Маргарита Генчева
В последната седмица не можем да стигнем до мощите на св. Серафим Софийски в Руската църква в София. Църквата е заключена. Прочетох, че така се отнемала надеждата на софиянци. Но Кой всъщност е Надеждата на всеки един християнин? И какво е духовното обяснение на това, което се случи в София през последните дни? Не претендирам за изчерпателност, но ще представя моето виждане върху ситуацията.
За това положение носим отговорност всички ние. Може би свикнахме, че на една ръка разстояние от нас са мощите на светец, от когото можем при всички случаи да изпросваме благодатна помощ и застъпничество. А може би отдавна ние, християните, сме изгубили онази детска чистота и невинност, която се изисква от нас като Христови последователи. Дали не сме превърнали православието си само в поредица от външни действия, които се чувстваме длъжни да спазим по една или друга причина? Напълнихме форумите с конспиративни теории и идеология, а дали не изгубихме Христос?
Първият ни импулс, когато чухме тази новина, не беше ли да обвиняваме? Страстите се развихриха (и в мен), а някъде се чуха направо хули…
Би трябвало да знаем, че нищо не става случайно. Може би основният проблем, който отново излезе наяве в цялата тази бъркотия около затварянето на църквата, е изместването на центъра на нашата вяра като християни. На каква основа сме поставили надеждата си? На св. Серафим Софийски, или на Господ Иисус Христос?
В нашия живот често се случва подмяната. На Великден се вълнуваме за благодатния огън повече от Възкресението на Христос, а Рождество Христово отдавна беше сведено до подаръците и украсяването на коледната елха от невярващите, а от някои християнски кръгове – до правилната дата на празнуването му. Безспорно коледната елха и сладките са хубава традиция, но ако забравим Главния, заради Когото празнуваме, то подмяната вече е направена.
Прекрасна е възможността да се помолиш пред мощите на даден светец, но ако тази възможност ни е отнета, не трябва ли да се замислим защо? Защо Бог е допуснал това да се случи? Дали пък не е, за да се събудим и да осъзнаем, че като християни, Центъра на нашата вяра е Христос. Не някоя държава, не красивите песнопения, не дължината на богослужението, не постите и календара, а Христос! Така че „всяко зло за добро“, както твърди една поговорка.
Не казвам да се примиряваме със злото, но поне преди да обвиняваме и да отправяме хули да се замислим защо се стигна дотук. Не сме ли ние тези, които позволихме Църквата ни да бъде завладяна от различни земни идеологии, които да изместят главното в закона? Правосъдие, милост, вяра. Обичта към всички и всичко. Прошката. Заветът на Господ към Неговите последователи: „По това ще познаят, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си“ (Иоан 13:35).
Къде се изгуби това? Отдавна вече се разделихме на „ние“ и „другите“. Да, знам. В правотата си. Да, не можехме да го предотвратим. Да, ние сме прави, а „другите“ грешат. Но дали в чувството за собствената си правота не изгубихме милосърдието към падналия ни ближен? Ако отговорът е „да“, значи само се заблуждаваме.
Всяка една ситуация, независимо дали единична като тази, или глобална – като война или пандемия, е огледало за собственото ни състояние. Ако осъзнаем, че всяко наше „незначително“ действие влияе върху състоянието на Вселената, ще сме много по-бавни на осъждане, на бързи заключения и посочване на „външни“ врагове.
Най-големият враг сме си самите ние. Ако промяната стане вътре в нас, светът, в който живеем, ще стане по-добър и по-справедлив. И тогава истински ще разберем защо светците са били толкова свободни, защо никой мъчител не е могъл да им отнеме надеждата и упованието! А свободата е отговорност именно защото състоянието на света зависи от всяко едно наше действие.
Вярвам, че непримиримостта със злото може да съжителства заедно с милостта и любовта към другия. Светците са го разбрали. Героите от детските приказки също. А ние кога?
