, издава фалшиви протоколи. Взимат стажанти само ако са сигурни в пълната им благонадеждност”. Работният ден на полицаите криминалисти е описан чрез характерни диалози, които рисуват пред читателите образите на самите “милиционери”, както ги нарича Костюченко. Денят е 27 май 2009 г.
“Дошла е една жертва. Идете да му снимате колата. – Гледаме филм. Да чака. – Чака вече два часа. Бесен е. – Нека е бесен…”.
“Светът извън отделението се дели на “злодеи” – заподозрени в извършването на престъпления, и “жертви” – потърпевшите. И едните, и другите се отнасят към сътрудниците враждебно. Сътрудниците им отвръщат със същото”. Сътрудниците са милиционерите.
Глава 5: Безпомощност
Тук разказът продължава с търсенето на жилище на журналистката. Намерила си едно малко апартаментче, но от съда решили да събарят блока. Междувременно тя описва трудността да си независим журналист в Русия: “Когато решаваш да си независим журналист в Русия, в живота ти идват ограничения. Не можеш да имаш лични врагове, да даваш подкупи, да лъжеш. Не можеш да се караш задълго с колегите – тоест можеш, но ако умрат, болката ще остане завинаги. Ти си в периферията на журналистическата навалица, присмиват ти се”. Какво е било мнението на руснаците за “Новая газета”, четем по-нататък:
“През тревоядното първо десетилетие на новия век ние бяхме градските луди, които, неясно защо, пишат лоши неща за хубавия живот. Когато Кремъл започна да закрива независимите издания едно след друго, нас ни гледаха като сектанти, които се опитват да правят общонационален вестник насред голо поле, вместо да се спасяват”.
Докато се опитва да уреди личния си живот, навън несправедливостта на държавата се разгръща, водят се и войни, които журналистката отразява. Майката на Елена я насърчава да си роди дете, докато може.
Чувството за безпомощност да живееш нормално в Русия се засилва у читателя и с края на главата, в която лаконично присъстват цифри и проценти – шансът да бъдеш оправдан от руско съдилище е 0,28 %. През 2021 г. е решена съдбата на 783 000 души.
Глава 6: Да бъдеш жена
Дерайлирал е влак в Малая Вишера, атентат. Костюченко е пратена да отрази случилото се. 25 ранени. Мечтата на журналистката е да бъде като Политковская. Градчето се намира между Москва и Петербург. Елена стига до Твер и оттам си взема такси. Шофьорът я изнудва с много висока цена. Аргументът му е, че е жена и не може да върви сама през храсталаците, защото вероятно ще я изнасилят.
Следващата част от главата е посветена на преживяванията на Костюченко сред проститутки. Тя описва живота им, бизнеса им, мечтите и разочарованията им. Една от сцените е как танцуват на руския химн, а след това пристигат поредните “клиенти”, които ги използват като животни: “Ей тая ми харесва… хваща я през кръста и я мъкне в колата…”.
Глава 7: Моята любов (невидима и истинска)
“С Аня се запознахме в лесбийски клуб – тогава още ги имаше в Москва”. Елена е лесбийка. И не се срамува от сексуалната си ориентация. С Аня са имали мили и страстни отношения кратко, след това всичко е отминало. Двете се ходели по гей паради като активистки. Полицията ги е задържала. Отношението към различните в Москва е презрително – православните активисти са ги заливали с урина, замеряли са ги с развалени яйца. “Да мразиш е скучно” – с такъв плакат са излезли на площада двете жени.
“И един ден силите ни свършиха. И ние престанахме да се обичаме” – така завършва любовта между журналистката от “Новая” и Аня.
