Жените в Източната църква

*Света дякониса Фива, изобразена с дяконски орар*

Нарастващото значение, което се придава на мястото на жените в Църквата, е едновременно положително развитие в преоценката на упорито съхраняваните практики и напомняне за ограниченията, поставяни пред активното участие на жените в живота на Църквата. Никога не е имало подобна дискусия за ролята на мъжете в Църквата, поради простата причина, че мъжете никога не са били ограничавани в църковното си участие.

Преди да можем да преценим точно къде се намираме днес и накъде може да се отправим, трябва да знаем къде сме били. Едно проучване на миналото не е просто задоволяване на празно любопитство. То ни помага да разберем как сме стигнали до сегашното си състояние и какво сме изгубили по пътя. Ролите, които са играли жените в Източната църква през вековете, не са били толкова ограничени, колкото мнозина вярват или биха искали да вярват. Традицията и историята на истинското християнство не се ограничава до практиките от миналите едно или две столетия. Връщането към нашето минало е първата, същностна стъпка за проследяване на нашето бъдеще в Църквата, Тялото Христово.

Фреска, открита в катакомбите на Сан Дженаро, Неапол. Изображението е от кр. на V– нач. на VI век жена на име Керула, заобиколена от отворени, пламтящи евангелски книги. От едната страна на стенописа е изобразен св. ап. Петър.

Мирянска духовност

Пророчици

Някои от най-важните служения, които са имали жените в Източната църква, са били в областта на светската духовност. Днес сме склонни да мислим, че може да отдадеш живота си на Църквата единствено чрез служение, произтичащо от ръкоположение. Това е грешка, ще го нарека дори ерес, клерикализъм, който източните църкви и тези в Америка са придобили в голяма степен от западното християнство. Исторически погледнато, миряните са играли важна роля в църквите на изток. Например свещеник в Източната църква не може сам да отслужи литургия, защото самата дума означава „общо дело“; трябва да присъства поне един човек, мъж или жена.

Но историческата роля на жените в източните църкви е била много по-значима от участието в литургията като членове на паството, въпреки че и това не трябва да бъде подценявано от никой християнин. В ранната Църква жените са имали разнообразни служения, които са били израз на мирянската духовност. Едно от най-древните е харизматичното служнение – чинът на пророчеството. Както мъжете, така и жените в ранната Църква са били дарени с този дар на Светия Дух. Например книгата Деяния свидетелства, че трите дъщери на апостол Филип са пророчествали.

Когато днес говорим за пророчестване, сме склонни да си представяме екстазен изказ на събития от бъдещето (земетресение, разрушаване на град от чужда армия, и т.н.). Старозаветните пророци, както и тези от Новия завет, говорят за Бога по доста по-значим начин. Тяхната роля не е тази на гадател, предвиждащ бъдещи събития извън контрола на техните народи. По-скоро, те откриват скритото значение на сегашните дела и откриват Самия Бог посредством пророчески символизъм. Те предизвикват хората да изпитват действията и вярата си и да живеят в съответствие с волята Божия, да живеят живот на вяра, любов и правда. Днес това, което ранната Църква нарича пророчестване, ние наричаме проповядване.

Да, жените в ранната Църква са били проповедници. Мнозина, които не вярват, че на жените трябва да се разрешава да говорят в църква, посочват Първото послание на св. апостол Павел до коринтяни, глава четиринадесета, където той увещава жените да пазят мълчание в църква. Въпреки това, този пасаж трябва да се изследва в контекста си. Непосредствено след своето увещание, ап. Павел съветва, че ако има нещо, което жените биха искали да научат, те трябва да попитат съпрузите си вкъщи. По този начин, както отбелязват повечето от съвременните библейски изследователи, това, на което се противопоставя ап. Павел, е нарушаването на службата от неподходящи въпроси и отговори, а не гласовото участие на жените в самата служба. Той приема за даденост, че жените могат да пророчестват – тоест да проповядват – в храма; така по-късният му довод за „неговоренето“ на жените в църква очевидно не е предназначен да бъде възприеман в абсолютен смисъл, а по-скоро в контекста, в който вече споменах.

