Ереста на „Руския свят“

Федир Александрович

Беше огромен шок за мен да науча, че „Руският свят“ на патриарх Кирил е ерес, осъдена през 2016 г. на Критския събор. Оказва се, че войната на Русия срещу света е религиозна война, ръководена от етнофилетизъм, а световното православие не признава принципите, които ръководят Руската федерация.

Тези принципи са изложени в книгата на патриарх Кирил „Седем слова за руския свят“ (сборник с проповеди от 2012–2015 г.). В нея се говори много за съборността, за събора, за съборността на държавата – но в цялата книга името на Христос въобще не се споменава¹.

Етнофилетизмът, който руската държава изгражда, е вид антихристиянска религия. По всички признаци това е ерес, подобна на „църквата на Адолф Хитлер“ – свещеници, лоялни към нацисткия режим, които са твърдели, че Христос е дошъл само за немската нация.

Етнофилетизмът е осъден на Константинополския събор през 1872 г. Българската църква, която изпадна в тази ерес, излезе от нея едва през 1945 г. Но Руската църква отиде много по-далеч. Именно реакцията на Българската църква на цялата тази история ме подтикна да напиша тази статия; видях публикация във Facebook на архимандрит Никанор (игумен на Църногорския манастир), който публично призовава българския патриарх Даниил да се покае за ереста на руския свят – заради връзките му с Кремъл и лоялността му към тази идея.

Българската църква реагира много остро на този въпрос – и не случайно: през 1872 г. осъждането на етнофилетизма е и политическо решение, отговор на тогавашния руски панславизъм. Следователно днешната чувствителност на Българската църква към този въпрос, в лицето на архимандрит Никанор, не е просто богословска позиция, а исторически спомен за собствения горчив опит от тази ерес.

Богословите, автори на Волоската декларация (от Волоска академия за богословски изследвания в Гърция), официално определят „Руския свят“ като ерес. Но дори и като обикновени хора, ние виждаме това в архитектурата и украсата на храмовете, в ценностите, които руската църква не носи, въпреки че би трябвало да носи като православна такава. И някак чувството ни подсказва, че тук има нещо много по-дълбоко от ерес.

Спомням си Василий Розанов и неговата „Легенда за Великия инквизитор от Ф. М. Достоевски“ – анализ на известната притча от „Братя Карамазови“, където инквизиторът предлага на Христос това, което е най-важно за Църквата – съборност, власт, хляб, мистика. Христос мълчи в отговор, и именно това мълчание показва, че църквата, която инквизиторът предлага, е църква без Христос.

Самата идея за християнството е противоположна на държавността, на съборността като инструмент на властта, на йерархията заради самата йерархия. Ако Христос беше проповядвал не Царството Божие, а послушание към Римската империя, нямаше да бъде разпнат. Христос се изказа против империята като място, където императорът стои вместо Бога.

И не реши ли точно съборът Синедрионът кого да освободи: Христос или Варава? Не извика ли тълпата, подстрекавана от същия този събор – „разпни Го“? Затова християнството поставя личното, индивидуалното над съборното, над йерархичното.

„Седемте слова“ на патриарх Кирил са много по-лоши от етнофилетизма. Тук си струва да се разграничат две неща. Първо, самият етнофилетизъм противоречи на Библията: в Царството Божие „няма нито елин, нито юдеин“ (Гал. 3:28). Жертвата на Христос е принесена именно за да не съществува тази разлика – тя е наднационална по самата си природа. Следователно, етнофилетизмът отрича не някакъв отделен аспект, а самата същност на християнството.

На второ място – и това задълбочава конфликта – патриарх Кирил отива по-далеч: той обявява за най-висша ценност събора, самото събиране на хора. Но не е ли това по същество фашизъм? В края на краищата, думата „фашизъм“ произлиза от „fascio“ – „сноп“, „свръзка“, „събиране“². Ценността за християнството не е съборът, не е събранието. Ценността за християнството е Христос. Когато казваш, че най-висшата ценност е събранието, а не Личността на Христос, ти проповядваш не християнство, а фашизъм. „Седем слова за руския свят“ е по същество проповед за фашизма, а „руският свят“ е именно този фашизъм. Неговата идеология са именно тези събори и ученията на методолозите на патриарх Кирил, защото най-висшата ценност на християнството е Христос – Човекът, а не събранието.

Книгата е написана и публикувана през 2013 г., тя се основава на така наречените „методолози“ – Глеб Павловски, Петър Щедровицки, Владислав Сурков. Първо, чрез фонда „Руский мир“, създаден от Путин през 2007 г., те формулират държавната идеология за хоризонталните връзки и меката сила. След това методологична става и църквата. Тази структура се основава на това, което самият Кирил залага – през 1993 г., докато е още митрополит, той инициира създаването на Всемирния руски народен събор. Именно оттам се оказва, че стойността на събора като консолидационен механизъм е тясно свързана с идеите на методолозите.