Разказът на Костюченко продължава с описание на убийството на възрастна гей двойка – Владимир и Николай. 23-годишният Александър Фет-Огли е направил признание: “Според версията му той си пиел със старците и те му налетели, а той се бранел. “Престарал се е сякаш” – коментират полицаите”. Съседите също са презирали старците: “Но за тях срамен, подлежащ на потулване факт не това, че старците са били тормозени, не е това, че старците са убити – а че “такива” старци изобщо са живели в тяхната станица, на тяхната улица”, пише журналистката. Действието се развива в Илски, Краснодарски край.
Глава 8: Неруските
В тази глава Елена Костюченко ни потапя в историите на неруските народи, имали злощастието да станат част от голямата империя, а после Съветския съюз. “Болшевиките приемат съществуването на малките народи като предизвикателство”. Забраняват лова на елени на жителите на Уст Авам – нгасаните. Малките народи постепенно са асимилирани. За тях руснаците са колонизатори. Угарная, Уст Авам – малки сибирски села, в които хората живеят мизерно, понякога единствената им храна е дребна риба от околните реки. В селата се случват самоубийства, жителите им живеят, както могат. Нгасански почти не се учи в училищата.
Тези репортажи показват истинското лице на Русия – сурова и безмилостна към околните народи. Статутът на властта към северните племена се променял, но те “никога не са били приравнявани към руснаците – смятали са ги за хора с недостатъчно нервно-мозъчни способности”.
Глава 9: Моята първа война (мама и Крим)
Действието се развива през 2013 – 2014 г. Как войната в Донецк и Луганск, последвала Майдана в Украйна, се е отразила на отношенията между майка и дъщеря и как руските власти лъжат, че не са участвали тогава – за това разказва Елена Костюченко в тази глава.
“В една революция винаги има две сили – властта и хората. Хората победиха. Президентът Янукович избяга от Украйна в Русия. Радвах се на победата на украинците. Мислех си: трябва да се учим от тях. Може някой ден и ние да имаме шанс”.
Бързо си проличават политическите различия във възгледите с майка ѝ – “Знаеш ли колко нацисти има там?… И самата революция – тя е срещу Русия”. Следва анексията на Крим… и разваляне на отношенията: “Крим се върна в родния залив – така казват сега. Нима го доживях, Лена? – Противно ми е да те слушам”.
“Затваряме. Опитвам се да заплача… Сълзите не потичат. Пак се обаждам на мама. Тя не вдига”. Чрез кратките изречения Костюченко предава силата на емоциите, които са я обзели в тази първа война, когато тя вижда и чете едно, а нейната майка – вярва на държавната пропаганда по телевизора – че Крим е руски, че в Украйна има нацисти и т.н.
За войната в Донбас Русия не признава участието си. Елена Костюченко среща Ляна, изгубила съпруга си (Евгений), който е отишъл като руски доброволец в Донбас. Дори не искат да допуснат Ляна до тялото на Евгений. Действието се развива в Ростовска област – идеално според Костюченко място за набиране на доброволци: “Тук живеят 68 хиляди ветерани от последните конфликти – от Афганистан до Грузия”, пише журналистката. “Ветераните не одобряват издирването на телата: … нали и без това приказват, че там (в Донбас) има руски военни, но засега без доказателства. Ако всичко това изплува – чуждите държави ще се хванат за това”. Медицинските сестри, работниците и всички молят роднините на изчезнали или убити военни да разберат “политическия момент”. На Ляна също отказват да дадат тялото на Евгений да го погребе. Тя минава през всякакви институции.
“Няма да дадат Женя…защото съм говорила с журналист. С теб”, казва накрая Ляна. Елена прекъсва всяккави контакти с нея, като накрая идва новината, че Ляна е успяла да погребе съпруга си.
Тези истории показват как “голямата” политика влияе на “малкия” човек и личния му живот. Как властта в Кремъл е готова да тъпче живота на собствените си граждани, за да да оцелеят по-дълго лъжата и престъпленията на Путиновия режим.