Девственици и монашество

Харизматичното пророческо служение, както за мъжете, така и за жените, очевидно е отмряло през първите два века. Продължават да съществуват обаче няколко други служения, споменати в Новия завет и в документите на ранната Църква. Едно от тях е това на девствениците. Първоначално то е било особено служение в рамките на енорийската общност. Това служение може да бъде разглеждано като преддверие на това, което днес знаем като монашество. През четвъртото столетие, с примера на св. Антоний Велики в египетската пустиня, монашеството се развива като начин на живот, независим от контекста на енорията. Във всеки случай, монашеството започва като мирянско движение и си остава мирянско в Източните църкви.

Девстващите в рамките на ранната Църква имат молитвено служение. Те често живеят в общи домове близо до енорийската църква; фактически, когато св. Антоний Велики отива в пустинята, за да започне нов живот като отшелник, той първоначално завежда сестра си, поверена на неговите грижи, да живее в дома на група девстващи. Тъй като женското монашество се развива от четвърти век нататък, то придобива същите характеристики като мъжкото. Сред тях е и грижата за ближния, основаването на болници, сиропиталища, приюти и т.н. Дейното монашество, което защитава св. Василий Велики, изглежда е било вдъхновено от примера на по-голямата му сестра Макрина, която основава общност, по същество женски манастир, с ядро Макрина, нейната майка и бившите им прислужнички. Манастирът прераства в смесен, като женската част се ръководи от Макрина, а мъжката – от нейния брат Петър, който се присъединил по-рано към общността. Манастирът практикува постоянната молитва и активното социално обгрижване в условия на абсолютно равенство и без оглед на предишното богатство или социален статус на монахините и монасите. Манастирът се превръща едновременно в център на духовността и човеколюбието, привличащ жени от околността, които идват при Макрина за духовно напътствие. Когато тя умира, сираците, за които се грижела, я оплакали горчиво, според житието ѝ, написано от нейния и на св. Василий Велики по-малък брат, св. Григорий Ниски. Примерът, който дава Макрина за женското монашество, продължава да живее и днес в много женски манастири.

Но женското монашество и участието на жените миряни в живота на Църквата не се ограничава до социалните грижи. През византийския период жените играят важна роля в борбата срещу есерите, особено тази на иконоборчеството. Според преданието, първият мъченик в защита на иконите е монахиня, екзекутирана за това, че случайно причинила смъртта на войник, издърпвайки стълбата под краката му, когато той сваля иконата на Христа от портата на Константинопол. Както монасите, така и монахините, са активни защитници на иконопочитанието. Показателно е, че и двата периода на иконоборчество са прекратени, когато императриците, омъжени за императори-иконоборци, стават регенти на малолетните си синове след смъртта на съпрузите си. Като регентка на малолетния си син Константин VI, Ирина свиква Седмия вселенски събор през 787 г. По-късно тя управлява по право с подкрепата на Византийската църква. През 843 г., императрица Теодора, регентка на петгодиния си син Михаил III, свиква в „Света София“ в Константинопол събор, който окончателно възстановява иконопочитанието, и който в православните църкви се споменава всяка година в първата неделя на Великия пост като Неделя Православна. Друга жена, за която съпругът на Теодора – Теофил почти се оженва – Касиана, става монахиня и игуменка на женски манастир. Тя е една от най-плодовитите църковни химнографи и нейните химни се пеят на няколко от службите през Великата седмица.

Вдовици

Младите жени или тези на средна възраст не са били единствените, възприемани като хора, които имат да предложат нещо ценно. Една от най-забележителните области на участие в живота на ранната Църква засяга възрастните жени. Това е чинът на вдовиците. Вече в Новия Завет, авторът на Първото послание до Тимотей прави разграничение между вдовиците като социално явление (тоест жените, чиито съпрузи са починали) и тези, които са влезли или записани в Църквата като „истински“ вдовици. Тази институция е интересна, защото изглежда е давала особен статус и уважение на жени, които са се ползвали от благотворителността на Църквата. В допълнение към липсата на видима подкрепа от страна на деца и семейство, жените, приемани като вдовици, е трябвало да са ней-малко на шестдесет години, омъжени само ведънж, и да са познавани като благочестиви, отзивчиви и щедри. За разлика от девстващите, чието призвание е лично и обикновено не е свързвано специфично с енорията, вдовиците са считани за заемащи църковно служение, макар и не в смисъл на ръкоположение. Това става ясно от структурата на Първото послание до Тимотей, където се обсъждат качествата на епископите, дяконите, вдовиците и старците в тази последователност.