Възкачването [на патриаршеския престол] на патриарх Кирил и неговото дело всъщност разрушиха църквата отвътре: тя започна да се ръководи от принципите на методологията – философията на мекото влияние на властта, а не от самоотречението като повторение на подвига на Иисус Христос. Не Христос като обект на богословие или обект на поклонение, а Христос като жива Личност – именно това самоотречение е същността на християнството.

Богословите усетиха тази подмяна. Затова на 13 март 2022 г. се появи първата Волоска декларация – първоначално тя беше подписана от над 300 богослови, по-късно броят им се увеличи до над 1600. А на 1–3 декември 2025 г. в Хелзинки Конференцията на европейските църкви (КЕЦ) – вече 90 църковни лидери на институционално, а не на частно ниво – за първи път призна „Руския свят“ за ерес.

Но всъщност това не е ерес. Това е нещо много по-дълбоко и по-страшно: Православие без Христос. Това не е отклонение от каноните на църквата, а отклонение от християнството като цяло.

В произведението на Кирил многократно се споменават държавата и Бог, но нито веднъж – Христос. Защото Христос — като бедняк, скитник, чиито проповеди нямат място в империята — няма място и в тази държава.

През 2019 г. якутският шаман Александър Габишев тръгва пеша към Москва, за да изгони от Кремъл Путин, когото нарича демон. По пътя около него се събират хора, той им проповядва — и това има нещо много сходно с начина, по който трябвало да изглежда проповедта на Христос – Той върви, а около Него се събира общност от хора, които Му вярват.

За този поход и арест бе заснет документалния филм „Шаманска приказка“³ Но тук има важна разлика. Римската империя осъди Христос за престъпление — макар и изфабрикувано, но все пак имаше процес, присъда, екзекуция. Кремълският император дори не осъди Габишев за престъпление в този смисъл. И проблемът тук не е, че Габишев вярваше, че Путин е обладан от демон, а по-скоро начинът, по който самият Путин реагира.

С реакцията си той всъщност показа, че сам вярва в това: страхуваше се да убие Габишев, за да не би духът му да унищожи императора-демони. Затова Габишев не беше екзекутиран, а изолиран – обявен за луд и изпратен за принудително лечение в специализирана психиатрична болница.

Тук трябва да си припомним: Христос не е създал религия и не е бил „християнин“ в институционален смисъл. Той само е показал със собствения си живот какво означава да си човек пред Бога. Човек може да има различно отношение към религията на шаманизма, но паралелът между Христос и Габишев в тази ситуация е очевиден – точно както е очевиден паралелът със злата сила, която стои срещу двамата.

Тази зла сила съществува в йерархични отношения и във властта. И ако направим тази сила контролирана не вертикално, а хоризонтално – чрез мека сила, мрежи на влияние – тя не престава да бъде зла. Тя просто променя формата си.

Разпятието и наказателната психиатрия не са ли едно и също нещо? Когато човек умре на кръст, защото не може да диша, или когато е измъчван с медикаменти в психиатрична болница – разликата само техническа ли е? И в двата случая човек е наказван за своите убеждения. Или по-скоро, защото тези убеждения намират поддръжници: хората следваха Габишев, както по-рано са следвали Христос.

На 23 август 2026 г. неизвестни лица нападнаха монаси на територията на Святогорската лавра в Донецка област. Монах Варсонофий (Турянски) беше убит, а други двама – монах Григорий и мирянинът Андрей Кириенко – бяха тежко ранени с ножове. Самоличността на нападателите не е официално установена към момента, но има версия за саботажна група, вероятно руска.

Ако тази версия се потвърди, това ще бъде много показателна илюстрация: етнофилетизмът всъщност е безразличен дори към монасите, които вярват в Христос. Той само имитира религия, а в реалността я използва като средство, а не като смисъл и цел. Затова е готов да убива собствените си православни монаси – дори на територията на друга държава – защото за етнофилетиста животът на другите, както и неговият собствен, не е ценността, която християнство признава. Религията за етнофилетистите е инструмент за религиозна война, а не вяра.

„Седемте слова“ на патриарх Кирил за „Руския свят“ могат да се тълкуват и като седемте глави на звяра от Апокалипсиса – седемте глави на блудницата, която седи на водите, тоест върху народите, и върху която е написано името: тайна. Руската постмодерна държава и философията на „методолозите“ умножават същностите, размиват определенията, подменят едно с друго – това е същата технология, която „методолозите“ прилагат и към Църквата. Това буквално е създаване на легион – когато има много думи и дефиниции, като всяка дума променя смисъла си – и няма вече истина.