Глава 10: Паметта (изчезване)
Тази глава прониква в мрака на действителността в тоталитарната държава. На 1 септември 2004 г. в Русия се случва един от най-страшните атентати. Терористи превземат училище в Беслан и над хиляда души (деца, родители, учители) стават техни заложници. Разстрелват 23 мъже, спират да дават вода на заложниците, събрани във физкултурния салон. На третия ден идват силите на ФСБ и откриват огън.
“Стана ясно, че главната цел на щурма е било не спасяването на заложниците, а само ликвидирането на терористите”. По време на щурма са загинали 310 души, от които 186 деца. Нямало е преговори. Логиката на Путин е, че Русия не преговаря с терористи, тя ги унищожава. Дори това да значи живота на децата.
12 години по-късно, когато за трагедията в Беслан не говори никой освен “Новая газета”, всичко трябва да се забрави, Костюченко отива като репортер. Разговаря с хората. Техните разкази и спомени за трагедията са озаглавени “сънищата на бесланци”.
На 1 септември всички жители на града се събират в останките от физкултурния салон. Има много снимки – родителите жалят загиналите си деца. Три жени свалят якетата си. Под тях се виждат бели тениски с надписи: “Путин – палач на Беслан”. Камерите се стараят да ги отминават. Полицаите навън ги набиват и задържат. Съдят ги за извършване на “неправомерна акция”. Историите на местните хора показват, че нещастието за тях не е свършило. Милена има убита по-голяма сестра в онзи ден. Майката, Анета, не казва засега нищо на дъщеря си за това как си е отишла сестрата на Милена: “Засега не иска.. Не е дошла, не е попитала – мамо, как се случи всичко? Още не е готова. Засега не е”.
Глава 11: Където е сърцето на мрака
Елена Костюченко разказва за убитите си колеги журналисти в “Новая газета”, защото са разобличавали престъпления на олигарси и високопоставени лица в руската държава.
Игор Домников. Убит заради статия, в която разкрива как губернаторът на Липецка област я е окрал и след това е обявил невероятен ръст на икономиката – “Липецк се събуди: целият в икономическо чудо”. Поръчител на убийството се оказва вицегубернаторът на Липецка област, Сергей Доровски.
Юрий Шчехочихин. Разследващ журналист от висока класа. Темите му са били корупцията в правоохранителните органи и спецслужбите, организираната престъпност, търговията с оръжие, състоянието на руската армия. Умира вероятно заради отравяне с радиоактивен изотоп.
Анна Политковская. Известна с репортажите си от Чеченската война. На 7 октомври 2006 година е трябвало да предаде статия, в която обвинява Рамзан Кадиров, лидера на Чеченската република, в използване на мъчения. Разстрелват я в асансьора на блока, в който живеела. 7 октомври е рожденият ден на Путин. Поръчителят на убийството не е открит.
Станислав Маркелов и Анастасия Бабурова. Леви активисти, антифашисти. Анастасия разказва за руската улица – скинхедове, неформални акции. На 19 януари 2009 г. Станислав дава пресконференция, в която разказва за престъпленията на руския полковник Буданов в Чечня. Анастасия идва със Станислав да вземе интервю от адвоката. Убийците им, неонацисти, са стреляли в главите.
Наталия Естемирова. Правозащитничка. Помага на Политковская в Чечня. През 2009 г. разследва убийство. Случило се е следното: чеченски полицаи пребиват и публично разстрелват жител на село в Чеченската република, който уж дал на бунтовниците овен. Наталия изчезва безследно, намират тялото. Убийците не са издирвани и открити.
Снимките на убитите журналисти, висят над масата за планьорки в редакцията на “Новая”.
Следващата част от главата пространно описва случай от 2020 г. с извънредно изтичане на 21 хил. тона дизелово гориво от Норилската ТЕЦ-3 в реките Далдикан и Амбарная. Норилск е “почти най-северният град в Русия”. Горивото изтича в езеро Пясино, от което изтича река Пясина и се влива в Карско море. Официалната позиция на комбината и на Росприроднадзор е, че горивото не е попаднало в Пясино. Костюченко разследва случая с нейна колежка и с помощта на местни хора. Наяве излизат проблеми в комбината и корупционни практики.