Естеството на служениeто на вдовиците е предимно духовно. Докато изискванията включват предишна пастирска служба на общността, тук може да се намеква единствено за продължение на това служение. Заслужава внимание начинът, по който се моли вдовицата: „А която е истинска вдовица и е останала сама, тя се надява на Бога и пребъдва в моления и молитви денем и нощем“ (1 Тим. 5:5). Това е забележително, защото показва, че възрастните жени са били ценени в ранната Църква не поради способността си да правят сладкиши или други традиционно женски домашни задачи в полза на енорията, а по-скоро заради духовното си служение в молитвата. Днес в нашите енории нямаме еквивалент на вдовиците.

С развитието на чина на вдовиците през втория и третия век, те придобиват специфични пастирски задължения, особено по отношение на болните; а понякога даже и богослужебни функции. Най-важната роля за чина на вдовиците се дава в документ от пети век, от сирийски произход, наричан Testamentum Dominal, който е извлечен от Апостолското Предание. По време на евхаристийното приношение на вдовиците се указва да застанат отляво и зад презвитерите, срещу дяконите, които трябва да заемат сходна позиция отдясно. Нещо повече, вдовиците приемат причастие след дякона и преди иподякона или четеца. Дори структурата на тяхното посвещение в този документ е като тази на висшите чинове, и особено това на дякона, а не на иподякона или четеца. Може би на посвещението се явява като ръкополагане, защото богослужебните функции на вдовиците в в Testamentum са идентични с тези, очертани в други ранни църковни документи, като задълженията на друго служение на жените – чина на ръкоположените дякониси.

Ръкоположените жени – дякониси

Дяконисите в ранната Църква

Дяконисите се споменават на два пъти в Новия завет. Първото споменаване е в Посланието на апостол Павел до римляните, където той им поверява дяконисата Феба (Фива, бел. ред.). Второто е в трета глава на първото послание до Тимотей. В частта, визираща качествата на дяконите, писателят на посланието вмъква, че „също и жените им трябва да бъдат почтени, не клеветници, трезвени, и верни във всичко“ (1 Тим. 3:11). Документите от ранната Църква използват същата гръцка дума, diakonos, както за мъже, така и за жени дякони, като ги разграничават единствено по употребата на определителен член за мъжки и женски род.

С развитието на Църквата през второто и третото столетие се развива и институтът на женското дяконство, но специфичните му задължения и ранг варират географски. От Средния Изток разполагаме с два сирийски документа, посветени както на ръкополагането на дяконисите, така и на техните пастирски и богослужебни задължения. Това са Учението на апостолите (Didascalia apostolorum), датиран от ранния трети век, и Апостолските правила, църковен устав от четвърти век, който е силно повлиян от ранната Дидаскалия. В Апостолските правила, се излага ръкоположението за висшия и нисшия клир. Епископът възлага ръце на жената, която ще се ръкополага, „в присъствието на презвитера и на дяконите и дяконисите“, за да я ръкоположи с молитва, съответстваща на женското ѝ служение (споменават се жени от Стария завет, които са били изпълнени с Духа, и служат в Храма; прави се алюзия с Богородица).

Изразът „в присъствието на презвитера и на дяконите и дяконисите“ в Апостолските правила подсказва, че ръкоположението на дяконисата става в рамките на олтарното пространсво, което обикновено е запазено единствено за ръкоположение на висшия клир (свещенство и дяконство).

Както Учението на апостолите, така и Апостолските правила уреждат пастирските и литургичните задължения на дяконисата. Дяконисите имат служнеие, което съответства в някои отношения на това на дяконите, но е специфично за жените.