И това е цялата истина: името им е легион. Защото си имаме работа с религиозна война – война на етнофилетистите срещу света, война на методолозите, обявена срещу човечеството, което Украйна представлява днес.

Човек може да има различно отношение към шаманизма, към кръста и към християнството като институция. Но в основата на християнството е Христос, живият Човек. И когато виждаме Христос във всеки човек, само тогава ние сме християни.

Федир Александрович (р. 15 октомври 1982 г., Киев) е украински художник с многопосочна творческа практика, в която се срещат театърът, живописта, киното, поезията и съвременното изкуство. Член е на Националния съюз на художниците на Украйна от 2008 г. Произхожда от утвърдена артистична династия – син е на известния сценограф Андрий Александрович-Дочевски и внук на графика Игор Александрович. Завършва Националната академия за изящни изкуства и архитектура в Киев със специалност „Сценография“. Като театрален художник е автор на сценографията на над 40 постановки в Украйна и чужбина. Негови сценографски проекти са номинирани за престижната украинска театрална награда „Киевска пекторал“.

Широка международна известност му носи документалният филм „Руският кълвач“ (The Russian Woodpecker), в който Александрович е главно действащо лице, автор на идеята и изследовател. Филмът, посветен на Чернобилската катастрофа, печели Голямата награда на журито за чуждестранен документален филм на фестивала „Сънданс“ през 2015 г. Паралелно с театъра и киното Александрович развива активна работа в областта на живописта и поезията. Участва в десетки самостоятелни и групови изложби в Европа и САЩ и е автор на стихосбирки. Като режисьор създава и собствени филмови проекти.

Федир Александрович бяга от Киев със съпругата си Ирина и сина им Игор пет дни преди Русия да нападне Украйна. От 2022 г. живее и твори във Велико Търново. В България продължава своята артистична дейност чрез живопис, инсталации, сценография, кураторски проекти и участие в различни културни инициативи и фестивали.

Повече за автора вижте в интервюто му в Капитал.

–––––––––––––––––––

Превод: архим. Никанор

Източник: naspravdi.com

1. „Семь слов о русском мире“ е сборник с речи и философско-публицистични размисли на руския патриарх Кирил, издаден през 2015 г. от Всемирния руски народен събор и съдържа седем избрани слова (проповеди/доклади), произнесени от него на различни обществени форуми в периода 2012–2015 г.. За тази книга патриархът получава руската национална награда „Най-добрите книги на годината“ в категория „Религия и философия“ през 2016 г. (бел. ред.). ↩︎
2. Текстовете в сборника на патриарх Кирил са структурирани като седем последователни тематични стълба. Те обхващат духовния избор на княз Владимир и единството на Руския свят, мисията на руския език, защитата на традиционните ценности срещу секуларизма и стремежа към социална справедливост. В допълнение, доктрината издига патриотизма като висша добродетел и призовава за управление, подчинено на нравствения Божи закон. В концепцията на патриарх Кирил за „Руския свят“, идеите за събора (съборността) и общността (социалната солидарност) заемат централно място и се дефинират чрез три основни аспекта:
   Институцията на Събора като политически инструмент: Самата книга е издадена от Всемирния руски народен събор (ВРНС). В текстовете съборът се разглежда като основен механизъм за „събиране на всички здрави сили на обществото“ — място, където Църквата, държавната власт и гражданското общество трябва да постигнат пълен консенсус по отношение на националната история и фундаменталните ценности:
   1. Съборността като спойка на общността: Проповядва се традиционният православен принцип на соборност (заедност, съборност). Той се противопоставя директно на западния индивидуализъм. За патриарха истинската общност съществува тогава, когато хората са обединени от обща духовна матрица, подчиняват личните си интереси на колективното благо и проявяват социална солидарност.
   2. Границите на общността: Според доктрината общността на Руския свят надхвърля границите на Руската федерация. Тя е дефинирана като „общо цивилизационно пространство“, което включва всички хора, споделящи руската култура, език и ценности, независимо къде живеят. Задължение на тази общност е да защитава своите членове по географските периферии.
   Критиците и богословите обаче посочват, че в тази доктрина концепцията за църковния събор и духовната общност е дълбоко политизирана и подменена. Вместо общност, събрана около Христос, тя изгражда политическа религия, която обслужва държавния национализъм и геополитическите амбиции на властта (бел. ред.). ↩︎
3. Филмът „Шаманска приказка“ („Шаманская сказка“) е от 2024 г., режисиран от Беата Башкирова и Михаил Башкиров, и проследява похода на Габишев от Якутия към Москва. Може да се гледа свободно тук (бел. ред.). ↩︎