
Когато през Страстната седмица слушаме разказа за страданията на Христос, за Неговото разпятие и смърт, неизменно ни поразява една подробност от този разказ: верността докрай на малцината, основно жени, за които в Евангелието не е казано почти нищо друго. За Христовите ученици е казано, че всичките те, оставяйки Го, са избягали. Петър на три пъти се отрича от Него. Юда Го предава.
След Христос по време на Неговата проповед са ходили тълпи народ. И всички са чакали от Него нещо – помощ, чудеса, изцеления, освобождение от ненавистното римско иго, устройване на земните си дела. Смисълът обаче на Неговото учение – тази проповед за себеотрицание и любов, тази проповед за пределно себеотдаване – всички тези безброй много хора са разбирали лошо, пък и едва ли са се заслушвали в нея кой знае колко. Христос е можел да помогне и затова са ходили при Него, след Него. Ето че обаче ненавистта към Него от страна на народните вождове и властимащите започва да расте. Ето че в Христовата проповед за любов започват да звучат предсказанията, че Той ще принесе Сам Себе си в жертва на тази любов. И тълпата започва да оредява, да се топи. За последен път земната слава, човешкият успех на Христос избухват в ярки пламъци в деня на Неговото тържествено влизане в Йерусалим, когато – по думите на Евангелието – „цял град се потресе“1Мат. 21:10.. Това е било обаче само за минута. И не за това ли така радостно и възторжено са посрещнали Христос, защото отново, отново са чакали нещо от Него и са искали земно царство, земна победа, сила и слава?
И всичко това изведнъж свършва. Светлината угасва и след Цветница настъпват мракът, самотата и безизходната печал на Страстната седмица. И нима предателството на близките, на учениците, на тези, на които Христос действително се е отдал целият, не е било най-страшното нещо в тези последни дни? В Гетсиманската градина дори трима от най-близките Му не издържат и заспиват, докато Христос, при крайно напрежение, облян в кървава пот, се подготвя за страшната смърт. Ние знаем, че Петър – така гръмко обещалият да умре с Христос – в последната минута започва да отстъпва, знаем, че се отказва, че се отрича и Го предава… „Тогава – пише евангелистът – всички ученици Го оставиха и се разбягаха“2Мат. 26:56..
Но ето, оказва се, че не всички. При Кръста настъпва часът на земната вярност и земната любов. Тези, които във времето на „успеха“ са били, както изглежда, толкова далеч, които ние почти не срещаме на страниците на Евангелието, тези, на които – по думите на евангелиста, Христос не е говорил нищо за Своето възкресение и за които следователно в тази нощ при Кръста всичко е свършвало, всичко е загивало – именно те се оказали верните, съхранилите неизменна земна любов. Евангелист Йоан пише така: „При кръста Иисусов стояха майка Му и сестрата на майка Му, Мария Клеопова, и Мария Магдалина“3Иоан. 19:25..
След това пък, след смъртта на Иисус, „когато се свечери, дойде един богат човек от Ариматея, на име Йосиф, който също тъй беше ученик на Иисуса; той отиде при Пилата и поиска тялото Иисусово. Тогава Пилат заповяда да предадат тялото; а Йосиф, като взе тялото, обви Го в чиста плащаница и Го положи в новия си гроб, който бе изсякъл в скалата; и като привали голям камък върху вратата гробни, отиде си…“4Мат. 27:57-60.. Ден по-късно пък, когато съботата е минала, в утрото на третия ден същите тези жени идват при гроба, за да помажат, по обичая на онова време, мъртвото тяло с аромати. И именно те са първите, на които се явява възкръсналият Христос, те са първите, чули от Него онова „Радвайте се“, което оттогава и навеки се е превърнало в същност на християнската сила.