Дяконисите във Византийската църква

Във Византийската църква структурата на ръкоположение на дяконисата е същностно идентична с това на дякона; единствената разлика е в това, че тя не коленичи, на нея не се дава ветрило, за да вее над светите Дарове, и начинът, по който носи орара (епитрахила на дякона) е различен от дяконския.

Това, което си струва да се отбележи е, че тя се ръкополага по време на Литургията след завършването на анафората (когато впрочем се ръкополага и дяконът). Важното е, че тя се ръкополага в олтарното пространство. Тя получава причастие в олтара, след свещениците, след което епископът ѝ дава потира, който тя после връща в олтара. Ясно е, че ръкоположението на дяконисата е моделирано въз основа на дяконското.

Накъде оттук нататък?

Като знаем тази кратка история на женското литургично участие в Църквата на Изтока, остава въпросът: какво да правим сега? Има няколко посоки, в които можем и трябва да се придвижим. Първата е образованието. Хората имат нужда да знаят, че ранната Църква дава на жените широко литургично участие. Както знаем, византийският ритуал на ръкоположение на дкониса определено става в олтара и на дяконисата дори се дава потирът от епископа.

Образованието е жизнено необходимо, така че нашите хора да могат да разберат какво е истинското богословие на Църквата и да не абсолютизират заключения и идеи на старозаветната ритуална нечистота, които са пропълзели през времето и са се осветили в поученията на бабите ни. Религиозното образование е също област, в която жените са особено силни в повечето от нашите енории. Това, от което имаме нужда сега, е да образоваме учителите си. Жените богослови са все още относително малко на брой, но техният брой расте. Макара че понякога се изправяме пред дискриминация и пречки, продължаваме традицията на св. Макрина, която нейният брат св. Григорий Ниски нарича „истински философ“, или, както бихме казали днес, „истински богослов“.

Но днес жените могат също така да играят и пастирска роля. Жените служат като миряни помощници в някои православни енории и познавам някои, които са проповедници, служещи в затвори, болници и приюти. Тяхното служение е много по-пастирско, отколкото сакраментално по същност, и те работят добре с местните свещеници за посрещане на духовните нужди на техните пациенти. Жените проповедници също се сблъскват с трудности и пречки, но те са убедени в тяхното призвание и укрепявани от Св. Дух. Миряните помощници и проповедници са днешния еквивалент на дяконите и дяконисите. Какъв по-добър път може да поемем, освен да преосновем историческия чин на дяконисите, като в същото време го съживим за съвременните ни нужди, като го разпростираме върху омъжените и по-младите жени извън монашеските общности?

Следователно, най-важният приоритет е да се окуражават жените да изпълняват своето духовно призвание по всякакъв възможен начин, което исторически е включвало на практика всяка област от живота, която Църквата може да предложи: учение, проповед, пастирска работа и литургични функции. Ако с подобно разнообразие от активни служения жените са разполагали по време, когато обществената им роля е била ограничена, какво остава да направим ние в Христовата църква през двадесет и първия век?

Валери Карас има докторска степен по светоотеческо богословие от Аристотелевия университет в Солун; по църковна история от Католическия университет на Америка във Вашингтон; магистърска степен по богословски науки от Гръцкото православно училище по теология на Светия кръст. В продължение на повече от 20 години преподавателска дейност, тя е била професор по църковна история и теология в Училището по теология на Пъркинс към Южния методистки университет (Southern Methodist University Perkins School of Theology), в Университета „Сейнт Луис“ и Гръцкия колеж/Гръцкото православно училище по теология на Светия кръст. Преподавала е във Вашингтонския университет в Сейнт Луис, Университета Линденуд, Богословската семинария в Идън и Православния институт на Патриарх Атинагор към Университета за висши училища в Бъркли, Калифорния. Д-р Карас също е заемала изследователски и административни позиции в Калифорнийския университет в Ървайн и в Гръцкото православно училище на Светия кръст. Основните области на изследователски интерес на Валери Карас са жените в ранното и византийското християнство и полът в богословието на ранната Църква.

——————