Глава 12: Фашизма го има отдавна (отворете очи)
Астрахан е най-южната част на Русия, а “Разночиновка” – интернат за умствено изостанали деца. За десет години в този интернат са починали 41 деца. Костюченко се потапя в ежедневието на хората, настанени в Разночиновския детски дом и в интерната, в който настаняват възрастни хора с умствена изостаналост (ПНИ – психоневрологически интернат). В ПНИ остава две седмици. Условията за живот не са добри, медицинските сестри също нямат възможност да обръщат внимание на болните, липсва психологическа грижа. Живущите в интерната са като затворници. Дори и времето за излизане в двора е строго определено. Някои не са виждали външния свят от десетилетия. За тях “навън” значи “свобода”.
“Какво обединява хората, които са се озовали в ПНИ?… Обединява ги това, че близките им са се отказали от тях. И социалните връзки са прекъснати или са отслабнали до неразличимост. Когато човешкото изчезва, остава само държавата. Моята държава – това е ПНИ. Не ваксината Спутник-V, не Олимпиадата, не космическите кораби. Моята държава е тук, виждам лицето ѝ. Какво мисля след две седмици в ПНИ? Че само съм почовъркала повърхността на ада…”, завършва главата Елена Костюченко.
Текстът се чете бавно. Тежък е. От всяка страница крещи болката и несправедливостта на обикновени хора, забравени от държавата си, претендираща за могъщество и сила.
“В неврологичните интернати в Русия в момента пребивават 155 878 души. В специалните детски домове интернати – 21 хиляди деца, обречени на ПНИ”.
Глава 13: Войната (как покълваше и покълна)
Репортажи от Украйна след пълномащабното нахлуване на Русия на украинска територия. Журналистката разговаря с хора, загубили близките си, влиза в моргите, вижда телата на убити цивилни, става свидетел на обстрелите на Николаев от руската армия.
“Поредният обстрел на Николаев започна на 11 март… повредени са над 167 жилищни сгради, болница № 3, която е пълна с ранени цивилни, заводът за полуфабрикати, 11 училища и детски градини, интернат…”, пише още в репортажа от нападението над Николаев малко след началото на войната през 2022 г.
Преди да отиде в Украйна, изпратена от нейната редакция, Костюченко споделя честно: “Всъщност е невъзможно да се подготвя за това, че сме фашисти. Изобщо не съм се готвила за това”.
Глава 14: “Новая” и аз (ние бяхме секта). Заключение
“Моята любима страна” боде с болката, която се усеща от всяко изречение, горчивината от чудовището, наречено “тоталитарна държава”, което мачка свои и чужди, води войни, преследва свободата на словото, разрушава жилищни сгради и училища, убива цивилни.
Дневника си с репортажи Елена Костюченко завършва с кратко описание на работата в „Новая газета“ и следното прозрение за битката за отстояване на истината чрез думите:
Девизът на „Новая газета“ беше: буквите ни са същите, но думите – други.
Колко тежи словото?
(понякога колкото целия живот)
Може ли словото да противостои на въоръжената тирания?
(не)
Може ли словото да спре войната!
(не)
Може ли словото да спаси страната?
(не)
Може ли словото да спаси онзи, който го изрича?
Мен ме спаси.
Но само мен.
“Моята любима страна” е свидетелство за живота в Русия, което разобличава лъжите на кремълската пропаганда. Книгата е плод на дългогодишния опит на журналистката, обиколила и надникнала в най-тъмните кътчета на своята родина. Репортажите са ценни с автентичността на разговорите между героите – обикновени хора, които се опитват да водят обикновен живот в държава, която всячески им пречи на това.