На тези хора, на тези жени, Христос не е откривал така, както на дванадесетте, избрани от Него апостоли тайните на бъдещето, те не са знаели нито смисъла на Неговата смърт, нито тайната на бъдещата победа, на бъдещото възкресение. Смъртта на Учителя и Приятеля е била за тях просто смърт, финал, при това страшна и позорна смърт, страшен финал и прекъсване. Те са стояли при Кръста само защото са обичали Иисус и обичайки Го, са състрадавали. Не са оставили това бедно, измъчено тяло, но са извършили всичко онова, което извечно извършва любовта при последна раздяла. Тези, които Христос бил помолил да постоят с Него в часа на страшната борба, когато – по думите на Евангелието – Той „почна да скърби и да тъгува“5Мат. 26:37., те Го изоставят, бягат, отричат се от Него. Тези пък, които Той за нищо не е молил, остават верни на обикновената си човешка любов: „А Мария стоеше при гроба отвън и плачеше“6Иоан. 20:11.. Така в течение на всички столетия плаче любовта, както и Сам Христос е плакал при гроба на приятеля Си Лазар. И ето че точно тази любов първа разбира за победата – на точно тази любов, на тази вярност е дадено първа да узнае, че повече не трябва да плаче, че „смъртта биде потъпкана победа“71 Кор. 15:54. и че няма и повече никога няма да я има безнадеждната разлъка.
Ето го следователно смисъла на възкресението за жените мироносици. То ни напомня, че тогава в този безнадежден мрак са сияели само любовта и верността. То призовава верността и любовта в света никога да не умират, да не изчезват. То е съд над нашето малодушие, над нашия страх и вечно робско самооправдание. На тайнствените Йосиф и Никодим или на тези жени, дошли при изгрев слънце на гроба, е отделено толкова малко място в Евангелието. Само че точно тук се решава вечната съдба на всеки от нас.
Мисля си, че тъкмо в наши дни ние особено много се нуждаем от спомнянето на тази любов и на тази обикновена човешка вярност. Защото е настъпило време, когато и тях ги развенчава възцарилото се в света зло учение за човека и за човешкия живот. Векове наред в света е светил, макар и слабо, мъждукал е този отблясък на верността, на любовта и на състраданието, които мълчаливо са присъствали по време на страданията на изоставения от всички Човек. И ние като удавници за сламка трябва да се хванем за всичко онова, в нашия свят, което все още живее с топлата, грееща в обикновеността си земна човешка любов. А любовта не пита човека за теории и идеологии. Тя е обърната към неговото сърце и към неговата душа.
Бушувала е човешката история, раждали са се и са се сгромолясвали царства, възниквали са култури, разразявали са се кръвопролитни войни, но винаги, неизменно над земята, над тази смутна и трагична история е светил образът на жената – образът на грижата и себеотдаването, на любовта и състраданието. Да не беше това присъствие, да не беше тази светлина, нашият свят – въпреки всички свои успехи и достижения – нямаше да бъде нищо повече от един страшен свят. Може без преувеличения да се каже, че човечността на човека я е спасявала и я спасява именно жената и я спасява не с думи, не с идеи, а ето с това свое мълчаливо, грижовно, любящо присъствие. И ако все още въпреки цялото зло, царуващо в света, тайнственият празник на живота не спира, ако той може да бъде празнуван в тясната стая, зад бедната маса така радостно, както и в някой дворец, то радостта и светлината на този празник са в нея – в жената, в нейната никога несекваща любов и вярност. „Вино нямат…“8Иоан. 2:3.. И докато тя е тук, тя – майката, жената, невестата – за всички ще продължава да има и достатъчно вино, и достатъчно любов, и достатъчно светлина…
–––
Превод: Борис Маринов
Източник: Протойерей Александър Шмеман „Неделни статии и беседи“, София, Комунитас, 2014.
- 1Мат. 21:10.
- 2Мат. 26:56.
- 3Иоан. 19:25.
- 4Мат. 27:57-60.
- 5Мат. 26:37.
- 6Иоан. 20:11.
- 71 Кор. 15:54.
- 8Иоан. 2:3.